Глава 58
„Не мога да го задържа в себе си,
трябва да го извадя“.
МАК
През следващите три часа седях в Книги и дреболии Баронс със стиснати зъби и правех всичко по силите си, за да задържа песента.
Тя не искаше да се задържи.
В момента, в който Крус ми я подаде, втората половина мигновено се обърна и се съедини с първата, сякаш завършването беше единствения начин те да съжителстват в мен, изкоренявайки всички притеснения, които можех да имам за това как да ги обърна и съединя.
Също така и притесненията ми за това как да я управлявам.
Тя искаше да бъде изпята. Тя усещаше бедствието на света и се опитваше да го поправи. Точно сега, в този момент. И ако посмеех да отворя уста, тя щеше да изригне навън.
Но аз бях дала две обещания, които възнамерявах да спазя: Да изчакам четири часа и да разкажа на света легендата за Крус.
Затова седях, стиснала здраво устни, задържах я, гледах часовника и се опитвах да не мисля изобщо. Бях толкова жадна. Гладна.
Опитайте се да държите устните си стиснати четири часа. Почти невъзможно е.
Седях неподвижно, дишах бавно и равномерно, страхувах се да не се оригна или да кихна. Придържах устата си затворена с ръка, преглъщайки прозявки. Издавах смешни звуци в задната част на гърлото си, когато трябваше да се изкашлям.
Мислех за Баронс. За сестра ми.
Веднъж бях загубила и двамата и ги бях върнала. Никога не съм била по-щастлива, защото бях изпила дълбоко скръбта си и тя направи радостта ми още по-сладка.
Щях да убия отново сестра си и вероятно Баронс. И вероятно Крисчън.
Нямаше лесен път. Ако не го изпеех, накрая всичко, което съществуваше, щеше да бъде унищожено. Но за да го изпея, трябваше да убия хората, които обичах.
Не се доверявах на себе си да видя Баронс. Знаех, че ако той дойде да седне при мен и се опитаме да прекараме тези последни часове заедно, няма да успея да запазя устата си затворена. И в момента, в който я отворя, той можеше да умре. Да. Не бързам да отида там.
Но с Алина можех да се справя и трябваше да я видя. Тя със сигурност щеше да умре и аз трябваше да имам последната възможност да се сбогувам с нея.
Не можех да говоря, но можех да пиша съобщения.
„Алина, аз съм в К&ДБ, моля те, ела.“
Екранът ми светна мигновено.
„Какво става????!“
„Нищо. Обещание. Просто ела.“
Тя беше там след десет минути. Седнахме на дивана и аз изпратих текстови съобщения, в които обяснявах какво се е случило, на които тя отговори на глас.
И когато разговора приключи, голямата ми сестра се усмихна, прегърна ме и ми каза, че ме разбира, защото, въпреки че в началото е била объркана, накрая спомените ѝ са се прояснили.
Тя знаеше, че е умряла на онази алея.
Разказа ми последните си мисли, докато е умирала. Животът ѝ не е протекъл пред очите ѝ, както казват хората. Нито за миг не е мислила за нищо, което е направила или искала да направи, нито за пари, слава или успех.
Единственото нещо, за което бе мислила в края на живота си, бе любовта. Дали я е казала достатъчно, дали я е показала достатъчно, дали я е почувствала достатъчно. И когато умирането ставаше наистина лошо, тя бягаше в спомените си за огромния запас от любов, който беше познала, и болката изчезваше и тя вече не се страхуваше.
Тя казваше, че това е смисъла на живота и ако си мъдър, го разбираш много преди да умреш. Бях ѝ дала повече време, възможност да се сбогува със света, който познаваше, и тя ми беше благодарна.
И се гордееше с мен.
Тогава я ударих леко и я накарах да спре да говори, защото щях да започна да плача и песента щеше да излезе.
Седяхме заедно, рамо до рамо на дивана, и си пускахме любимите ни песни през следващите двайсет минути, докато ми оставаха само петнайсет минути, за да изпълня обещанието си.
Тогава, с натежало от мъка сърце, изпратих SMS-и на Баронс и Риодан и им казах да вземат Дансър, надявайки се, че песента може да излекува сърцето му, и да се срещнат с мен при черната дупка пред „Честър“ възможно най-скоро.
– Не пиши на мама и татко – каза Алина. – Не мога да ги оставя да гледат каквото и да се случи. Просто им кажи, че ги обичам и че им благодаря за всичко. Те наистина са най-добрите.
Преглътнах плътно и кимнах.
Рамо до рамо излязохме в късния следобед.
Назад към част 58 Напред към част 60
