Глава 49
„Казах ви, че е лошо.“
МАК
Когато Баронс ми изпрати съобщение, за да ми каже, че се е погрижил за проблема ми с Лор, аз обикалях книжарницата толкова бързо, че на практика подпалих килима, недоволна от начина, по който се бях справила с нещата.
Бях отишла при Баронс за помощ. Той се беше погрижил за това. Това ме притесняваше. Не исках да живея по този начин, винаги да се прикривам зад мъжа си от други мъже.
Бях си проправила път през нападение след травма след унижение и бях оцеляла след всички тях. Бях кралицата на Фае. Но дори и да не бях, аз бях жена, която трябваше да знае, че може да стои на собствените си крака, да се придържа към своята линия и да изисква тя да бъде спазвана. Щом предам Истинската магия на Крус, каква щях да стана – отново слаба?
Никога. Харесваше ми това, в което се бях превърнала. Исках да раста и да се развивам, а не да отстъпвам назад.
Ако Деветте знаеха, че имам нужда от Баронс, за да ме защитава, никога нямаше да ме уважават. А аз планирах да се въртя около тях дълго време. Не исках да бъда жената със силен мъж. Исках да бъда силната жена.
Когато се обадих, Баронс отговори още на първото позвъняване.
– Как се погрижихте за него? – Поисках без предисловия.
– Отървах се от останките. Бях в близост до гробището и знаех, че мога да го преваря там.
– Ти се отърва от тях? – Казах, разтревожена по две причини: Първо, това само отлагаше неизбежното. Нямаше да крия тази истина от Лор завинаги. И второ, имах много човешка реакция да искам останките да са там, където им е мястото – в гроба. Все още бях разтревожена от гледката на празния гроб на сестра ми. Колко странно беше това – да се притесняваме къде са костите на любимите ни хора? Но аз го направих.
– Просто ги преместих на друго място. Можеш да ги погребеш отново в някакъв момент – изръмжа той. – Въпреки че не разбирам желанието да се правят красиви малки парцели на общност и сплотеност за разлагащата се плът.
– Трябва да поговоря с него – казах категорично.
– Забранявам ти.
Всяка клетка в същността ми се настърви. На практика изкрещях:
– Какво?
– За. Лор. Това.
– Не си ми казал това току-що.
– Мак, знам на какво е способен. Знам…
– И аз знам. Той ми каза.
– Не е едно и също нещо – каза той хладнокръвно. – Да видиш, означава да повярваш. Отне ми половин кървав век, за да успокоя този шибан човек. Няма да се доближиш до него. Казах, че ще се погрижа за него, и го направих. Ще продължа да го правя и занапред. Остави го.
Не казах нищо.
– Мак, да не би да ми закачи шибания телефон – каза той стакатото бързо и разгорещено.
– Не съм го правила и няма да го направя – изръмжах аз. – Е – поправих се – поне щях да кажа първо сбогом. – Вероятно много бързо и почти нечуто, но хей. – Чакай малко. – Потънах навътре, получавайки достъп до файловете си, търсейки нещо подобно на защитната бариера, която Крус беше използвал в нощта, когато запечатахме първия Шинсар Дъб. Подсмъркнах, когато мисловните ми табове изплуваха на повърхността. Имаше няколко хиляди удобни малки раздели, всички имена, които никога не бях виждала преди, хуу-шибана работа. Въздъхнах. В крайна сметка щях да намеря това, което търсех. Поне нямаше девет милиона. Върнах вниманието си към „Баронс. – Ще използвам заклинание, за да се обвия в бариера, както направи Крус. Не можа да проникнеш през нея онази нощ в пещерата под абатството. Той няма да може да ме докосне и ще трябва да ме изслуша.
Мълчанието се проточи и когато той най-сетне заговори, разбрах колко съм го разтревожила, защото думите му излязоха плътни и леко неправилно произнесени. Знаех какво означава това – кътниците му бяха извадени.
– Предполагаш, че той е способен на разум. Ако е Костотрошача, значи не е.
– Трябва да опитам.
– Това не ми харесва.
