Глава 40
„Без изход„
ИКСИТ
Иксит отстъпи назад и погледна с удовлетворение работата си.
И тук, в Лятното кралство, тя беше заглушила звука, но само отвъд стените на замъка. Грохотът на битката ѝ действаше на нервите, напомняше ѝ за опустошения, разбит Зимен двор, който беше провалила, но по-важното беше, че се конкурираше с възможността да се наслади напълно на опияняващите звуци от смразяващите кръвта писъци на Северина.
Някога малоумната, коварна принцеса на Лятото беше по-могъща от нея, но това започна да се променя, когато Песента беше изпята, възстановявайки по-древната магия на Иксит, поправяйки щетите, нанесени през петстотинте адски години на мъчения, сама в студената, тъмна планина. Мъчения, които тя не заслужаваше, както Северина и Азар добре знаеха.
В деня, в който кралицата най-сетне я освободи, Иксит вече не притежаваше съзнанието, че такъв ден може да настъпи, и тя се препъна, объркана, заслепена от напора на отдавна отричаната светлина, обратно в двора, бълнуваща лудо, слюнчеста, по-малко от половината телесна, с непоправимо изцедена магия. Твърде дълго бе драпала по вътрешността на планината, търсейки спасение с всеки грам сила, която притежаваше, издълбавайки дълбоки, безполезни пропасти в милиони тонове твърда скала, като в началото дори предизвикваше незначителни земетресения.
Но не за дълго. Силата ѝ се изчерпваше от изолацията така бързо, както сутрешната роса се изпарява под пустинното слънце.
Тя никога не си я възвърна. Пълно възстановяване след такова наказание не можеше да се постигне. Ето защо кралицата го правеше. За да отслаби онези, които се изправят срещу нея, но да ги запази във Фае като вечно напомняне за другите в двора.
Но щом древната мелодия започна да ги възстановява, отменяйки промените чак до началото, тя отмени и загубата на сила, която бе претърпяла, и тъй като бе сто седемдесет и три хиляди години по-възрастна от Северина, магията ѝ сега бе по-силна – факт, който криеше дори от Азар. Който, за съжаление, беше по-възрастен и от нея, и от Северина, поради което беше много добре, че не беше наблизо.
Веднъж той бе предпочел Северина пред нея и тя никога нямаше да прости на нито един от двамата. Безсмъртна или осъдена да умре след пет-шест века, тя щеше да прекара остатъка от времето, което ѝ оставаше, в усъвършенстване на постоянното мъчение на Северина, в усъвършенстването му до все по-големи висоти на болката.
– Но не и мен? – Казва тихо зад нея Азар.
Иксит се завъртя.
– Напусни, глупако! Това няма нищо общо с теб. Ти видя какво се опита да ми направи. Ако бях взела предполагаемия ѝ „Еликсир на живота“, той щеше да ме изгори жива отвътре, завинаги. Непрестанна, неизбежна агония. Няма противоотрова. Не може да бъде отменена. Това петно трева в горичката ще пламти цяла вечност, дори в нейното свещено царство.
Тя се обръща към Северина с жестока усмивка.
– Аз просто отвръщам на услугата, правя ѝ това, което тя се опита да направи на мен. – Лятната принцеса беше прикована към стената на собствената си крещящо ярка бална зала от копия остър като бръснач лед, преминаващи през краката, ръцете, червата, главата ѝ. Някогашното ѝ красиво лице беше изригване от накъсана плът и кости около ледено копие с диаметър пет инча. Иксит беше внимавал да го забие само в горната част на главата ѝ, за да може устата ѝ да продължи да крещи и да крещи.
След това бе започнала да я заледява, парче по парче, всеки сантиметър от оголената ѝ, кървяща плът, с най-жестокия, най-дълбокия, най-изпепеляващия лед, който бе способна да предизвика. Изкачваше го по бедрата ѝ, забиваше ледени пирони дълбоко в утробата ѝ, измамната кучка, която прелъсти Азар! Можеше да слуша музиката от писъците на Северина завинаги. Да напява заедно с божествената мелодия. Добавяше изобретателни лайтмотиви на хленчене и умоляване към гърлените, разкъсващи плътта викове. Отдръпнете се малко, за да накарате Северина да си помисли, че болката може да свърши.
