ЧАСТ III
Победата е запазена за онези, които са готови да платят цената.
-Сун Дзъ
Глава 51
„Сянката на следобеда пълзи през годините“.
МАК
Когато хората нямат абсолютно никакъв контрол върху нещата, които наистина имат значение за тях, те са склонни да направят едно от трите неща: Да се превърнат в животни и да ловуват другите, задоволявайки основните си инстинкти (вълци); да се скупчат на стада, за да се успокоят и да се предпазят от хаоса (овце); или да се позоват на строга ежедневна рутина, осъществявайки контрол върху малкото неща, които могат, докато се опитват да променят това, което изглежда неизбежно (овчарски кучета).
През следващите няколко седмици нашия свят се раздели точно на тези лагери. Имаше още убийства на въоръжени охранители и масови самоубийства в черните дупки, което създаваше още повече работа за онези от нас, които спадаха към категорията на овчарските кучета. Насилническите престъпления се увеличиха: Изнасилвания, убийства, кражби, вандализъм. Хората изтръгваха наскоро засадени дървета и минаваха с комунални автомобили през цветните лехи в обществените градинки в стил „Е, щом аз си отивам, за Бога, взимам света със себе си“, който беше извън моите възможности за разбиране. Споделям манталитета на майка ми за някои неща – бих засадила нови цветя до момента на изчезването им. Баронс казва, че това е така, защото някои хора не могат да спрат да творят, дори да нямат публика и платно. Те творят, защото трябва, не за света, а за себе си.
За щастие, овцете били готови да се справят с предизвикателството да създадат нов, по-подреден свят и преминали през Сребрата със стотици хиляди към един от седемте подходящи свята. Те дойдоха от всички краища на света, привлечени от слуховете, че има път извън планетата. Крисчън пресяваше различни околни страни, предупреждаваше хората за случващото се в Дъблин и им казваше да стигнат дотам колкото се може по-бързо, след което пресяваше по-далеч и връщаше хората със себе си. Последния път, когато го видях, се беше спънал, почти несвързан, от многократното пресяване с пътници на ръце. Междувременно Деветте разделяха времето си между изкопаването на черните дупки, за да не докоснат Земята, и формирането на отряди от колонии с ръководни органи и припаси и ескортирането им.
„Овцете“, както ги наричам, са гръбнака на обществото и когато някои от тях пристъпиха към порталите, се отърсиха от ступора и станаха направо развълнувани, живи и бодри, а аз осъзнах, че при подходящи обстоятелства овцете могат да се превърнат в овчарски кучета.
Докато ги гледах как влизат в Сребрата през порталите, които Риодан и Баронс създадоха с подредени огледала, почувствах огромна надежда за нашата раса. Този свят умираше. Но се раждаха още седем. Небето беше предел за бъдещето на нашите деца там, сред звездите.
Радостта, която изпитвах от възможностите за човечеството, обаче беше жестоко помрачена от факта, че ако (а това приличаше повече на „когато“) Земята умре, много от нас също ще умрат. Не само тези от моя близък кръг, но и милиарди, които просто нямаше да успеят да дойдат тук навреме. На раменете ни лежеше тежестта на света, буквално.
В личен план това беше пълен и тотален провал. Ако по някакво чудо успеех да изпея Песента на сътворението и да излекувам света, това щеше да развали всичко, сътворено от несъвършената песен: Всички Ънсийли, Алина, а може би и Крисчън, Баронс, Деветимата и Дагиъс щяха да умрат.
Ако не успея да я изпея и света свърши, унищожавайки седалището на властта на расата на феите, всички феи, Сийли и Ънсийли, Баронс и останалите от Деветте определено ще умрат, както и евентуално Крисчън и другите хибриди сред нас. Аз също щях да умра. Но Алина щеше да живее. Поне родителите ми щяха да запазят една дъщеря. Стига да не я изпея, Алина щеше да се радва на естествена продължителност на живота. Тя не беше Фае, беше човек, възкресен от несъвършената песен.
Може да си помислите, че съм прекарала цялото си време в изтощително търсене на вътрешните си файлове. Така и стана. В продължение на точно два дни.
Тогава Баронс и Риодан изтъкнаха неоспоримия факт, че ако кралицата притежаваше песента, щеше да я използва, а не да обрече расата им, като обвърже силата им със Земята. Ако притежаваше някакви полезни улики, щеше да ги проследи. В моите файлове нямаше нищо, което би могло да спаси нашия свят, а по-голяма полза имах от срещата с Дансър, споделяйки всяка нота от неземната музика, която някога бях чувала в главата си, опитвайки се да завърша втората половина на песента. Работихме по нея ден и нощ.
Без резултат.
Според Дансър това, което се опитвахме да направим, беше невъзможно, а той не използваше тази дума с лека ръка. Нямахме никакви параметри. Нямахме представа дали втората половина да е по-кратка, толкова дълга или по-дълга от първата. Нямаме представа дали в нея са се развили изцяло нови мотиви. Изкуството, казваше той, каквато е песента, е нещо чисто субективно, а не математическа формула. То зависи от твореца и никое чуждо виждане не може да бъде идентично.
В крайна сметка нямаше повече музика за споделяне, така че съчетах с Крисчън пресяване след пресяване, надпреварвайки се да прекараме колкото се може повече хора през порталите и да напуснем тази планета.
Положението ни ставаше все по-опасно с всеки изминал ден.
Имаше две дупки, които вече не можехме дори да изкопаем: тази до Честър и тази до църквата. Техните ергосфери бяха станали толкова мощно изкривяващи, че никой не можеше да се приближи на двайсет крачки, без да бъде засмукан. Опитахме се да прокопаем тунел изпод улицата, да работим в подземните пещери и тунели, издълбани отдавна от река Лифи, но в момента, в който започнахме да пробиваме, ергосферата вдишваше всичко, което бяхме освободили, и нарастваше експоненциално, принуждавайки ни да признаем поражението си.
Риодан се опита да изпрати родителите ми да преминат в друг свят с първата вълна колонисти, но те до последния момент отказваха да заминат.
След това дойдоха още по-лоши новини: Заедно с упадъка на нашата планета намаляваше и Истинската магия. Използването ѝ стана опасно неточно и вече не можехме да пресяваме, за да събираме хора, които да спасяваме. Понякога силата в мен беше радиоактивно излъчване, друг път стихваше до слабо сияние. Многократно се опитвах да се върна на планетата, на която преминах посвещението си, за да задам въпроси на огромното съзнание, но не бях в състояние да завърша пътуването дотам.
Баронс подозираше, че ни остава най-много седмица. Тогава една от двете черни дупки щеше да докосне Земята и когато това станеше, щяхме да разберем по трудния начин какво щеше да се случи.
Когато ти остава само една седмица живот, неотложния въпрос е: Как искаш да я изживееш?
Назад към част 52 Напред към част 54
