ЧАСТ I
Мъглата идва на малки котешки крачета – казва Карл Сандбърг.
Когато бях малка, обичах мъгливите утрини в Ашфорд, Джорджия. Взирайки се дълбоко в мъглата в задния ни двор, си представях всякакви фантастични същества: Еднорози, дракони, може би дори великия Аслан, който изплуваше от тези пухкави, ниско надвиснали облаци, докато приятелите от любимите детски приказки се промъкват в деня ми през мистичен, опушен портал.
Феите имат повече от сто имена за лед, което ми се струваше пресилено, но сега, когато живея в Ирландия, открих, че имам нужда от почти толкова имена за нюансите на мъглата, които са толкова постоянна част от живота ми, колкото и онези адски кръгови кръстовища в Дъблин, от които никога не успявам да изляза правилно, без да обиколя половин дузина пъти, мърморейки проклятия под носа си.
Шика – дантелена, деликатна мъгла, която замръзва по улиците с причудлива красота;
Барог – потискаща, угнетяваща, сивкава пара, която полепва влажно по кожата;
Плая – сухи, приземни, тънки като панделка пушечни пипала, които на пориви ритат около глезените ти, преди да изчезнат;
Макаб – мрачен, посинял, смразяващ костите отпадък, често срещан в гробищата, който не се носи от целунат от солта бриз, а се излъчва с осезаема заплаха от почвата;
Обливия – изкривяващ чувствата, зловещ облак от непрозрачно бяло, който се настанява внезапно и сякаш от нищото, за да ви накара да се втурнете във възможно най-лошата посока, сигурни, че светилището е точно пред вас.
Но тук не става дума само за мъглата, която се промъква към вас на малки котешки крачета и седи на безмълвни хълбоци, наблюдавайки ви с присвити хищнически очи.
Тук това е предателството, което крачи крадешком, неусетно по-близо, наблюдавайки с очи, които са стотина нюанса на лед, за идеалния момент да ти забие нож в гърба.
Из дневниците на МакКайла Лейн-О’Конър
Върховна кралица на феите
Назад към част 2 Напред към част 4
