***
През следващите няколко дни нещата преминаха в позната рутина. Кали и Никол прекарваха по-голямата част от времето си заедно. Голяма част от него беше посветена на пазаруването и подготовката за връщането на Райли от болницата.
Никол искаше всичко да е перфектно и се запасяваше с най-различни материали, за да е сигурна.
В същото време, когато не бяха навън, за да набавят неща за Райли или да ремонтират детската стая, Никол трябваше да си почива – макар че се съпротивляваше на тази идея. Но кръвното ѝ налягане отново започваше да се покачва съвсем леко и Кали настояваше да ѝ осигури повече време за почивка.
Кали готвеше за нея, когато шеф Роланд не беше наблизо, носеше ѝ напитки, грижеше се за комфорта ѝ. Никол се възпротиви на цялото това специално отношение, въпреки че имаше нужда от него.
Кали си представяше, че ако беше на мястото на Никол, щеше да постъпи по същия начин. Идвайки от по-скромен произход, вероятно е било много трудно изведнъж да има хора, които да обслужват всяка твоя нужда.
Дните минаваха бързо по този начин и ако понякога Кали спираше за миг по средата на някоя банална задача и си мислеше за Хънтър Риърдън – е, никой не беше безгрешен. Тя запази за себе си разочарованието си от липсата на контакт с него.
Нощем беше още по-зле. Освен ако не заспиваше веднага, Кали имаше достатъчно време да мисли за оглушителното мълчание от негова страна. Тя лежеше в леглото и гледаше тавана, чудейки се дали той някога ще се свърже с нея с инструкциите си, за които намекна при последния им разговор.
С напредването на всеки следващ ден обаче Кали започна да подозира, че няма да има допълнителни инструкции.
Ако някога е възнамерявал да продължи връзката им – за което можеше да се гадае – със сигурност изглеждаше, че в крайна сметка се е отказал.
Едно от малкото обаждания, които получи, беше от баща ѝ. Той я предупреди, че той и майка и ще дойдат в града в петък вечерта, а останалите членове на семейството ще се появят чак на следващия ден.
Той ѝ съобщи, че искат да се видят с Кали в петък на вечеря, ако е възможно. Кали веднага се съгласи. Щеше да е чудесно да прекара известно време само с двамата. Наистина беше рядък случай да получи цялото внимание на родителите си по едно и също време, като се има предвид, че тя имаше петима братя, които бяха взискателни и шумни, със силни характери.
Родителите ѝ бяха отседнали в „Мариот“ близо до Таймс Скуеър, а самолетът им трябваше да пристигне в града около четири часа следобед в петък. Кали се договори с шофьора на Никол и Ред да я закара в града около шест часа, за да ги посрещне.
Тя носеше лятна светлозелена рокля с бяло и жълти обувки с токчета и нова жълта имитация на Coach, която беше взела от един от уличните продавачи. За първи път от няколко дни се чувстваше наистина добре, а не само се преструваше. Беше свалила прозореца донякъде, така че хладният нощен въздух да нахлуе в градската кола.
Колкото повече наближаваха Манхатън, толкова по-жива и развълнувана се чувстваше Кали. В края на краищата, помисли си тя – аз съм в Ню Йорк, работя за богата двойка знаменитости, които ми позволяват да вземам колата им и да живея в огромната им къща. На практика изживявам фантазията, за която всяко момиче мечтае.
Тя се усмихна, представяйки си родителите си – да ги види за първи път от месеци насам щеше да е изключително емоционално.
Накрая стигнаха до хотела. Кали слезе от градската кола и влезе вътре, като веднага усети енергията на Манхатън в петък вечер. Не беше като никое друго място, на което някога е била – разнообразието от хора на всякаква възраст, етноси и култури – всички изглеждаха, че им предстоят големи вечери.
В Ню Йорк сякаш всички бяха част от представлението, а не само актьорите на Бродуей. Продавачите, полицията, строителните работници, бизнесмените, туристите – всички те имаха своята роля.
