ЧАСТ II
Бързо като вятъра
Тихо като в гората
Завладява като огън
Стабилно като планина
-Сун Дзъ
Глава 33
„Ние сме светци, но грешници,
изкривени остатъци от симетрия“.
МАК
Върнахме се в един напълно различен Нов Дъблин, управляван с почти милитаристична ефективност от Риодан.
Престоят ни в Белия палат ни струваше тридесет и пет дни, земно време.
Когато Риодан се върна от мястото, където се беше преродил, откри, че шестимата – Баронс, Джада, Фейд, Лор, Крус и аз – сме изчезнали за една седмица. Без да има представа какво се е случило с нас или къде сме отишли, той насочи вниманието си към нашия неотложен проблем: Черните дупки, които продължаваха да се разширяват бавно, но неумолимо, приближавайки се неумолимо към Земята.
Никой нямаше представа какво ще се случи, ако някоя от черните дупки влезе в контакт с почвата. Не разбирахме напълно физиката на черните дупки, които бяхме открили в космоса, и никой не знаеше дали нашите изобщо са от същия вид. Дансър беше убеден, че те са пълна дивотия, която се различава значително от естествено срещащите се черни дупки. Някои хора теоретизираха, че тя ще изяде бавно почвата, други твърдяха, че ще погълне мигновено голяма площ, а трети настояваха, че цялата Земя ще бъде унищожена с доста бързи темпове, докато не образува акреционен диск около черната дупка, позволявайки на дупката да я погълне в свободното си време.
Тъй като кралицата на Фае имаше дълбока връзка със силата на феите, загнездила се дълбоко в земята, бях сигурна, че нейната оценка за едва няколко месеца е правилна. И като се има предвид, че бяхме отсъствали повече от месец от тези „само месеци“, бях благодарна на Риодан, че се бе хвърлил в проблема с черните дупки със същото съсредоточаване, което обръщаше на всичко.
В наше отсъствие той се беше сприятелил с Дансър или по-скоро беше заповядал на младия гений да му докладва ежедневно за напредъка, постигнат в колежа „Тринити“, където екип от трийсет от най-добрите умове, които Дансър и Каойме бяха успели да съберат, се бореше с теоретичната физика и теорията на музиката в опит да вникне в нашия проблем и да определи същността на Песента на Сътворението.
– Риодан прекарваше с тях по няколко часа на ден – каза Еньо, строгата млада френско-ливанска шийте зряща, която се беше заела с работата в абатството в отсъствието на Джада. Тя се отби във вратата на книжарницата около минута след пристигането на Джада и мен, докато аз се качвах нагоре, за да сваля дънките си и да се преоблека в нещо без вътрешности, кръв и сиво вещество. Въздъхнах, върнах се обратно долу и сега седях в средата на разрушената книжарница, слушайки как Еньо ни запознава с новостите.
Поглъщам теориите им, задавам предизвикателни въпроси, изтласквам умовете им още по-далеч извън рамките на познанието. Мнението на Дансър за Риодан със сигурност се е променило.
Риодан също така е насочил фокуса на щателния си поглед, разказа ни Еньо, към другия край на града, изпращайки хора в манастира, където те денонощно са се трудили, размествайки развалини, с надеждата да открият и спасят колкото се може повече от библиотеките на манастира. Шийте зрящите претърсваха всички намерени томове, търсейки полезни знания за Фае. Той изпрати фургони и туристически автобуси до силно повредената крепост, за да ни осигури временни жилищни помещения.
Направил е и немислимото: Честър беше затворен за бизнес. Елегантните, модерни хромирани и стъклени стени на най-големия нощен клуб в Дъблин, който се намираше след стената, бяха потъмнели като будоара на краля. Никой не се забавляваше по негово време, когато Земята беше в непосредствена опасност от изчезване. По улиците на Нов Дъблин денем и нощем патрулираха десетки отряди на Бранителите – орден, който се бе разраснал неимоверно в наше отсъствие, привличайки мъже и жени от цял свят, тъй като притока на имигранти в града продължаваше с пълна сила. Еньо ни съобщи, че са под ново ръководство, тъй като инспектор Джейни мистериозно е изчезнал и се предполага, че е мъртъв.
