Кели Фейвър – Заради бъдещето му – Книга 26 – Част 9

***

На следващата сутрин Грейс се облече за погребението.
Лиъм се беше погрижил да достави подходящата тъмна рокля в апартамента им и за щастие тя пасваше почти идеално.
Той носеше черен костюм, който беше мрачен, и въпреки това, виждайки го в него, Грейс не можеше да повярва колко е красив.
Дори в скръбта Лиъм беше красив – може би още по-красив.
Те не говореха много, докато се обличаха, и не се хранеха.
Когато напуснаха хотела заедно, Лиъм я хвана за ръка, докато папараците се скупчваха, снимаха и крещяха с въпроси.
Но миг по-късно те бяха на сигурно място в лимузината, която ги отвеждаше до катедралата „Свети Патрик“, където щеше да бъде отслужена траурната меса.
Беше плашещо да влязат в прочутата църква, отвън заобиколена от зяпачи, репортери и фотоапарати. Вътре църквата беше абсолютно претъпкана с хора – много от тях бяха знаменитости, политици.
И всички те се взираха в Лиъм и Грейс, докато двамата си проправяха път към пейката отпред, която беше запазена за семейството.
Когато пристигнаха отпред, там бяха Ексли и Вера и бащата на Лиъм и отначало Грейс беше сигурна, че ще бъдат пренебрегнати. Избягвани.
Но тогава бащата на Лиъм се изправи и прегърна сина си и това сякаш разчупи леда. Ексли и Вера също се изправиха, сякаш бяха засрамени да бъдат по-добри братя и сестри, отколкото биха били иначе.
Лиъм прегърна сестра си и брат си, но Грейс просто се държеше настрана, чувствайки се несигурна какво трябва да направи. Те всички я мразеха и тя го знаеше.
Не ми е тук мястото. Не принадлежа на никого от тези хора.
Скот беше прав.
И тогава бащата на Лиъм също я прегърна, обгръщайки я с мечешките си ръце.
– Благодаря, че се грижиш за сина ми – прошепна той в ухото ѝ.
Когато прегръдката свърши и тя го погледна, в очите на възрастния мъж блестяха неизплакани сълзи.
– Толкова се радвам, че си тук – прошепна тя.
Бащата на Лиъм ѝ се усмихна.
– Да.
И тогава те заеха местата си. Лиъм отново я хвана за ръка, а тя се обърна и му се усмихна утешително. Лицето на Лиъм беше пепеляво, а адамовата му ябълка се поклащаше нагоре-надолу.
Грейс се зачуди дали може би не е била малко строга, като е съдила бащата на Лиъм. Първоначално той ѝ се беше сторил някак мърляв, не съвсем наред.
Веднага му се бе доверила, но сега той ѝ показваше грешката в действията ѝ.
Бащата на Лиъм беше единственият, който се държеше прилично с тях в този кризисен момент.
Самата служба беше трогателна и красива.
Един от най-известните оперни певци в света изпя великолепен химн, който разплака всички в църквата.
Вера произнесе надгробната реч за майка си и разказа какво е било да израснеш в сянката на могъща жена, матриарх, който може да съперничи на страховитостта на Маргарет Тачър или Хилари Клинтън.
Но Вера спомена, че в крайна сметка това, което най-много ще запомни и ще ѝ липсва в майка ѝ, е изворът от любов и отдаденост на семейството, които тя винаги е проявявала.
– Независимо от всичко – каза Вера, – майка ми ме научи, че семейството е най-важното нещо. И то винаги ще бъде там, стига да не забравяш, че е там.
И със сигурност не беше случайно, помисли си Грейс, че при тази последна реплика очите на Вера се втренчиха в Лиъм.
През останалата част от службата Грейс беше потънала в мисли, а умът ѝ се въртеше, докато си мислеше за малкото чаено парти със сестрата на Лиъм вчера. Беше трудно да седиш на вражеска територия, знаейки, че всички влиятелни хора в тази стара и известна църква я смятат за натрапник.
Но докато Лиъм държеше ръката си на нейната, тя чувстваше, че всичко си заслужава.
Накрая, по милост, литургията свърши и те тръгнаха да карат към гробището.
Процесията от коли отне сякаш цяла вечност, за да стигне до гробището на Фернклиф.
В лимузината Лиъм беше спокоен и уравновесен, предимно гледаше през прозореца и от време на време пишеше по мобилния си телефон.
Грейс получи свой собствен текст от брат си Скот.

Току-що те видях по телевизията в катедралата „Сейнт Патрикс“.

Тя не му отговори, колкото и да беше подозрителна към това, което щеше да каже по-нататък. Грейс не беше в настроение да чете текстовете от Скот, в които той ѝ казваше, че не е трябвало да бъде там, че не се вписва или каквото и да е друго, което можеше да се опита да ѝ каже.
Когато спряха на гробището, Лиъм си пое дълбоко дъх, преди да слезе от колата.
Грейс се чувстваше толкова далече от Лиъм и сърцето ѝ се сви, когато осъзна, че той вероятно също се чувства съвсем сам. Но после той се обърна и я погледна през рамо. И се върна назад и хвана ръката ѝ.
– Остани с мен, бебе.
– Разбира се – прошепна тя.
Лиъм се усмихна и това озари сърцето ѝ, защото, да – това все още работеше.
Те не бяха прекъснати.
Усмивката му казваше, че не е нужно да се тревожи само защото Лиъм има тъжен ден. Това беше погребението на майка му.
Разбира се, че беше тъжен.
Все още сме близки.
Тя си пое дълбоко дъх и кимна с глава.
Вървяха заедно с другите опечалени по пътеката и през гробището. Накрая стигнаха до гробищния парцел, където трябваше да бъде погребана майка му.
Стоеше до Лиъм, небето се беше заоблачило, а настроението беше тихо и напрегнато. Групата на опечалените беше голяма и Грейс се чувстваше не на място, като някакъв измамник.
В края на краищата майката на Лиъм я беше намразила.
А и Грейс не бе изпитвала кой знае каква любов към тази жена.
Лиъм, Ексли и още няколко мъже бяха носители, които носеха богато украсения, блестящ ковчег.
По време на останалата част от церемонията, когато ковчегът беше спуснат в земята, тя се унесе.
Лиъм се върна, за да застане до нея, въпреки че брат му и сестра му бяха на места в близост до гроба. Тя оцени, че той иска да е до нея, но умът ѝ продължаваше да се върти и върти.
Денят беше толкова мрачен и толкова наситен с неизказано напрежение, а Грейс някак си чувстваше, че е в центъра на всичко това. Беше почти прекалено, но после си спомни, че Лиъм има нужда от нея, за да бъде силна.
Когато церемонията приключи, тя въздъхна с облекчение, защото Лиъм започна да се смесва, да стиска ръце и да прегръща стари приятели и роднини.
Никой не я погледна и не ѝ проговори много, освен едно учтиво „здравей“ или „Приятно ми е да се запознаем“, когато Лиъм я представи.
Беше ясно, че всички вече знаят коя е тя – репутацията ѝ я предшестваше.
Аз съм тази, която съсипа династията Хюстън.
Така винаги ще бъда известна.

Назад към част 8                                                                Напред към част 10

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!