КЕЛИ ФЕЙВЪР – Всяко негово желание – книга 7 – част 5

***

Кали размисли дали да се прибере у дома и вместо това реши да послуша съвета на Ред. Затова поръча на шофьора да я закара до Манхатън, до Музея за модерно изкуство.
Там тя прекара час и половина в обикаляне, опитвайки се да осмисли пещерните пространства и странните арт инсталации – имаше чувството, че всичко означава нещо, но не можеше да разбере какво е това „нещо“.
В една особено голяма бяла стая, в която нямаше нищо друго освен маса и два стола, една странна и заплашителна жена седеше на единия стол и предизвикваше зрителите да седнат на стола срещу нея. Имаше опашка от хора, които чакаха да го направят. Кали наблюдаваше от един от подиумите горе, като гледаше очаровано сцената. От една страна, тя беше толкова напълно банална и тя не разбираше какво я прави изкуство.
Но от друга страна, във въздуха се усещаше вълнение, когато всеки нов човек отиваше и заемаше мястото си срещу изложения художник. Очевидно, както Кали разбра от разговора, художничката седеше на тази маса по цял ден от сутрин до вечер, неподвижна, без да говори.
Кали изгуби представа за времето, изпадайки в някакво хипнотично състояние.
– Наслаждавате се на изложбата ли? – Попита някой точно над рамото ѝ.
Кали се стресна, обърна се и видя Хънтър Риърдън, който стоеше на няма и три метра от нея, облечен в тъмни дънки и тъмно пуловерче, което вероятно беше дело на „Калвин Клайн“ или „Бърбъри“. Той ѝ се усмихна.
– Какво правиш тук? – Попита тя, като вече минаваше покрай него.
Той пристъпи в крачка до нея, тялото му беше отпуснато, тонът му – уверен.
– Реших, че е време да продължим разговора ни от по-рано.
– Откъде знаеш къде съм?
Хънтър отначало не отговори. Накрая Кали спря да върви и се обърна с лице към него. Двамата се взираха един в друг и за един странно смущаващ миг Кали имаше чувството, че разиграват глупав пърформанс – взираха се един в друг, докато останалите посетители минаваха покрай тях.
Той се усмихна.
– След като ти излезе от колата ми, осъзнах, че няма да мога просто да си тръгна и да забравя за теб. Затова…
– Ти ме последва.
– Останах във връзка с градската ти кола. – Той се усмихна и сви рамене.
– Това не е готино, Хънтър. – Тя поклати глава и отново започна да върви.
Бузите ѝ горяха и тя му беше ядосана, но изпитваше и нещо друго – нещо по-необяснимо от гнева.
Признай си. Харесва ти фактът, че той те следва.
Тя се опита да го отрече пред себе си, дори когато осъзна, че е вярно. Как иначе да си обясни пеперудите, които танцуваха в стомаха ѝ, забързания ритъм на сърцето ѝ, начина, по който реагираше мигновено на близостта на тялото на Хънтър?
Това не означава, че той е добър за теб – каза си тя.
Тя вървеше по-бързо и Хънтър не изоставаше от нея през целия път. Най-накрая тя излезе от музея и докато слизаше по стълбите, ръката му хвана китката и, като я завъртя към себе си.
– Кали, почакай малко. – Тъмните му очи проникнаха в душата ѝ, сякаш я виждаха.
– Не трябваше да идваш тук, Хънтър. Не мога да направя това.
– Защо не?
– Не ти дължа никакви обяснения – каза му тя.
– Кали, знам, че искаш да го направиш. Това е изписано на лицето ти. Чувствам как реагираш, когато те докосвам.
Тя дръпна ръката си, изтръгвайки се от хватката му – и в същото време съжали, че го е направила. Ненавиждаше как я обърква, как я разкъсва всичко, което той представлява.
– Ти не ме познаваш. Просто искаш да се опиташ да ме превърнеш в някаква идеална…- опитваш се да ме контролираш.
Хънтър поклати глава.
– Това не е вярно.
– Не е ли? Искаш от мен да се съглася с нещо, което намирам за напълно осъдително. Не искам да бъда в такава връзка, каквато изискваш, и да ме преследваш, да ме тормозиш…
– Да те тормозя? – Издекламира той.
Тя видя, че е влязла под кожата му, и по някаква причина това ѝ хареса. Искаше и се поне веднъж да се обърне срещу него.
– Ти си злобен, Хънтър – каза тя и се втренчи в него. – Изобщо не ти се доверявам. И няма да бъда твоя малка секс робиня. – Тя каза последната част малко по-силно, отколкото възнамеряваше.
Няколко близки посетители, които се изкачваха по стъпалата, ги погледнаха с повдигнати вежди.
– Хубаво – каза Хънтър. – Успя да накараш хората да ни смятат за луди, което в Ню Йорк е доста впечатляващо постижение.
– Не ме интересува. Не се съгласявам с нищо. Имам стандарти, имам морал.
Той се усмихна.
– Никога не съм казвал, че нямаш.
– Може би си мислиш, че подобни неща са странни. Може би ти харесва идеята да вземеш момиче от малък град и да го унижаваш за свое забавление. Но аз не съм толкова глупава, колкото ти се струва, че съм. И няма да бъда последното ти и най-голямо завоевание. Съжалявам.
Хънтър скръсти ръце.
– Ние с теб имаме връзка, Кали. Ти го знаеш и аз го знам. Всички речи на света няма да променят този основен факт.
Ненавиждаше, че той я прозира толкова лесно. Истината беше, че тя умираше за още един миг в ръцете му.
Но тя си помисли за семейството си. Те скоро щяха да дойдат в Ню Йорк, искат да чуят всичко за новия ѝ живот. Ако започнеше да се вижда с Хънтър, веднага щеше да започне да ги лъже, защото никога нямаше да може да разкаже на никого за връзката им и за това, което наистина се случваше. Щеше да живее в лъжа. Щеше да позволи на града да я промени, колкото и глупаво да звучеше това.
– Няма да променя решението си – каза тя накрая.
Той я погледна и тя отвърна на погледа му непоколебимо. Никога не беше виждала толкова красив мъж, толкова истински великолепен – мъж, когото искаше толкова много, както физически, така и емоционално. Нуждата беше толкова силна, че Кали почти се пречупи и му каза, че ще направи всичко, което поиска, само за още една нощ.
Но знаеше, че да се поддаде би означавало да унищожи напълно всичкия си морал, всичко, на което я бяха научили, да се унижи единствено от слабост. За всичко, което Кали знаеше, Хънтър беше дяволът.
– Няма да се откажа от нас – каза ѝ Хънтър.
– Ти наистина нямаш избор.
– Сигурна ли си в това? – Попита той. – Абсолютно сигурна.
Той се усмихна и сърцето ѝ прескочи един удар. Не си тръгвай! Почти извика тя, когато той се обърна и слезе по стъпалата на МОМА, без да каже нито дума повече. Скоро след това той изчезна.
Кали стоеше на стъпалата, сякаш се беше превърнала в статуя, в постоянна инсталация – щяха да я нарекат статуята на съжалението. Хората сядаха и я гледаха с часове, обсъждаха защо изглежда толкова тъжна и безрадостна, чудеха се дали някога ще се раздвижи отново.
Сега беше неин ред да се чуди – ако Хънтър наистина беше дяволът, защо гледайки как си тръгва, се чувстваше така, сякаш току-що е изпратила ангела си хранител завинаги?

 

Назад към част 4                                                                  Напред към част 6

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!