Глава 16
„Коя съм аз? Мога ли да се скрия завинаги?“
ЛИРИКА
За първи път в живота ми няма тапа в гърлото на моята бутилка.
Баща ми (ако приемем, че има начин да ме намери, въпреки че вече не съм там, където ме е поставил) продължава да отсъства.
Изборът е мой.
Светът е точно там.
Залата на всички дни, на една ръка разстояние.
Отчаяно искам да напусна бутилката, да се впусна с главата напред във всички преживявания, за които съм чела, да срещна хора и не-хора, да правя секс, да вкуся, да докосна и да усетя всичко.
И все пак, при първото ми навлизане в света, с кого имах девствената си среща?
Смъртта.
Това е достатъчно, за да ме накара да се замисля.
Съществуват безброй представители на моя вид, милиарди смъртни, безброй митични същества. Какви са шансовете да се сблъскам лице в лице с единствената и неповторима Смърт при първата си екскурзия отвъд бутилката?
Астрономически и невъобразимо малки.
Едно на безкрайност.
Знам какво означава това.
Събития с епични размери, изпълнени с вътрешни и външни конфликти, никога не се губят за второстепенните герои.
Аз съм един от героите.
И като библиотекарка, и като читателка, аз съм закърмена с метафора и аналогия, съвпадение и съдба, предизвестие и червени следи, тема и мотив, емоционална валута и обрат в сюжета.
И като всеки проницателен читател съм дълбоко подозрителна към разказвача.
Знам, че точно елемента, който отправя героя на най-значимото му пътешествие, често води до преждевременната му гибел.
Малко от историите в Библиотеката завършват щастливо до края на дните си. Не съм сигурна кой ги е събрал. Бих събрала колекция, криеща малко повече оптимизъм.
Дори не бях удостоена с изтънчеността на една метафора.
Смъртта беше моята освободителка.
Има един камък по главата за вас, който мирише на кармична пакост и предполага, че може би ме очаква ужасна съдба.
– Аз съм един от героите – промърморвам учудено аз. После се стъписвам и отпускам болната си глава в ръцете си, като леко масажирам слепоочията. Смъртта казва, че последиците от напиването траят около трийсет минути. Време е главоболието ми вече да е отминало.
– Лирика.
Главата ми се вдига и аз се задъхвам.
– Татко! – Толкова от мисълта, че вече не може да ме намери.
– Всезнайко, помниш ли? – Промърморва той с игрива усмивка.
Чувствам, че устните ми се подръпват от ответна усмивка. Толкова дълго живях за моментите, в които той се появяваше, планирах разговори, словесни лакомства, за да го очаровам да остане по-дълго, избирах формите, които щях да нося за него, с голямо внимание и грижа. Компанията му беше най-голямата ми радост, единствената промяна в една монотонно непроменяща се среда, от която нямаше измъкване.
Мразя го за това.
Обичам го.
И мразя това.
– Справила си се добре – казва той, а звездните му очи блестят.
Чакай, какво? Примигвам, поклащам глава и веднага съжалявам за това.
– Искаш да кажеш, че е трябвало да избягам от бутилката си?
– Разбира се.
Нищо ли не беше мой избор?
– Може би щях да поставя бутилката пред ботуша му. Не съм се хвърлял обаче встрани от нея, докато тя не падне и не се разбие. Ти го направи.
Значи тази част беше мой избор. Или не беше? Презирам колко лесно ме обърква. Всичко може да е вярно. Всичко може да е лъжа. Той е единствения ми източник на информация за света. Изключително опасно е да позволиш на един-единствен човек да формира реалността ти.
Защо е избрал тези две конкретни форми за мен? В какви пакости ме е забъркал?
– Не съм сигурна, че разбирам какво искаш от мен, татко. Ще ми кажеш ли повече за това, което трябва да направя?
Той свива рамене.
– Просто се запознай с него и приятелите му.
– Защо? – Съжалявам за думата в момента, в който я изричам. Баща ми свъсва вежди, гледайки ме твърде внимателно за мое успокоение. В погледа му има осезаемо напрежение. Никога досега не съм го питал защо.
– Считай го за изпитание, предшестващо евентуалната ти свобода. Докажи ми колко добре ще ми се подчиняваш, че вярата ми в теб не е погрешна.
Кимвам и се усмихвам, като внимавам да не издавам други емоции.
И все пак се чудя защо трябва да му доказвам каквото и да било.
Той не доказва нищо на мен. Аз не изисквам нищо. Никога. Нямам никакви права.
– Не мога да остана – казва той. – Има безброй фигури в движение, които изискват вниманието ми. Дойдох да ти кажа, че се справяш добре. Продължавай и престани да разсъждаваш. Наближава времето, когато най-накрая ще бъдеш свободна. Когато най-после ще те върна у дома. Имай вяра, подчинявай се и всичко ще се изясни с времето.
Изучавам го така, както може би никога досега не съм го изучавала. Кое е това същество, което настоява да изгубя целия си живот в очакване на това, което той смята за „правилното време“? Дали изобщо е мой баща? Истина ли е всичко, което мисля, че знам за себе си? Защо не чувам нито звук на истина в твърдението му, че ще ме освободи?
Едно нещо знам от прочетените милиарди истории, произлезли от митовете на милиарди светове.
Няма подходящо време.
Има само сега.
– Свободна ли съм да напусна бутилката? – Натискам. – Да правя каквото искам? – Докато очаквам отговора му, се чудя дали нещо наистина е мое желание. Чудя се дали е толкова умен, крал на моята пешка, че ме размята по шахматната си дъска, готов през цялото време да ме пожертва в критичен момент, за да постигне какъвто и да е ендшпил, ако съм една от хилядите пешки, които е позиционирал през вечността, в която е бил свободен, а аз не.
– Да, стига да се подчиняваш на инструкциите, които съм ти дал. Но, Лирика, ако му покажеш истинската си форма…
Той прекъсва, а аз избледнявам, дъха ми застива в гърлото, сърцето ми замръзва в гърдите. Той не говореше. Той ми показа какво ще се случи с мен в главата ми. Никога, ама никога не искам това да ми се случи. Има и по-лоши съдби от моята бутилка. Бездна от чудовища, тъмна, влажна и ужасяваща, без изход. Наистина ли щеше да направи това с мен?
Баща ми го няма.
Оставя ме да размишлявам върху съвършената главоблъсканица, която ми е създал.
Мога да бъда свободна, но само ако никога не разкривам истинската си форма.
А Смъртта, която намирам за толкова привлекателен и се надявам, че ще ми бъде приятел и ще ми дава секс, ще ми се довери само ако му разкрия истинската си форма.
Това е висина от взаимнопротиворечиви и зависими условия, капан, дилема, използван от автора на събитията, за да направи или разруши даден герой.
Изтласквам се на крака, готова да оставя бутилката си.
О, да, аз определено съм един от героите. Няма да бъда сломена.
После падам обратно с поредния стон, тъй като ми хрумва втора, крайно неприятна възможност.
В интерес на истината, по тези критерии може би съм и един от злодеите.
Назад към част 19 Напред към част 21