Щеше да е забавно да изведе родителите си и да им покаже Таймс Скуеър. Нито един от тях не беше ходил там преди и тя беше сигурна, че баща ѝ ще бъде поразен от масата хора и електронните, мигащи рекламни табла.
Качвайки се с асансьора на четвъртия етаж, Кали бързо се запъти към стаята им. Почука и получи прилив на адреналин, когато вратата се отвори и баща ѝ застана там с огромна усмивка на лицето.
– Кали! – Извика той и я вдигна на ръце. Баща ѝ, макар и по-възрастен и с доста натрупани килограми, все още беше достатъчно силен, за да я вдигне от земята, ако поиска. – Толкова много ни липсваше!
– И на мен ми липсвахте – каза тя, зарови лице в рамото му и дори не се притесни, че той се държи с нея така, сякаш е на осем години и се прибира от лагер с преспиване.
И тогава майка ѝ също се затича и на свой ред прегърна единствената си дъщеря. Мама държеше тила ѝ и я целуваше по бузата, а после се отдръпна, за да погледне в очите на Кали.
– Изглеждаш по-зряла – каза тя. – Ти си възрастна!
– Мамо – извика Кали, смутена, но и доволна. – От известно време вече съм възрастна.
– Не, това е различно. Когато завърши колежа, ти все още беше дете. Но нещо в лицето ти се е променило. Виждам го – майка винаги знае.
– Благодаря, мамо. Ти също изглеждаш страхотно.
Майка ѝ поклати глава в знак на възхищение.
– Не мога да повярвам. Кали, Ню Йорк ти отива.
– Става ми симпатичен – призна тя. – Но трябва да свикна с него.
– И така, къде ще ни заведеш за първата ни вечер в града? – попита баща ѝ. – Готови сме, когато и ти си готова.
Кали се канеше да му отговори, когато изведнъж усети, че телефонът ѝ избръмчава.
– О, почакай малко – каза тя, извади го и провери идентификатора на обаждащия се.
О, Боже мой, помисли си тя. От всички възможни моменти на света, в които можеше да се обади, Хънтър Риърдън избра абсолютно най-лошия възможен момент.
– Всичко наред ли е? – Попита майка ѝ. – Трябва ли да отговориш? – Кали се поколеба, но накрая върна телефона в чантата си.
– Не, всичко е наред. Може да почака.
Родителите ѝ отново започнаха да разговарят. Нямаха търпение да ѝ разкажат за предложението на Шон към Лидия, за това колко красиво е било то и колко щастлив е бил Шон, откакто са съобщили новината.
Кейли слушаше с половин ухо. Сега беше ужасно разсеяна, а сърцето ѝ биеше учестено. По средата на един от разказите за вечната любов на Шон тя ги прекъсна.
– Нали нямате нищо против да изтичам до тоалетната, преди да излезем? – Попита Кали.
– Разбира се. Отивай право в спалнята – каза баща ѝ и се премести на бюрото, за да провери указателя за гости на хотела. Сигурно го е прочел от корица до корица, помисли си Кали, докато влизаше бързо в банята и затваряше вратата.
Вече трепереше и се потеше. Кали отново извади мобилния си телефон, макар да си казваше, че това само ще я накара да се тревожи още повече.
Но не можа да се въздържи. Трябваше да знае дали Хънтър е оставил съобщение за нея. Когато провери мобилния телефон обаче, имаше само едно пропуснато обаждане и никакви съобщения.
Една част от нея се отпусна. Искаше и се поне да чуе гласа му и да разбере защо се е обадил. Дали искаше да насрочи час за нова среща? Или по някакъв начин и се е обадил случайно?
Не знаеше и единственият начин да разбере това беше да му се обади.
Пръстът ѝ се задържа върху сензорния екран. Едно бързо докосване и щеше да позвъни на линията му.
Не.
Тя се съпротивляваше, въздъхвайки дълбоко. Силното желание да се обади обратно на Хънтър отмина толкова бързо, колкото и се появи, и вместо това Кали седна на тоалетната чиния. Тя се изпишка бързо, а после стана и си изми ръцете.