– И на мен не ми харесва, че трябва да се грижиш за мен. Не се държа прибързано. Просто съм такава, каквато трябва да бъда. Аз създадох тази бъркотия. Ще я поправя. Не съжалявам, че ти писах, и оценявам, че ми спечели време. Но искам да бъда тази, която да му каже, преди той сам да разбере. – Това беше, което трябваше да направя така или иначе, но Лор беше плашещ, когато очите му направиха онова нещо на Костотрошача.
– Твоето проклето силово поле няма да проработи.
– Това на Крус го направи.
– Крус вече имаше Шинсар Дъб. Двойна сила.
– Ще проработи. Ще го наслоя или нещо подобно. И не смей да се появяваш като подкрепление. Ще се справя.
– По-добре да се. – Баронс закачи слушалката.
Отне ми близо час да подредя файловете и да намеря защитна бариера, която да отговаря на критериите ми за цяло тяло и да е възможно да се пресея, докато я нося. Много от файловете не бяха нищо повече от легенди за битки на феи, в които са били използвани такива бариери. Не се изненадах да открия, че войните избухваха сред Сийли почти постоянно, но тъй като само кралицата държеше копието и меча през по-голямата част от съществуването им, те бушуваха само докато някой пиеше от котела, след което се изгубваха. Докато не започваше следващата.
Но най-накрая бях намерила подходящи доспехи, облякох ги, задържах в съзнанието си мислен образ на Лор и се проснах до него. Кралицата притежаваше много по-фино настроен GPS от Крисчън. Отидох направо при него. Боже, това беше удобно! Чудех се дали има начин да прехвърля Истинската магия на Крус, като запазя някои сили за себе си.
Появих се в гробището зад манастира. Нощта беше кадифеночерна с три четвърти, малиновочервена луна, която хвърляше кървава пелена над гробището.
Изследване в пурпур и сенки, Лор седеше на гроба на Джо, с изпънати дълги крака, облегнат на надгробния камък, с мощни сгърчени ръце, сгънати зад главата му, загледан в небето, с разфокусирани очи, сякаш дори не беше регистрирал появата ми.
Знаех, че е така. Фините мускули на лицето му се бяха стегнали незначително.
Не казах нищо. Многото неща, които бях репетирала в книжарницата, внезапно напуснаха главата ми.
– И така, седя си тук – каза той накрая, наистина меко – и си мисля, че някой наскоро е изровил тялото на Джо, защото земята е толкова рохкава, а ковчега е изчезнал. Дори не ми е оставил подплата, за да го помириша. И си мисля, че съм казал само на един човек, че идвам тук, за да я изкопая, и този човек стои пред мен, носейки щит, през който смята, че не мога да премина.
Взирах се в него в мълчание.
Измина дълго време.
– Не съм глупак, жено – каза той накрая.
– Никога не съм мислила, че си.
– И така, мисля си, като се има предвид, че казах на този човек какво точно смятам да направя на шибаняка, който уби Джо, тя е дошла тук, защото иска да умре. Искаш ли да умреш, скъпа? Затова ли си довела сладкия си малък задник тук при мен? Защото дълбоко в себе си жадуваш за смърт, жадуваш за забрава на многобройните си шибани грехове? Погледът му се насочи към моя и аз изтръпнах. В тези очи не беше останало нищо от Лор, когото познавах. Смеещият се игрив викинг го нямаше. Беше останало само нещо древно, мрачно и садистично.
– Точно така. Говори ми за жаждата за забрава заради многото ми шибани грехове. Колко души си убил, Лор? Хиляди? Десетки хиляди? Кой вика справедливост за теб?
Той се изправи на крака с едно плавно движение, изчезна, а след това беше там, точно от другата страна на бариерата ми, толкова близо до носа ми, колкото можеше да стигне.
– Никой не ми вика правосъдие. Ние сме закона. Винаги е било така. Винаги ще бъде, бейби.