Приех новината за смъртта на добрия инспектор с огорчение. Харесвах Джейни. От първия си ден той се държеше твърдо, но това беше необходима линия, водена от добро сърце. Погледнах към Джада, за да видя как приема новината. Тя ме погледна и поклати глава. Ще ти кажа по-късно – изрече тя, когато Еньо не я гледаше.
Всяка черна дупка на картата на Риодан – разказа ни Еньо – е била обезопасена, не само с оранжеви въжета, които ги ограждат, но и с тежко въоръжена охрана, както в нашата страна, така и в Англия, Шотландия, Германия, Франция, Испания, Полша, Румъния, Гърция, Мароко и Норвегия. За щастие, в другите страни не бяха толкова много, колкото в Ирландия.
Забавлявах се, когато чух, че Риодан е започнал да издава всекидневник – „Световни новини на Риодан“ – факт, който изключително много притесни Джада. Когато Еньо ѝ подаде вестника на Риодан, тя се възмути още повече, когато установи, че той е добре написан и информативен.
– Хората бързат да си го вземат всяка сутрин – каза и Еньо. – Разпространяват го като най-новото вирусно видео в YouTube.
Намръщената физиономия на Джада се задълбочи и аз разбрах какво си мисли: „Дани дейли“ беше в най-добрия случай в средата на класацията, но вестника на Риодан беше бестселър номер едно. Тя само леко се успокои, когато изтъкнах, че да стане известен в медиите вероятно е най-големия кошмар на Риодан, без да навлизам в подробности пред Еньо за причините.
Безсмъртните оцеляха във вечността, като се криеха и стояха далеч от медиите, но Риодан знаеше, че света се нуждае от силен, добре говорещ лидер, който да следва по време на предстояща катастрофа, и реши, че той е единствения, който отговаря на изискванията.
Да. Отново крал.
Зачудих се колко ли други векове и държави е поел по време на криза и дали разбира какъв късмет има, че в момента киберпространството е в застой. Както всяко друго деветдневно чудо, след като спасим нашия свят, той може би ще успее да се стопи тихо на заден план, без да се налага да търпи посветената му фен страница във Фейсбук, където хората нетърпеливо публикуват доклади и снимки за последното наблюдение на Риодан. Не можех да се сетя за нещо друго, което би го вбесило повече. Е, можех да се сетя за няколко неща.
Според Еньо, Риодан мистериозно е използвал лоста на лидерите на черния пазар, за да осигури безплатна храна и консумативи на всички Бранителите и въоръжени охранители в множество държави, както и да завземе домовете за срещи на „НАС НИ Е ГРИЖА“, превръщайки ги в безплатни кухни, хранейки всеки, който идва гладен, без да отхвърля никого.
– Не го е направил – отвърна Джада и седна по-изправена. – Извинявай, Еньо, бях готова да се съглася с теб до този момент. На Риодан не му пука за съдбата на човешката раса и никога не би насочил ресурсите си към изхранването ѝ.
– На мен ми изглежда, че му пука – каза Еньо разпалено. – Виждала съм го там в действие, лично следи всеки сантиметър от този град и всички негови операции. Започвам да си мисля, че този човек никога не спи.
Мога да уверя Джада, че не е така. Но нямах намерение да го правя.
Тя изкриви лицето си в израз на такова пълно отвращение, че за миг единственото, което видях, беше отново младата Дани, а аз трябваше да прехапя устните си, за да не се усмихна.
– Ами защо просто не го осветиш, по дяволите? – Изръмжа тя. – Риодан това, Риодан онова. „Световните новини на Риодан“, задника ми. Нима не знае, че ти трябва запомнящо се заглавие? Малко алитерация, някаква приспивна песен, която да се търкулне по устните?
– Или това, или просто последните новини – казах, без да се замислям, после попих изражението на лицето на Джада и добавих набързо: – Не че твоите не бяха такива. Бяха. Обичах вестниците ти. Бяха безкрайно забавни и информативни. Ежедневникът „Дани“ беше страхотен, а онова списание на Джада, което видях…
– О, прибери го, Мак – изсумтя тя. – Неговият идиотски вестник е… – Тя погледна раздразнено към него, където лежеше изгладен в скута ѝ. – Добре – позволи си тя стегнато. – Той съобщава новините по един спокоен, обективен начин, който вдъхва увереност, че някой знае какво се случва, и вдъхва надежда. Има пръст в световните събития – не само в това, което се случва в Дъблин като мен – и неговите фриволни точки в края, със списъци с неща, които хората да правят всеки ден, ги фокусират върху задачи, които ги държат твърде заети, за да се паникьосват. – Тя въздъхна и измърмори: – Ебати.
