Глава 39
„И аз си отидох, отидох си„
МАК
Иска ми се да мога да кажа точно преди колко време стъпих за първи път на Изумрудения остров, но между времето, изгубено във Фае, месеците, прекарани в При-я, и още повече от него, нелогично препускаща в Белия палат, след което изолирана за няколко века, нямам представа колко отдавна съм пристигнала.
Колкото и да е било – онази нощ, когато се настаних в хотел „Кларин“, изтощена, гладна и толкова решителна, колкото и ужасена, и дръпнах настрани износената оранжево-розова завеса и се загледах в светещите, накъсани от дъжда улици, бях готова да презра страната, която беше откраднала живота на сестра ми.
Вместо това се влюбих в нея.
Любовта ми към страната, в която съм се родила, само нараства и ме кара да я защитавам яростно.
Тя ще бъде защитавана от всички мародерски сили: Черни дупки и крале на мразовете, психопатични крале-Ънсийли и малинови Каг, сиви мъже и жени, феи и стари земни богове. Тази земя е свещена за мен, както и хората ѝ.
Баронс беше прав. Трябваше да изляза навън, да стъпя с ботуши на земята, да усетя мириса на целунатия от солта бриз, който духа откъм океана, да чуя прекрасните, напевни гласове на уличните музиканти, да наблюдавам нормалните, обикновени хора, да се възхищавам на неоновите, остри отражения на причудливи сгради с ярко боядисани фасади в неподвижните, отразяващи се локви по улиците от калдъръм. Както обикновено, наскоро е валял дъжд и вече се е смрачило; небето е омбре от черно, което преминава в кобалтово, а най-близо до хоризонта – в орхидея с дълбоки виолетови оттенъци, а целунатата от Фае светлина облива с блестящ лилав цвят замъглените от дъжда прозорци. Спиращо дъха и вълшебно.
Вкарвам ръце дълбоко в джобовете на якето си и се разхождам, попивайки го.
Поне за около десет минути, докато денят продължава да се стъмва.
Само толкова време успявам да задържа тревогите си, преди мислите за мама и татко отново да ме нападнат и изведнъж да тръгна сляпа, изгубена в мрачен вътрешен пейзаж, представяйки си лицето на майка ми, когато ѝ кажа, че татко е отровен от Сийли и нямам противоотрова.
Сълзите, които отказвах, напълниха очите ми и аз се препънах през прекрасния виолетов мрак, с наведена глава, без да виждам, като се кривях и завивах, за да избегна минувачите, докато внезапно се озовах сама на тиха, калдъръмена алея.
Оглеждам се наоколо, поглъщайки спокойствието, решена да го усвоя и да го отнеса със себе си в „Честър“.
Градски къщи с грегорианска архитектура, с весело боядисани врати под полулунни прозорци, фасади, украсени с фалшиви балкони от ковано желязо, са разположени от двете страни на странната алея. Луната е изгряла, пълна, кръгла и блестяща, обградена с аметист, пречупва се от мокрите улици и озарява нощта.
Подобно на къщата на родителите ми, тези къщички са обитаеми, но за… – Свивам очи; за бога, по фасадите има паяжини.
Каква е причината за толкова многото паяжини напоследък? Човек би очаквал да види орди от паяци, които се втурват насам-натам, предвид огромния брой паяжини по всичко.
И тази! По дяволите, това не може да е паяжина – мисля си аз, зашеметена, докато бързам надолу по улицата.
Тя е огромна! От покрива се спуска на копринено падане почти до земята и изчезва около страната на къщата.
Докато бързам да заобиколя ъгъла, се плъзгам рязко, а студ целува гръбнака ми.
От една къща от източната страна на улицата до друга къща от западната страна на улицата се простира блестяща, сребриста паяжина, украсена с дебели перли от дъжд, която се простира на пътното платно с диаметър около шестдесет фута.
Познавам паяжините. Намирам ги за очарователни, когато блестят на ранното сутрешно слънце, проблясват по външната страна на прозорците на слънчевата ни стая в Ашфорд, гарнирани с перли от роса. Тази е сложна, стандартна паяжина от концентрични контури с форма на колело, със спици, излизащи от центъра, а в самата ѝ сърцевина има необичайни геометрични мотиви. Тя е толкова огромна, че напълно блокира преминаването по улицата, освен ако човек не желае да се промуши през надиплената, рошава паяжина, и само мисълта за това предизвиква атавистична тръпка, която пробягва по кожата ми.
Може и да обичам паяжините, но не обичам обитателите им. Мозъкът ми разбира, че вълчите паяци се хранят с хлебарки, но това не пречи на червата ми да реагират с примитивен ужас, когато намеря някой загнезден в спалното бельо в гардероба. И не ме карайте да започвам за изобилието от кафяви паяци и черни вдовици в дълбокия юг!
Паяжини означава паяци, а паяжина с такъв размер означава, че търся паяк, който не би могъл да се появи на Земята, и се чудя – създал ли е Крус каста на паяците-фае?
Едва не се плеснах по челото, когато в главата ми светна електрическа крушка.
