***
На следващия ден те решиха, че е време да се върнат в реалния свят, и тръгнаха малко след десет сутринта.
Никол беше благодарна, когато пътуването обратно към Бруклин най-накрая приключи. Бяха пътували повече от пет часа, а и двамата трябваше да вземат собствените си коли, така че пътуването беше самотно.
По пътя бяха спрели, за да хапнат набързо и да прекарат няколко минути заедно. А после отново спряха, за да върнат колата под наем на Никол.
Даниела все още не се беше обадила и сега Никол наистина се притесняваше. Никол ѝ беше звъняла и писала половин дузина пъти и все още… нищо.
Около три и половина следобед пристигнаха в жилищната сграда на Никол.
– Няма я вкъщи – каза Никол, докато отваряше вратата и се взираше в очевидно празния апартамент.
– Това е делничен ден. Вероятно все още е на работа.
– Обадих се в магазина и по пътя дотук. Казаха, че през последните няколко дни е била болна.
– О-о. – За пръв път Ред изглеждаше загрижен.
– Мислиш ли, че нещо се е случило? Не знам какво да правя.
– Ще се обадя на Кейн Райт и ще го попитам в прав текст дали се е свързал с нея или я е притеснявал по някакъв начин – каза той след известно размишление.
– Чувствам се така, сякаш всичко това е по моя вина. Ако тя е в беда в момента, то е защото аз я въвлякох в тази каша.
– Виж, всичко ще бъде наред, Никол. Кълна се. – Той я хвана за раменете и я целуна дълбоко.
Тя му отвърна с целувка.
– Ще му се обадиш ли сега?
– Да. – Той не изглеждаше щастлив от това, но извади мобилния си телефон и набра номера. Мина миг и тогава някой вдигна.
– Кейн. – Пауза. Ред направи отвратителна физиономия. – Да, това съм аз. – Дълъг момент. Никол не можеше да чуе нищо друго освен неясно мърморене от другата линия. – Търсим… Чакай, остави ме да поговоря, по дяволите. Опитваме се да се свържем със съквартирантката на Никол, а тя сякаш е изчезнала. Дали… чакай какво? – Той се напрегна да слуша. – Кейн, какво става, по дяволите? – Отново се напряга да слуша. Ред изглеждаше напълно объркан от всичко, което Кейн Райт му казваше. – Да. Добре. Добре.
Той затвори слушалката, поклащайки глава в ужас.
– Какво стана? Нещо не е наред ли? Какво и е направил?
– Нямам представа, Никол. Никога не съм го чувал в такова страхотно настроение, едва успя да ми каже и дума. Сигурно наистина е направил нещо гадно. Изглежда, че точно това го прави най-щастлив – когато направи нещо наистина гадно и недодялано.
– Знае ли къде е Даниела?
– Да, очевидно е така. Каза, че в момента са заедно и тя ще се прибере в следващите няколко часа.
– О, не – каза Никол. – Той е направил нещо ужасно с нея, нали?
Ред погледна телефона си, сякаш той можеше да проговори и да му каже повече.
– Наистина не знам. Не мога да си представя какво би могъл да направи, но в момента имам доста лошо предчувствие.
– Не мога да седя спокойно. Трябва ли да се обадим в полицията?
– Не. Нека да се държим разумно и да изчакаме да видим дали и кога ще се върне, как е. Можем да поговорим с нея и да разберем какво точно се е случило. Добре?
– Добре. Но ако той я е наранил по някакъв начин…
– Тогава ще се погрижим да не му се размине.
– Обещай ми, Ред.
– Никол, разбира се, че ти обещавам. Никога не бих му позволил да нарани някоя от твоите приятелки. Твоите приятели сега са мои приятели.
– Добре. – Тя се опита да се усмихне, но лицето ѝ не можеше да направи израза точно сега. Беше прекалено притеснена.
През следващите няколко часа се опитваха да се разсеят; гледаха лоши ситкоми по телевизията, поръчваха си храна от близкия китайски ресторант, говореха за бебето. Колкото и да искаше Никол да се опита да бъде щастлива и да мисли позитивно, беше прекалено притеснена. Беше огладняла, но когато храната пристигна, установи, че дори не може да я изяде.
И тогава това се случи.
По стълбите се чуваха стъпки – тропане, шумно тропане.
– Мисля, че се прибира – каза Никол и двамата с Ред се изправиха, очаквайки с нетърпение пристигането ѝ.
Никол се опита да се успокои. Само не забравяй, че ако тя е наранена по някакъв начин, или дори само заплашена – тя ще има нужда от теб, за да бъдеш спокойна и рационална – напомни си Никол.
Ключовете дрънчаха в ключалката и след това вратата се отвори.
Даниела стоеше пред тях и двете бяха зашеметени в пълно мълчание.
– Какво става, гълабчета? – Каза тя, усмихвайки се от ухо до ухо.
Дори не приличаше на Даниела, помисли си Никол. На първо място, тя беше почерняла-наистина, наистина почерняла. Носеше сарафанска рокля с дълбоко деколте, слънчеви очила „Прада“ (етикетът се виждаше на рамката), а косата ѝ беше току-що прибрана в комбинация от плитки, които я караха да изглежда така, сякаш е дошла тук от друга държава.