– Аз не го виждам по този начин. Виждам човек, който ще умре, ако ме убие. Това ли искаш, скъпи? Да умра? – Подиграх се. – Затова ли си довел сладкия си задник при мен? Защото точно към това се насочваш, ако смяташ, че можеш да се оправдаеш за смъртта на толкова много невинни, но не успяваш да проявиш милост към мен за това, че съм убила някого, докато съм била обладана от Шинсар Дъб. Поне имам извинението, че съм била обладана. Ти нямаш извинение. Ти избра да направиш тези неща. Кой те наказва, Лор? Бог? О, почакай, ти никога няма да умреш. Разбирам – ето защо си мислиш, че си закон – защото никога няма да ти се наложи да отговаряш за нищо, което правиш. Но ти не си. Никой от нас не е. Ние се прецакваме. Отново и отново. И се изправяме и се опитваме да се справим по-добре. Това е всичко, което всеки от нас прави.
Сълзите бодяха очите ми, а сърцето ми гореше в гърдите, защото, виждайки студения мрамор на гроба на Джо и надписа с името ѝ зад рамото му, всичко стана твърде реално. Болката и скръбта лесно се превръщаха в ярост.
– Ти, голям глупав кучи син – изръмжах аз – обичах Джо. Ти не я обичаше. Тя имаше значение за мен. За теб тя беше само далечна възможност да има значение. Аз я убих. Ти не го направи. Кой според теб страда най-много тук? Защото. Не си. Ти. – Казах с такава ярост, че плюнката се разпръсна върху силовото поле между нас.
Очите му пламнаха безкрайно и той отвори уста да каже нещо, но аз бях започнала и не можех да спра.
– Мислеше ли, че ще намериш жертва, когато ме погледна? Жена, разкъсвана от самоомраза и съжаление, която се самообвинява за всяка грешка, която е направила на някого? Събуди се. Това не съм аз. Светът е труден и аз съм по-твърда на всички правилни места, като в същото време съм мека на важните. Ти, приятелю, си този, който се е прецакал. Прескачаш цялата част със самоомразата и се впускаш направо в омразата към всички останали. Отърваваш се от всяка важна мека част и преминаваш на съвсем ново ниво в съжаление. Затъваш във фазата на идиота и никога не се развиваш отвъд нея. О, бедния Лор, който не може да обича никого, защото всички умират! Искаш ли да погледнеш на това по този начин? Добре. Бъди бебе. Или можеш да осъзнаеш, че можеш да обичаш толкова много хора, завинаги. Но не, добре дошъл на партито за съжаление на Лор – убили са жена, която той може би е обичал – дори не е обичал, просто може би е обичал – така че той ще изтрие цялата шибана планета, защото е ядосан и не…
Ръката му беше около гърлото ми и задушаваше думите ми. Гадината беше стигнал до мен през уж непробиваемата ми бариера, хвана ме за врата и ме стисна.
Не изтърпях никакво колебание. Мозъкът ми мигновено обработи данните: Баронс каза да пробвам с ракетен гранатомет/Лор винаги ще се върне/Не съм ничия жертва и никога повече няма да бъда/Светът трябва да бъде спасен/Това копеле трябва да се научи да се страхува от мен, защото да, аз убих Джо, но няма да умра за това, нито ще търпя гадостите му до края на много дългия си живот.
Тогава в ръката ми се появи автоматична картечница, проявена от силата, която дори не осъзнавах, че използвам.
Забих дулото в червата му и го пуснах да се взриви.
Лор полетя назад във въздуха, изрева и се хвърли отново към мен.
Продължих да стрелям, докато той не се удари в земята и не помръдна повече.
Гледах го, докато тялото му не изчезна, след което измърморих:
– Вярвам, че съм се изразила правилно – и се вторачих в К&ДБ.
Когато се върнах в книжарницата – „Баронс“ не беше пуснал патрулките, но този път го бях оставила на широко разстояние, появявайки се добре на улицата – той седеше на „Честърфийлда“ в тъмното и ме чакаше.
Той ме прецени и се отпусна мислено.
„Нещата са минали добре“?
„Толкова добре, колкото можеше да се очаква, предполагам“ – казах му с вдигане на рамене.
Очите му се свиха.
„Той те е чул“?
Присъединих се към него на дивана и се ухилих.
