Глава 22
„Тя е благословия, тя е пристрастена към теб“.
АВИЙЛ
Еликсирът за спомняне действал подобно на предаването на Истинската магия от кралицата на феите на нейния наследник, но с три съществени разлики: Първо, еликсира възстановявал спомените, докато предаването на матриархалната сила не съдържала спомени, а само магия и предания; второ, еликсира не обездвижва получателя, докато се усвоява напълно; и трето, спомените от еликсира се интегрирали много по-бързо и безпроблемно, отколкото при кралицата.
В деня, в който бе избрана да стане наследница на угасващата кралица, почти прозрачния матриарх бе повикал Авийл в будоара си, бе притиснала двете си длани към гърдите ѝ и бе предала Истинската магия в тялото ѝ, където тя се бе разширила и настанила. В продължение на няколко дълги минути Авийл беше обездвижена, без да може да говори или да се движи, докато съпруга ѝ В’лане стоеше до нея и я пазеше през този период на уязвимост.
Тя трябваше да се запознае с новопридобитата си сила.
Младите кралици не бяха силни кралици. Беше необходимо време, за да подреди и изучи многобройните легенди, митове и магии, с които разполагаше. Бяха минали десетилетия, преди тя да влезе в ролята си на човек.
Еликсирът действаше по съвсем различен начин. Беше си помислила, че спомените ѝ са откраднати. Не беше така. Бяха избледнели до обикновени сенки без съдържание, до очертания без съдържание, а когато златната течност проникна в същността ѝ, тези сенки се втвърдиха, придобиха форма и станаха отново достъпни.
Може би защото някога бе познавала спомените, всеки един от тях, те бяха по-лесни за възприемане от чуждите, непознати досега факти. Нямаше внезапна скованост, когато огромното количество информация се съживи в съзнанието ѝ, нямаше усещане за притиснатост или претоварване, напротив, чувстваше се отново цялостна. В мир по начин, който не познаваше през цялото си съществуване като фея. Сякаш се разхождаше с ампутирани най-важните си части, а после изведнъж те бяха възстановени, сливайки се без усилие отново с тялото ѝ.
Огън за неговия лед, лед за нейния пламък.
Не! Все още нямаше желание да вижда тези спомени.
Първо искаше да получи своя произход. Искаше да получи достъп до онова време от живота си, преди той да се появи в него, безгрижните, диви години, през които спомена, скрит в издигащия се нависоко Сребърен крал, ѝ бе казал, че е била щастлива и свободна.
А, ето я.
Зара, вещица и лечителка, свързана с всички, с кестенява кожа и боса, тя тичаше през полето с цветя към дома си. Косата ѝ беше дълга, тъмна, спираловидно се виеше на лъскави къдрици до кръста. Очите ѝ блестяха с абаносов огън, а късата ѝ премяна беше в многото смели цветове на крилете на Т’мура. Татуировките на нейния клан се извиваха нагоре по краката ѝ, вееха се по раменете и надолу по гръбнака.
Имаше семейство, четири поколения под един прост, но обширен покрив: Баби и дядовци, родители, братя и сестри и племенници, макар да нямаше собствени деца. Макар и смъртни, те бяха дълголетници и доживяваха до стотната си година. Както подсказваше първия спомен, който краля ѝ беше дал, тя беше обичала живота си, познаваше и ценеше всеки сантиметър от своя малък свят.
Дори го е обичала. Сега вече знаеше това без съмнение.
Но възстановените ѝ спомени бяха абсолютно идентични с Истинската магия по един-единствен, жесток начин.
Тя можеше да посети и изучи всеки един от тях.
Но изобщо не можеше да ги почувства.
Беше придобила факти, лишени от контекст. Беше като да четеш човешки роман за живота на измислен герой. Ето защо феите нямаха книги, не записваха нещата. Те не изпитваха никакви усещания от четенето.
Тя имаше своя отговор. Загубата на това, което някога е била, е била постоянна, защото е станала Фае. Някога тя е живяла жизнено. Сега можеше само да чете за това и да се чуди как ли се е чувствала при такава страст. Знаеше, че я е изпитвала и никога повече няма да я изпита.
Какъв смисъл имаше краля да я подтиква да възстанови паметта си? Тя никога нямаше да бъде Зара, никога нямаше да бъде жената, която той бе обичал до отчаяние и разрушение. Тази жена беше изчезнала, мъртва, не можеше да бъде съживена.
Както се страхуваше, като кралица на Фае с или без пълния обем на паметта си, крайния резултат беше един и същ.
– Горчивина – каза тя и въздъхна.
– Ок! Горчивина! – Съгласи се кацналата на рамото ѝ Т’мура.
Назад към част 23 Напред към част 25
