Глава 44
„Времето те прави по-смел, дори децата остаряват, а аз също остарявам.“
ДЖАДА
– Веднъж си бях взела отпуск в Сребрата, на около три години.
Планетата, която бях кръстила Дада – защото не беше пълноценен сюрреализъм, а нихилизмът на Шазам ми беше дошъл в повече – беше луд, оцветен в цветовете на дъгата свят, който ме караше да се чувствам така, сякаш живея в играта „Кандиленд“.
Нищо на тази планета не беше в правилния цвят, ако приемем, че използваш Земята за измерител, но след няколко месеца на Дада реших, че измерителя на Земята е скучен и грешен.
Това беше малък, буйно обрасъл свят с влажни дъждовни гори и розови океани, дюни и плажове с прахообразен керемиден пясък и скалисти планини в изгоряло оранжево. Бях изследвала този свят от край до край, но не открих нито цивилизация, нито руини, които да подсказват, че някога е съществувала такава. Това беше рай за мен и Шазам.
Всичко беше годно за ядене.
Цветовете имаха вкус на сладко-кисели мечета и бяха с огромно количество енергия. Кората на дърветата беше с различен вкус на шоколад. (Обелвах я само от падналите дървета.) Водата беше розова лимонада, а растенията имаха вкус на плодове, дори листата. Гъбите – въпреки че бяха с цвета и консистенцията на целувки „Херши“ – не ме интересуваха. Бяха доста подобни на тези на Земята. Сотирани, панирани или обикновени, гъбите винаги имаха вкус на мръсотия за мен.
– Харесвам гъби – възрази Дансър. – Опитвала ли си някога пълнени Портобело?
Лежах по гръб до него, обърнах глава и присвих очи.
– Сега те намирам за напълно подозрителен и не мисля, че можем да бъдем приятели повече, Мозък.
Той се усмихна.
– Продължавай, Пинки. Разкажи ми повече за Дада.
– Растенията бяха толкова големи, с такива мамещи, здрави, покрити листа, че с Шазам бяхме в състояние да ги откъснем от сегментираните стъбла и да плаваме заедно по розови реки, състезавайки се с калейдоскопични, летящи риби. Небето беше светло лавандулово, а по здрач ставаше виолетово, преди да се успокои в наситено лилав здрач. Истинската нощ никога не падаше в Дада, под седемте блестящи лилави луни, които достигаха върхове на определени интервали.
Нямах представа колко дълго съм останала на тази планета. Бях пресметнала, че това са четири месеца. Четири блажени, спокойни месеца, които бяха възстановили голяма част от щетите през последните три години. Бях пристигнала на Дада тежко ранена. Бях си тръгнала, готова да се справя с всичко, и то много добре, защото следващия свят беше враждебен и суров.
– Как следиш времето? – Каза Дансър.
– Небрежно – отговорих му аз.
Нямах часовник и дните на Сребрата се развиваха в едно неизмеримо петно, макар че се стараех да ги проследя. На някои планети нощите бяха кратки, на други ми се струваше, че продължават с дни, а на няколко от тях слънцето никога не изгряваше. Това бяха наистина лошите.
Макар да казвах на хората, че ме е нямало пет години и половина, това беше само приблизителна оценка. И все пак бях сигурна, че съм някъде между деветнайсет и двайсет и една години.
– Значи, може би съм сериозно по-млад – каза Дансър и се усмихна. – Ти си пума, ти.
Аз се ухилих. Аз, пума. Точно така.
– Не по никакъв начин, който има значение – казах му. Възрастта не съществуваше, когато бях с него. Той беше просто Дансър, а аз бях просто себе си. Бяхме се простряли по гръб върху един от плотовете в лабораторията по физика и се държахме за ръце. Бях се отбила, за да се запася с храна, но погледнах изтощението в лицето му и в крайна сметка останах, търсейки нещо, което да кажа, което да го накара да се разпали, да се зареди.
Той се подпря на един лакът.
– Разкажи ми повече за Шазам.
Загледах се в тези дълго мигащи, блестящи аква очи, които обожавах да виждам да светят от смях и очарование, особено когато бяха обърнати на моя страна. Кой ненормален Бог би му дал увредено сърце? Вече му бях разказала как се бяхме запознали. Затова му казах защо трябваше да напуснем Дада.
– Той изяде цялата риба. Мисля, че до изчезване. Другите животни разбраха и се втурнаха, преследваха ни чак до изходния портал, който открих малко след като пристигнахме. Беше отсъствал само един час, когато го направи. – Намръщих се. – Не съм сигурна как ги е изял всичките толкова бързо. Мисля, че има друга форма, която никога не ми позволява да видя. Може би е повече от една. Има много неща за Шазам, които не знам. Цялото това криене във въздуха, той никога не ме научи как да го правя, въпреки че го тормозех непрестанно.