Това беше всичко. Засмях се. Струваше ми се, че е цяла вечност, откакто я бях виждала да изглежда като недоволно диво прасе. Нейната страст и темперамент отново бяха излезли на повърхността.
Съгласих се. Списъците му с подточки бяха страхотна идея, както и публикуването на вестника всяка сутрин рано, преди хората да се събудят. Никой не посрещаше деня в недоумение какво да прави, а това означаваше по-малко хора, които седят и псуват, изпадат в паника, разпространяват настроението и в следващия момент се стига до бунт. Държеше ги да се насочат към задачите, да преминават от едно „за вършене“ към следващото, а както самата аз бях научила преди малко повече от година, списъците бяха дяволски ефективен начин за управление на объркани емоции.
След миг Еньо продължи и аз присвих очи, докато слушах, започвайки да се чудя дали тази твърда, закалена в битките шийте зряща не е просто малко влюбена в Риодан. Погледнах към Джада и по изражението ѝ разбрах, че и тя се чуди за същото.
Риодан беше разделил града на номерирани райони – разказа ни Еньо с пламтящо в очите ѝ възхищение – а в края на документа на всеки район имаше различен списък със задачи, специфични за този малък анклав от хора. След като пристигнали на работа, те били разпределени в екипи, където започвали деня с обсъждане на това, което ще постигнат, и как то служи на дългосрочните им цели и нужди, хранели се с три яденета, докато били на работа, и завършвали деня с вдъхновяваща заключителна беседа. Всеки обект се ръководеше от бригадир, който беше подбран от Риодан заради неговите мотивационни и лидерски умения.
– Добре – каза кисело Джада, прехвърли краката си през облегалката на разбития Честърфийлд, на който седеше, и закрачи по изцапания с боя под към вратата. – Това са всички рахатлъци на Риодан, които мога да поема на едно място. Трябва да изляза и да видя със собствените си очи какво се случва.
Учудих се, че тя просто си тръгва, без да изчака Еньо да си тръгне, за да каже: „Уау, Мак, ти сега си кралицата на Сийли, какво става с това?“ или нещо подобно. Но изглежда никой не беше пожелал да се задържи наоколо, след като се върнахме в Дъблин. Крус мигновено се беше изселил, без да каже и дума, Баронс лаконично ме беше помолил „моля те, отиди в книжарницата и изчакай там, докато се върна, и да, току-що казах моля те, и не, не защото си проклетата кралица на Фае, а защото искам да го направиш и да не спориш“ – преди да се изниже с Лор и Фейд, за да намери Риодан. Бях подхвърлила леко „Добре“ на гърба му, решавайки, че има нужда от глътка въздух. Най-накрая да се освободя от злите лапи на Шинсар Дъб беше достатъчна глътка въздух за мен. Бях готова да се впусна в следващото нещо и да забравя за последното, докато не се върна, за да унищожа Книгата завинаги.
Когато Джада изхвръкна през вратата, си спомних, че малката ми камбанка е счупена, и си отбелязах, че трябва да се снабдя с нова. Ако приемем, че все още имам врата, на която да я закача, сграда, на която да окача въпросната врата, и планета, на която да съществува книжарницата ми след няколко месеца.
Настроих се отново на разговора, който Еньо все още водеше, въпреки че Джада си тръгна и моето очевидно разсейване, точно навреме, за да я чуя да казва:
– И така, общо взето, загубихме двеста тридесет и четири от нашите жени в нощта на битката и още седемнадесет на сутринта след това, но през последните седмици спечелихме почти два пъти повече от наплива в Дъблин. – Тя допълни със задоволство: – Говори се, че това е мястото за шийте зрящи, които са жадни да сритат задниците на някои Фае.
Седнах по-изправена, като ритнах краката си отстрани на счупения стол, който бях измъкнала от купчината отломки, които все още не бях имала време да изнеса от магазина. Тя каза, че на следващата сутрин ще има още седемнайсет – което за мен беше по-рано днес.
Образът, който Книгата ми беше внушила за смъртта на Джо, се беше случил сутринта. Намокрих внезапно пресъхналите си устни.