Никога.
Вкарайте я отново в нея по съвсем нов начин.
– Някога ти рисуваше света в съвсем различни нюанси – казва Азар тихо. – Спомняш ли си как те наричаха в Зимното царство, преди да те предам, когато бяхме млади?
Как би могла да забрави? Това също беше част от проблема. Спомените. Сватба с емоции. Непоправимо свързани със смъртността. Знаеше коя е била някога, преди да я опустошат, двамата, които бе обичала най-много. Азар, нейния любовник, и Северина, най-скъпата ѝ приятелка. Тя и златната принцеса бяха очаровани от различията помежду си, привлечени от своята противоположност.
„Гх’лук-ся дреа.“ Малкият снежен цвят, любимото цвете на зимата.
Наричаха я така, защото обикаляше кралството, рисуваше го красиво с нарастващата си сила, застилаше го с нежни цветчета, променяше небето от хладен шист до блестящо синьо със слънцето, което се пречупваше от ослепителните снежни преспи. Тя бродеше из горите, пеейки си, измръзваше клони с нежен, дантелен лед, емайлираше тежки борови клони с диамантени кристали.
– Ти уби снежното цвете, Азар. Ти и Северина направихте това заедно – казва тя с горчивина.
– Знам – казва той тъжно. – И няма нито извинение, нито прошка. Но, Икс, замисляла ли си се какво може да ни очаква в бъдеще?
– Всяко възможно въплъщение. И във всички тях ще измъчвам тази кучка завинаги.
– Кралицата никога няма да ни даде еликсира. Тя няма намерение да го използва за баща си. Тя ще го остави да умре, преди да му позволи да стане като нас. – Той мълчи за момент, след което казва: – Не мога да кажа, че я виня. С течение на времето страстта ми към теб отслабна. Властта беше единственото нещо, което ме караше да чувствам повече. Бях опитал всичко. Вече не можех да чувствам нищо друго освен най-силните усещания. Останаха само игрите. Станахме движени от натрапчив, неутолим глад за нещо, за всичко. Но сега си спомням какви бяхме някога, какво чувствах към теб, към нас.
Когато той изпада в поредното дълго мълчание, на нея ѝ се иска да притисне ръце към ушите си, да му изкрещи да спре да говори. Не иска да чуе нито дума повече.
Но също така има чувството, че е чакала да чуе такива думи от половин вечност.
Той казва:
– Не искам да го загубя отново.
Тя се обръща към него, невярваща и ужасена.
– Ти доброволно би останал такъв, какъвто си?
– Не. Ако е възможно, бих бил отново безсмъртен. Но не празен, както бяхме. Никога не съм я обичал, Икс. Не бях способен на това по онова време. Тя не беше нищо повече от камък на пътя, по който бих искал никога да не съм стъпвал. И сега никога повече не бих стъпил на него.
– Искаш от мен да ти простя? – Казва тя недоверчиво.
– Просто казвам, че ако кралицата не ни даде еликсира, а тя няма да го направи, ще останем само трима. Ти, аз и Северина. Всичките ни поданици са луди. През следващите пет-шест века нямаме никого, освен един друг. Така ли искаш да прекараш остатъка от времето си?
Очите ѝ се стесняват и тя прокарва заострени нокти през дланите си, като вдишва рязко. При Д’Ану – той е прав! Каква жестока съдба би я оставила накрая сама с тези, които най-много презира?
Но да, да, и хиляди пъти да, да прекара така, да измъчва Северина докрай, ще бъде нейното майсторско произведение.
Азар казва:
– По-скоро прилича на онова произведение, написано от един смъртен драматург, как се казваше?
– Нямам представа – изръмжава Икс. – Ти винаги си се радвал на смъртните драми повече от мен. – Тя предпочиташе фейските, трагедии, в които раздаваше отмъщение след отмъщение.
