Глава 40
„Отчаяно се нуждаем от ръката
на чужденец в отчаяна страна“.
ЗАРА
Тя стоеше неподвижна и се взираше невярващо наоколо.
Това шега ли беше?
Зара погледна към светещата табела, която се поклащаше на раиран стълб над главата ѝ и гласеше ЕЛЕНСКАТА ГЛАВА, а след това към вратата зад нея, през която току-що беше излязла.
Това не беше вратата, в която беше влязла.
Дори не беше близо до нея. Беше влязла във вратата в слънчевожълтата част на Белия дворец и в момента, в който мина под ригела, усети съпротивление и нещо, което я отклони встрани, запращайки я по друг път.
Излезе през съвсем друга врата.
В нощта на Дъблин.
Тя сведе очи и се намръщи.
Земята беше последното място, на което искаше да бъде.
Не искаше да умре на този свят. Беше приключила с тази планета и с всяка друга, на която някога е живяла расата на феите.
Нито пък искаше да остане в Белия палат и да изживее последните си дни в клетката, която краля беше проектирал за нея. След като излезе от будоара, тя се насочи към Градината на страстната муза, онази със сребристия фонтан и приказния слънчев салон, онази, която я отвеждаше, ако минеше далеч отвъд нея и преминеше през много портали, обратно в потока на времето, на друг свят, далеч, далеч оттук. Беше го намерила преди много векове. В най-тъжните си дни беше вървяла и вървяла, без да се интересува, поемайки по случайни пътеки и накрая по портали.
Малката планета и напомняше за нейния дом и тя се чудеше дали краля не я е поставил там нарочно, знаейки, че тя ще я намери, давайки ѝ път за бягство, защото всяка година, век, хилядолетие, в което тя не го използва, той щеше да продължи да знае, че тя наистина го е избрала пред всичко останало.
Точно като него. Той се нуждаеше от безкрайни уверения, че тя е щастлива, че иска да бъде там, където той я е поставил.
Сега тя възнамеряваше да отиде в този малък свят и да умре там, сама, когато Земята престане да съществува и тя също.
Но не.
Тя беше в мръсния, човешки Дъблин.
Събрала наметалото си около себе си, тя се завъртя и се върна през вратата на кръчмата.
И влезе само в кръчмата.
Тя изсъска:
– Това е неприемливо!
– Ок, неприемливо! – Изпищя Т’мура.
– Няма да си играя с вас! Покажи ми пътя обратно!
– Ааа, пътя обратно! – Съгласи се Т’мура.
Прахови частици блестяха на лунната светлина, която се разливаше през счупения прозорец, спираловидно окачена в нежно, неумолимо течение.
Дали краля я наблюдаваше? Все още ли я манипулираше? Идеята я вбесяваше. Тя не беше негова играчка, негова игра. Тя беше жена, която щеше да бъде свободна. Той ѝ дължеше това.
Бяха опитали. Не успяха. Беше време да я пусне.
Защо щеше да я изпраща в Дъблин?
– Какво искаш от мен? – Поиска тя.
– Ама какво искаш? – Повтори Т’мура.
Устните ѝ изтъняха, Зара се завъртя и се втурна обратно през вратата, като искаше тя да я пренесе моментално на слънчевите етажи на Белия палат.
Парче тоалетна хартия се залепи за копринения ѝ чехъл и тя си удари пръста в парче разбит бетон, което не беше видяла в тъмното.
Все още беше в Дъблин.
– Здравей – обади се един мъжки глас. – Добре ли си? Мога ли да ти помогна с нещо?
Тя се завъртя сковано към натрапника в безкрайната драма на феите, която беше живота ѝ, и очите ѝ се разшириха безкрайно. Един мъж бързаше към нея и когато той се придвижи в басейна от светлина, хвърляна от уличните лампи пред кръчмата, тя осъзна, че е много привлекателен, прекрасен по начина, който караше феите от време на време да отвличат някой от тях. Млад, силен, с тъмна коса, стройно тяло на танцьор и красиви очи.
– Добре съм – каза тя стегнато.
– На мен не ми изглеждаш добре. Този град може да е опасно място, особено за жена, която е сама през нощта, в такова облекло. Елате. Да ти намерим друго облекло. Има един магазин в края на улицата.
Зара със закъснение си спомни за диафановата рокля, която носеше под наметалото си и която разкриваше всичко, не скриваше нищо, и я омагьоса мигновено в по-солидна рокля, желаейки да я превърне в меко, плътно жълто.
Нищо не се случи.
Младият мъж сведе очи.
– Фае? Или човек?
Тя дръпна плътно наметалото си около тялото и опита да си представи друг, далечен град.
Той стоеше там, вперил поглед в лицето ѝ, в очакване на отговора ѝ.
Тя нямаше представа каква съдба сполетява кралиците, които прехвърлят властта си преди времето си, и го откриваше по трудния начин. Въпросът му беше основателен. Тя също вече не беше сигурна каква е.
Погледна към отломките на калдъръмената улица, съзря бутилка, наведе се, грабна я и я разби, запретна ръкава си и използва парчето стъкло върху ръката си. Образува се тънка линия кръв.
После изчезна.
– Значи си Фае – каза той. – Ако е така, имаш достатъчно сила, за да напуснеш това място, нали?
Разбира се, по дяволите с порталите на краля, които той можеше толкова лесно да манипулира. Тя се беше освободила от Сребрата и сега можеше да пресява. Веднага да се пренесе на остров Морар, за да усъвършенства плановете си.
Нищо не се случи.
Избра малка, несъществена част от магията и се опита да предизвика внезапно падане на сняг там, където стоеше само тя.
Нито снежинка, нито превалявания.
Тогава тя разбра. Преминаването на силата бе отнело цялата ѝ сила, дори тази, която не бе част от Истинската магия. Несъмнено О’Конър я притежаваше и сега. Сега вече знаеше защо кралиците изчакват, докато почти се изпарят в онова мистериозно, сенчесто царство, в което отиват някои от феите, преди да предадат управлението си.
Те стават безсилни. Но оставаха безсмъртни. Адско съществуване.
Тя се усмихна с горчивина, която някога би превърнала целия град в ледник с достатъчна ширина и дълбочина, за да породи ледников период.
Планетата умираше. Порталът зад нея беше затворен.
Тя беше в капан.
Отново.
Безсилна.
Тя не познаваше този свят. Нямаше представа как да оцелее на него.
– Ела – повтори мъжа и протегна силна ръка. – Ще ти помогна.
Зара пренебрегна ръката, но се премести да се присъедини към него.
Назад към част 41 Напред към част 43