– Познавам ли някой от убитите шийте зрящи? Не че познавам много от тях по име, но има Кат и Кара, Шона и Марджери, и кой ли още не, да видим, Джоузи и Джо… – Замълчах, като я погледнах с очакване.
Еньо каза:
– Мислехме, че сме изгубили Кат, но тя се появи отново преди няколко дни. Не каза нито дума на никого от нас за това къде е била, но се държеше и изглеждаше съвсем различно. – Тя присви очи. – Аз например много бих искала да знам къде, по дяволите, е била тази жена, защото бих се обзаложила, че по някакъв начин е успяла да убеди Риодан или някой от неговите хора да я обучи. Преди да изчезне, тя далеч не беше толкова готина и силна. – По красивите ѝ златистокожи черти проблясна завист. – Не знам кои са тези мъже, но със сигурност бих искала да знам. И аз бих искала да си направя собствена тренировка с някой от тях.
– А другите шийте зрящи? – Леко я побутнах обратно към темата.
– Шона е жива, в манастира. Кара е мъртва, както и Марджери и Джоузи. Но смъртта, за която най-много искам да отмъстя, е тази на Джо.
Гласовите ми струни внезапно се стегнаха толкова силно, че изскърцаха като разстроена цигулка, когато отворих уста и се опитах да говоря. Трябваше да направя няколко бавни, дълбоки вдишвания, преди да успея да измъкна тихото:
– Какво се случи с нея?
Ноздрите на Еньо се разшириха, а погледа ѝ стана убийствен.
– Никой от нас не знае със сигурност, но мога да ти кажа едно – беше лоша смърт. – Тя впери очи в мен и каза с внезапна, дива интензивност: – Мисля за това, знаеш ли. В този свят, по начина, по който стоят нещата, си глупак, ако не го правиш. Какво е добра смърт, какво е лоша смърт и как искаш да си отидеш, когато ти дойде времето. Когато дойде моето време, искам да правя нещо, което има значение, подобрява света и спасява човешки животи. Искам смъртта ми да означава нещо. – Тя замълча, взирайки се в пространството и мръщейки се за дълъг миг, след което каза с тих, свиреп глас: – Смъртта на Джо не означаваше нищо, по дяволите. Изглеждаше така, сякаш някой Ънсийли се е натъкнал на нея, докато тя е търсила из останките храна и вода, които да ни донесе. Който и да го е направил, е сложил и отрова за плъхове в каните с вода, които е събирала. Загубихме още двама шийте зрящи, преди да разберем за тази извратена гадост. Ако някога открия Ънсийлито, което я е убило, ще му направя това, което е направил на нея – каза тя между стиснатите си зъби. – До последното шибано парченце от него.
Принудих се да вдишвам и издишвам бавно, внимателно. Можех да сменя темата точно сега. Никога да не питам. Никога да не знам.
– Какво е направил с нея? Искам да знам подробностите – казах с глас, който сигурно ѝ звучеше толкова ужасно, колкото и на мен. Тя ме погледна странно, затова добавих набързо: – Как мога да ти помогна да се разправиш с него, ако не знам какво е направил?
Тя ме погледна с нов интерес и кимна.
– Ти носиш копието и чух, че си нула. Може би ще работим добре заедно.
Не си вярвах, че ще говоря, затова само кимнах в отговор.
Навеждайки се напред, с напрегнат от ярост глас тя ми разказа всяка подробност, тълкувайки пълната ми неподвижност и мълчание като подходяща проява на отвратителен ужас и съмишленик.
Когато свърши, тя се изправи на крака, настръхнала от неспокойна енергия, и ми каза, че трябва да се върне в манастира и ще ме настигне по-късно, за да се заемем с идентифицирането на чудовището, което е извършило толкова ужасни неща на Джо, и да тръгнем заедно на лов за него.
Когато вратата се затръшна, аз наведох глава и след дълго, хрипливо вдишване, по време на което в гърдите ми избухна толкова много болка, че ме скова от белите дробове до устните, се свлякох на земята в тихи, задушаващи конвулсии, удряйки с юмрук по пода. Накрая, точно когато си мислех, че може да умра, от гърлото ми се изтръгна ридание с такава сила, че ме жегна като огън, и аз започнах да плача.
Не, започнах да плача. Не, започнах да скърцам със зъби, да си скубя косата и да ридая като легендарната банши на моите ирландски предци.
Знаех кое чудовище беше убило Джо.
Аз.
Назад към част 34 Напред към част 36