– О, той определено ме чу. Почти бях свършила, когато той започна да ме души. – Докато го гледах през слабата светлина, ме заля вълна от сурова, отчаяна похот. Имах нужда. Него. Сега. Клекнах на възглавниците, хванах главата му и го целунах, паднах върху него, отнасяйки го обратно на дивана под мен. Тялото ми бе настръхнало от енергия, жестокост и неудовлетвореност, защото наистина исках да стигна до среща на мненията с Лор, а не да прибягвам до убийството му, но подозирах, че всичко по-малко от убийство просто нямаше да привлече вниманието му. А убийството му беше оставило нещо диво в мен, което трябваше да бъде пуснато на свобода.
Баронс разбра и му отговори с нещо.
По-късно лежах в прегръдките му, с глава на гърдите му, слушах особения звук на абсолютно никакъв сърдечен ритъм и знаех, че той ще си тръгне скоро.
Това беше нормално. Бях изхвърлила върху тялото му натрупана буря от емоции, бях го наказала с нея и го оставих да ме накаже в замяна. В леглото преминахме цялата гама от сексуални апетити – от нежни до измъчвани, от бели до тъмни, орехови неща, и всичко беше добре. Бяхме млади, силни и несломими.
Бях почти сигурна, че Баронс се унася в онова дълбоко вглъбено медитативно състояние, което понякога търсеше, и тъкмо се канех да се унеса и аз, когато той ме разтърси, като ме попита тихо:
– Лор те задуши?
Усмихнах се на хладната му кожа. Той винаги ставаше хладен, когато сърцето му спреше да бие. Това беше моя мъжки тестостерон, който се надигаше, готов да се обърне срещу другарите си за това, че са ме наранили. Но това беше излишно. Бях удържал на себе си.
– Да.
Дълбоко в гърдите му се раздвижи атавистична дрънкалка.
– Казах ти, че тази бариера няма да е достатъчно силна. Магията на феите не действа върху нас.
– Щитът на Крус подейства върху теб, а магията на принцесата на Ънсийли подейства върху Лор в кабинета на Риодан.
– Казах ти защо неговата се справи. Магията на принцесата подейства върху Лор само защото Сметача я промени. А това е една ебавка, от която трябва да се отървем. Не от принцесата. Засега тя е достатъчно добре отстранена от пътя.
Той замълча и аз отново започнах да се унасям, чудейки се отдалеч защо Сметача е извън законите, които важат за Деветимата. Накрая щях да попитам, но не сега. Беше спокойно. Беше ми се доспало. И не се съмнявах, че утрешния ден ще бъде още един изпълнен със събития.
Докато угасвах, той отново ме събуди с нетърпеливо ръмжене:
– Ще ми кажеш ли какво, по дяволите, си направила, или трябва да отида да намеря Лор?
Оооо! Бяхме здраво стъпили в нов етап от връзката си. Издух се. Баронс искаше да знае нещо, мразеше да пита и все пак питаше. И не ставаше дума за ОС или нещо, свързано с бизнеса. Нито пък се беше втурнал да бие Лор и да отмъщава на честната девойка. Тези промени ми харесаха. Сънливо промълвих:
– Убих го. Какво си мислиш, че съм направила?
Баронс се вцепени, стана неподвижен, после отново се вцепени, изтръгвайки ме от гърдите си, разтърсвайки ме напълно. Той подпря главата си на юмрук, от което всички тези великолепни мускули се сгърчиха, и се загледа в мен, а ъгълчетата на устата му потрепнаха.
– О, откажи се. Знаеш, че искаш да го направиш. Просто го направи. Знам, че си корав. Един случаен смях няма да ме откаже от тази мисъл.
Очите му блестяха от веселие и той поиска:
– Как?
Казах му.
Той отметна глава назад и се засмя, а в тъмното му лице проблясваха бели зъби.
Легнах на дивана, наблюдавайки го, протегнах ръка и докоснах устните му, а той ги целуна, след което захапа нежно. После по-силно.
След това отново беше върху мен като сироко, поривисто се носеше над мен и в мен, отнасяше ме надолу и дълбоко към онова красиво диво място, на което отиваме, когато сме сами и свободни.
Когато най-сетне стана да си тръгне, книжарницата беше застлана с килим от буйни, ароматни цветя, а до дивана цъфтеше малко дръвче.
Животът ми беше странен.
Добре. Но странен.
Назад към част 50 Напред към част 52