Татко хлебарка беше брилянтната техника на Риодан за подслушване, проникване на труднодостъпни места с помощта на същества, които оцеляват майсторски в най-малките цепнатини и са способни бързо да се измъкнат обратно през най-малките пукнатини, носейки пълен доклад за всичко, което почти неразрушимите хлебарки са видели и чули.
Познавам Крус. Той е върховния плагиат, копира това, което правят другите, ако се окаже успешно, и му придава своя собствена насоченост, което наистина ме вбесява, защото е много по-трудно да измислиш оригинална идея, отколкото да откраднеш чужда и да я изпипаш малко.
Но бих заложила живота си на това, че, вземайки пример от книгата на Риодан, Крус е създал каста от паяци феи и затова лепкавите отвари са навсякъде. И тези паякообразни гадове се спотайват в ъглите и пукнатините ни, като шпионират всичко, което правим. Ето как Крус винаги е успявал да остане десет крачки пред нас. Логиката на моята теория е неизбежна. Никога преди не сме имали проблем с паяжините. Той създава нови Ънсийли и изведнъж ние имаме.
Те са дори в моята книжарница, на огледалото, на касата, в асансьора. Нещо повече, в конферентната зала на „Честър“, дори в спалнята на баща ми, върху таблите на леглото му. Аз едновременно се възхищавам и презирам хитростта на Крус.
Издърпвам телефона си и изпращам яростен текст на Баронс, в който подробно описвам какво съм открила заедно със снимка на паяжината, като го призовавам да смачка всеки паяк, който види, и да унищожи копринените им капани.
След това пъхам телефона обратно в джоба си, осъзнавайки нещастно, че единствения начин да се отърва от тях е да обикалям Дъблин, да издирвам паяци и да ги пробождам с копието си.
Как изобщо ще успея да свърша нещо, ако трябва да ловя паяци на Ънсийли? Колко от тях е направил Крус? Наскоро ли са се появили? Ловуват ли хора или това тепърва предстои?
Намръщих се. Дали копието ми ще ги убие?
Хитрият принц на Войната създаде нови Ънсийли, които шийте зрящите дори не могат да открият. Кой може да каже, че Даровете действат върху тях?
Потискайки засилващата се паника и разочарование, чудейки се как света ми излезе толкова безумно извън контрол, се приближавам предпазливо, като следя внимателно за паяка. Трябва да открия огромния Фае-паяк и да го убия. Бързо. Не мога да оставя огромен, несъмнено смъртоносен, отровен паяк да броди по улиците ни. От огромната паяжина се вижда, че трябва да е с размерите на малка кола.
Когато съм на десетина метра от него, внезапен вятър нахлува в лицето ми вкусен аромат и аз се учудвам (и сериозно се ядосвам, защото децата ще се тълпят на тези проклети неща), че Крус е успял да напои мрежата на новата си подслушвателна каста на Ънсийли с точния опияняващ аромат на хрупкави фунийки от щатския панаир, горещи от решетката и задушени в захар.
Ароматът е спомен, а посещението на щатския панаир в Джорджия с мама и татко, когато с Алина бяхме деца, държейки се за ръце, бродейки из карнавалната атмосфера, пази безброй успокояващи спомени, че сме семейство и сме дълбоко обичани. Ароматът на вкусния сладкиш е покана да се наведем и да вдишаме дълбоко.
И аз го правя.
В края на краищата няма паяк, който да се вижда, а аз правя разузнаване и все пак съм на път да разкъсам паяжината. Принуждавам паяка да започне всичко отначало, когато се върне, дори и само за да го накарам да си губи времето в изграждането на нова мрежа.
Никога не се уча.
Предполагам, че това ме прави задник.
Но някои неща са толкова дълбоко вкоренени, че рефлекторно разчитаме на тях, без дори да осъзнаваме, че го правим, защото това, което си мислим, е нормално, логично и вярно. Това е начина, по който функционира света.
В човешката сфера.
Паяжините означават, че врага ти е паяк, нали?
Не и когато си имаш работа с феи.
Гигантската паяжина се спуска с внезапността на гръмотевица от небето и се увива около мен със светкавични рефлекси, обгръщайки ме изцяло в стоманената си, неизбежна прегръдка, преди дори да осъзная какво се случва.
Тук няма копринени въжета, те болезнено пронизват там, където докосват кожата ми, и се връзват така здраво, както 550-килограмовата плетена въдица. Мрежата ме обгръща, все по-плътно и по-плътно, улавяйки ръцете ми отстрани, пречейки ми да посегна към копието си, за което дори не съм напълно сигурна, че може да го убие.
Пресявам се мигновено към Честър.
Или се опитвам.
Някакъв елемент от новото творение на Крус неутрализира дори тази сила, не ми позволява да се пресея и докато продължава да ме стяга, притискайки ребрата ми, принуждава дъха да избухне от дробовете ми в огромна струя въздух.
По-силно, по-силно, смазвайки ме.
В този последен миг, преди да изгубя съзнание от липсата на кислород, ме обзема ужасяващо разбиране, че Крус не е създал нова каста паяци от Ънсийли, за да ни шпионира.
Заигравайки се с твърде човешките ни предположения, примамвайки в капана си с добре познат човешки аромат, този хитър шибаняк е създал нова каста паяжини.
Назад към част 46 Напред към част 48