– Жан-Пол Сартр. Затворени врати. Трима души, затворени в една стая, която завинаги осигурява повече от достатъчно мъчения, за да послужи за вечното им проклятие. Адът е други хора. Това сме ние, Икс. Това е всичко, което имаме сега. Ние тримата. Но можеше да е различно.
– Не и докато тази кучка живее и диша! – Тя връща погледа си към Северина.
– Позволи ми да прекарам следващите петстотин години, за да компенсирам онези, които си загубила в планината.
– Ти си слаб и жалък и аз те презирам!
Изведнъж той е зад гърба ѝ, сключил ръце плътно около кръста ѝ. След това те са другаде.
Той я е пресял в Зимното кралство.
– Махни ръцете си от мен! – Тя се вихри върху него, реве, с такава ярост, че в небето избухват гръмотевици, бумтят и дрънчат, кости на вериги, и започва да вали дебел, мразовит сняг.
Азар прокарва ръка по косата ѝ.
– Веднъж ти казах, че снега е воал от диаманти, създаден от природата, за да те украси, защото нищо, създадено от фае или човек, не може да се надява да се конкурира с красотата на косата ти.
– Казах ти, не ме докосвай!
Той не я слуша, а само връща ръцете си на кръста ѝ и я завърта в обратна посока, към двора отвъд отворените порти.
Тя се задъхва. Дворът ѝ е възстановен. Всеки субект отново е цял и невредим, спрян в битката.
Те вече не страдат. Просто са застинали в момента преди да ударят или да бъдат ударени, вече не изпитват болка.
И ако Азар е прав, всички те ще умрат точно така, както са, след петстотин или шестстотин години.
– Ти ли направи това? – Издиша тя. Толкова ли е могъщ сега? Сигурно не!
– Кралицата го направи.
Тя отваря уста, затваря я, а накрая изисква недоверчиво:
– Но защо тя би направила такова нещо? Няма никакъв смисъл! Каква е нейната игра? Обясни ми това! – Мъката на двора ѝ, прекрасните зимни поданици, за които се грижеше, я изяждаше. Беше воювала в продължение на неизброими векове, за да получи правото да носи Зимната корона, да осигурява и защитава поданиците си.
И ги е провалила.
– Не разбирам – протестира тя. – Не спазих уговорката ни. Не ѝ дадох нищо. Стремях се да унищожа душата ѝ. Осъдих баща ѝ на бавна и адска смърт.
Азар отвръща:
– Тя не искаше да допусне твоите поданици да страдат заради действията ти. Мъдро решение. Емоция, Икс. Нещото, от което се отказахме. То е необходимо.
– Никога. Ще намеря начин да отменя стореното и да върна всички ни такива, каквито бяхме някога. Дори ако трябва да го направя сама.
– Тогава ме изключи. Няма да пия отново, дори и да го намериш.
Зашеметена, Иксит се обръща и се взира в него, като изследва погледа му, опитвайки се да реши дали той може да казва истината, или това е само поредната жестока уловка в поредната безкрайна игра на феите. Такава, каквато тя би играла вечно, ако бъде оставена на собствените си възможности.
– Ядосвам се от загубата на безсмъртието си – казва ѝ той. – Но сега знам цената, която платих, за да го получа. Загубихме емоциите си толкова бавно, че почти не усещахме какво губим. Малко по малко изтръпнахме, станахме все по-празни, неспособни да се изпълним. Искам две неща от живота, колкото и да ми остава от него. Да усещам отново всички емоции, а не само плитките впечатления, които успяваме да постигнем чрез все по-заплетени машинации. Истински емоции, независимо колко мъчителни или на пръв поглед непоносими са те.
– А второто нещо, което искаш? – Тя няма представа защо попита. Тя го мрази и винаги ще го мрази.
Той отмята кичур коса от лицето ѝ и казва тихо:
– Един ден да гледам как Гх’лук-ся дреа отново застила царството си с цветя и гравира младите клони с кристален лед, пеейки тихо, докато минава под съчките им. Тогава ще знам, Иксит, че макар и никога да не ми простиш, щетите, които нанесох на снежния цвят, са отстранени.
Назад към част 47 Напред към част 49