А щеше да се окаже безценно, ако го беше направил. Някои светове бяха прекъснали дарбите ми на шийте зряща. Шаз имаше теория, че тези планети са силно подсилени с някакъв минерал, на който кръвта ми реагираше зле. На тези светове винаги се чувствах зле и не можех да стопирамкадри. Това бяха трудни светове за оцеляване. Нямах представа как обикновените хора са преживявали дните. Шаз казва, че има неща, които ограничените форми на живот като мен не трябва да знаят, докато не достигнат тази фаза на еволюцията. Знаеш ли, дотогава той също е бил много добър в храненето си. Бях го ограничила до растителен живот. Не смятах, че е честно да яде друго живо същество на Дада. Те бяха толкова забавни, игриви и любопитни. Имаха сложни общества и силни семейни връзки. Попитах го как би му харесало, ако нещо го изяде. В продължение на дни той изпадаше в огромна депресия, плачеше неудържимо, а след това ми каза с царствен гняв: „Само заради моята И-и ще умра от глад, ако тя го поиска“. Добавих сухо: Тя го поиска. Той не е гладувал. Шазам има достатъчно коремна мазнина, за да живее с месеци. Но никога не бих му казала това – добавих набързо. – Той е супер чувствителен към външния си вид.
Дансър се претърколи по корем, подпрял глава на юмруци, а очите му танцуваха от вълнение. С облекчение видях, че изглежда далеч по-малко уморен, отколкото когато пристигнах за първи път.
– Мега, трябва да се запозная с него! Защо не го взе със себе си?
Точно по този начин блестящия балон на щастието, който бях надула за нас, се спука. Затворих очи и се съсредоточих върху дишането си. След дълъг миг казах:
– Умирам от глад. Имаш ли нещо против да отида до твоите запаси?
Когато отворих очи, той все още беше в същото положение и ме гледаше с онзи стабилен, блестящ поглед.
– Защо те нарече И-и-и?
Нямах никакво намерение да му отговарям, но това беше най-свободния разговор, който бях водила с някого за престоя си в Сребрата. Все по-трудно ми беше да отказвам на Дансър за каквото и да било и устата ми каза:
– Това беше неговият начин да ми каже, че ме обича. Казваше: „Виждам те, И-и-и“.
Дансър се усмихна и се изпъна на крака.
– За какво си гладна? Ще ни нуклеусирам малко обяд.
– Трябва да тръгна към абатството. Вече изгубих твърде много време.
– Хубаво е да си почиваш от време на време, Мега. Точно като ваканцията ти на Дада. Благодаря ти, че ми разказа за нея. Искам да чуя и за други светове, като например къде си отишла оттам. Искам да чуя за всички тях. – Той поклати глава с поглед, в който имаше равни части възхищение и неподправена завист. – Господи, аз съм виждал само един проклет свят. А ти си видяла колко, стотици? Хиляди? Мега, когато това свърши, нека да отидем извън света. Да отидем на приключение! Можем да правим всичко, да отидем навсякъде!
Нахлух в малкия му килер отзад, взех няколко десетки протеинови блокчета, натъпках всички, с изключение на едно, в раницата си, разкъсах го и тръгнах към вратата.
– Разбира се – измъкнах през стегнато гърло.
– Ще се видим довечера, Пинки? – Извика той след мен.
В едни много по-прости времена, когато крояхме плановете си да превземем света, си казвахме Пинки и Мозъка.
Той ме беше целунал снощи. Аз бях преспала. Абатството беше развалина и нито едно от старите ми скривалища не ми хареса. Бях някой друг, когато отсядах на тези места, някой, който никога повече нямаше да бъда.
Бях спала на дивана, въпреки че той настояваше аз да взема леглото, а той да вземе дивана.
Оформих с устните си „Не, заета съм“, подготвена да го хвърля през рамо. Мигновено в главата ми избухна видение: Да се отбия утре и да го намеря мъртъв. Последната дума, която някога е чувал от мен, е „Не“.
Сърцето му беше моята клетка.
Диктуваше действията ми. Караше ме да обмислям добре всичко, което казвах и правех. Знаех, че това щеше да свърши зле, независимо какво съм казала или направила. Как трябваше да се грижа за някого, когото знаех, че няма да задържа? По всякаква логика това беше глупаво. Саморазрушително. Безсмислено. Доведете ерозията. Снощи му казах:
– Знаеш, че ще умреш преди мен, нали? – Той се засмя и каза:
– Уау, това е арогантно, Мега. Аз не поемам такива рискове като теб. Никой никога не знае колко дълго ще живее. Престани да мислиш за това. Аз не мисля. Живей в момента. Винаги си го правила.
Тогава това беше достатъчно. Бях повярвала, че моментите ми са безкрайни. Джаки Пейпър никога нямаше да остави Пуф сам.
– Разбира се, Мозък. – Вдигнах се нагоре в хлъзгавия поток.
Назад към част 45 Напред към част 47