Точно когато ги подсушаваше върху кърпата, телефонът ѝ иззвъня за пореден път. Този път звънна само за кратко – не продължи да звъни.
Кали погледна мобилния си телефон с внезапно притеснение. Беше получила текстово съобщение.
Ела незабавно в дома ми. Без извинения.
Това беше всичко, което се казваше в него.
Не, не, не. Това трябваше да бъде вечер за нея и родителите ѝ. Това не беше нощта на Хънтър.
Какво право имаше той да изисква от нея да захвърли нощта с родителите си, които не беше виждала от цяла вечност, само за да бъде негова секс робиня за няколко часа?
Искаше ѝ се да хвърли телефона си в тоалетната и да се престори, че не е видяла обаждането или съобщението му.
Упс! Съжалявам, Хънтър. Телефонът ми се счупи, затова не дойдох снощи.
Но Кали знаеше, че това не е решение. Истината беше, че Хънтър наистина имаше право да поиска да дойде в дома му по всяко време, независимо от неудобството за нея. Беше му предоставила това право, като подписа договора, в който беше записано точно това.
Разбира се, договорът можеше да не издържи в съда, но тя го беше подписала, знаейки, че означава нещо за него. А също така и за нея.
Кали искаше да го види отново. Ако сега го пренебрегнеше, всичко между тях наистина щеше да приключи. Той нямаше да приеме поредното предателство на доверието си.
Не стой и не мисли за това, защото ще си изпуснеш нервите – каза си тя. Миг по-късно тя наплиска лицето си с вода и след това се втурна от банята, сякаш в паника.
Родителите ѝ се обърнаха, за да я погледнат, докато тя тичаше навън.
– Какво става? – Попита майка ѝ.
– Съжалявам, но всъщност току-що се разболях.
– Какво? – Почти изкрещя баща ѝ. – Аз се разболях. Не се чувствам добре.
– Легни, скъпа. Легни на леглото тук.
Тя поклати глава.
– Съжалявам. Просто предпочитам да се върна в къщата и да се опитам да се наспя.
Родителите ѝ си размениха притеснени и може би скептични погледи. След това майка ѝ я погледна.
– Повърна ли?
– Не исках да казвам нищо, защото се надявах, че ще ми мине, но ми се гадеше един-два часа преди това. Просто сега е по-зле от всякога и предпочитам да се прибера вкъщи, ако нямаш нищо против.
– Нямаме нищо против, но искаме да се уверим, че си добре.
– Ще се оправя, щом се върна в собствената си спалня. – Тя избърса челото си с обратната страна на ръката си и се прокашля полугласно в юмрука си. – Много съжалявам. Надявам се, че на сутринта ще се оправя, а след това ще мога да ви видя на вечерята утре. – Тя тръгна към вратата.
– Кали, почакай малко – каза баща ѝ.
Тя се обърна, очаквайки той да каже нещо за това колко е разочарован от поведението ѝ. Но той каза само:
– Обичаме те. Моля те, кажи ни, когато се прибереш у дома. Добре?
– Ще го направя, татко. Обичам те.
Родителите ѝ казаха, че я обичат, докато тя избяга от стаята, чувствайки се по-ниско, отколкото някога през живота си.
Защо правя това?
Не получи отговор. Тя се затича към асансьора и се втурна вътре, като натисна бутона „Лоби“ и не срещна погледа на младата двойка, която стоеше до нея.
Забавно, но сега стомахът ѝ наистина се разстрои. Чудеше се дали симптомът не е психосоматичен – може би сега наистина щеше да повърне.
Кали избяга от асансьора, мина през фоайето на хотела и излезе на мястото, където я чакаше градската кола. Тя се качи, като се потеше обилно и трепереше като лист.
– Трябва да ме закараш до Роуд Айлънд – каза му тя.
Очакваше да я погледне като ненормална, но шофьорът само сви рамене и се усмихна.
– Няма проблем. Какъв е адресът?
И тогава те потеглиха.