Глава 63
Кралят на Ънсийли вървеше към ръба на мъглявината Конска глава, а зад него се влачеха огромни тъмни криле, които гледаха, но не виждаха.
Какво ли му беше казала някога тя?
Имаш толкова много амбиции. Аз имам само една. Да обичам.
И той си помисли, че е малка.
Човек.
Красива.
Но малка.
Това му харесваше в жената, малка, прекрасна амбиция. Като се има предвид, че тя не притежаваше неговите таланти, той виждаше, че това ѝ е достатъчно.
Той обаче още от първите мигове на съществуването си кипеше от сила, беше наелектризиран, експлодираше с нея. Той беше свръхнова. Създаването беше неговия наркотик, пристрастяващ и неустоим. Всепоглъщащ.
Вярваше, че обикновените емоции никога няма да могат да се конкурират с прилива на сила, когато създаваш светове и наблюдаваш как се развиват. Любовта не можеше да донесе награда, заради която да си струва да обърне гръб на оформянето на цивилизации и раждането на звезди, на изграждането на своя Двор на сенките.
Той е грешал.
Когато я бе открил на онази малка провинциална планета в онази малка триизмерна вселена, тя не бе тази, която се нуждаеше от спасение от равнинното си съществуване.
Животът беше толкова прост. Винаги е бил такъв.
Бъди диригента, завинаги отдалечен от оркестъра.
Или бъди част от песента.
Кралят на Ънсийли обърна лицето си в обща посока нагоре, където, ако имаше нещо като него, стоящо на крилете и чакащо възможността да измине голямо разстояние от пътя, за да се върне на малко разстояние правилно, то можеше да подслуша и да поеме юздите, докато той правеше това, което трябваше да направи преди малка вечност.
Чувстваше се добре.
Човек.
Малък.
Красив.
Той каза:
– Отказвам се.
Назад към част 63 Напред към част 65