Забързана с чантите си (някак си имаше много и много чанти), Даниела беше толкова весела, колкото Никол не си спомняше да я е виждала.
Ред и Никол си размениха погледи. Дали по някакъв начин са ѝ промили мозъка и се е върнала у дома като Степфордско момиче?
– Просто се уморих да изкачвам всички тези стъпала с тези чанти. Съжалявам, че не ви прегърнах и двамата – каза тя, сложи вещите си точно в средата на всекидневната и след това прегърна Ред, сякаш беше отдавна изгубеният ѝ брат.
– Последния път, когато се видяхме, не беше толкова дружелюбна – каза той, вдигнал вежди, докато срещаше объркания поглед на Никол.
Никол само поклати глава.
– Е, Даниела, къде, по дяволите, си била? Обаждах ти се десетина пъти.
Даниела прекъсна прегръдката си и се приближи към Никол с отворени обятия.
– О, Боже мой, скъпа. Съжалявам. Притесняваше ли се за мен?
– Да, притеснявах се. – Но Даниела вече беше притиснала Никол в най-силната прегръдка, която някога е получавала. Докато приятелката ѝ я прегръщаше, тя усещаше силен аромат на парфюм и продукт за коса.
– Както казах – съжалявам. Исках да се опитам да ти се обадя, но всичко това беше такава вихрушка.
– Какво това? Някак си се изгубих – каза Никол и изведнъж се превърна от объркана и притеснена в раздразнена за рекордно кратко време.
– Ами, дори не съм сигурна откъде да започна.
Ред сгъна ръце.
– Защо да не започнем от това как си отишла на Каймановите острови с Кейн Райт?
– О, Боже мой! Откъде знаеш? Кейн ли ти каза? – Попита замаяно Даниела.
– Само предполагам.
– Моля те, кажи ми, че не си – каза Никол. Стомахът ѝ се почувства зле и този път това не беше сутрешно гадене.
Даниела постави слънчевите си очила „Прада“ на върха на току-що сплетената си коса и погледна и двамата.
– Отначало не исках да отида с него. Мислех, че е пълен кретен.
– Той е пълен кретен – отвърна Никол.
Устните на Даниела се свиха и тя сякаш се опитваше да прехапе неприятна реплика.
– Разбирам – каза тя, а гласът ѝ трепереше точно толкова, колкото да издаде емоцията ѝ. – Че ти и Ред имате много причини да се чувствате враждебно настроени към Кейн. Но ти не го познаваш.
– Не ми се иска да ти го казвам, Даниела. Но и ти не го познаваш. Нима той те е подмамил, купувал ти е скъпи неща, галил е егото ти? – Попита я Никол. – Нито едно от тези неща не е трудно за мъж като Кейн. За него харченето на пари не е по-различно от дишането на въздух.
– Не става въпрос за парите, Никол. И ти, от всички хора, би трябвало да знаеш по-добре, отколкото да го превръщаш в това.
– Съжалявам. Просто не мога да разбера какво се е случило. Когато си тръгнах, ти не искаше да имаш нищо общо с този човек. А после…
– После прекарах известно време с него – каза Даниела. – И наистина не ми се иска да се оправдавам пред теб точно сега. Извинявай, но трябва да прибера всички тези неща в стаята си, а след това да си почина малко. Кейн ще дойде да ме вземе по-късно за вечеря.
Даниела събра чантите си – макар че едва успя да ги понесе наведнъж – и влезе в стаята си, като затръшна вратата след себе си.
Ред погледна към Никол.
– Това наистина ли се случи? – Въздъхна Никол. – По дяволите.
– Е, щом тя е щастлива, нали?
– Да. – Никол не знаеше какво да каже или да си помисли. Беше раздвоена. От една страна, тя съдеше Даниела по същия начин, по който другите я бяха съдили за Ред. От друга страна, тя всъщност познаваше Кейн Райт, познаваше го достатъчно, за да е съвсем сигурна, че не е добър човек. И независимо от това, той беше направил твърде много, за да нарани бащата на детето ѝ.
– Искаш ли да се махнеш оттук, да се прибереш с мен вкъщи тази вечер? – Попита я Ред.
– Не знам. Притеснявам се за нея. Все още искам да се уверя, че тя наистина е добре.
– Мале, тя е добре. Да харесваш дрънчащо момче не е федерално престъпление, последно проверих.
– Работата е там, че се чувствам напълно отговорна. Ако не бях аз…
– Ти не си направила нищо лошо, Никол. – Той се приближи и я обгърна с ръце. После я целуна по устните.
Тя веднага се почувства по-добре. Цялото ѝ тяло се отпусна. Облегна глава на гърдите му.
– Ами тези пари, които преведе? Той просто ще ги задържи ли?
Ред въздъхна.
– Нямам представа, но можем да се справим с това по-късно. Ела вкъщи с мен.
Никол поклати глава.
– Трябва да поговоря още малко с Даниела и да се опитам да се уверя, че наистина е добре. И вероятно трябва да се извиня за това, че се отнесох с нея по този начин.
– Не си направила нищо лошо.
– Също така… искам да стана рано и да отида на работа. Утре подавам предизвестие.
Ред се отдръпна и я погледна в очите.
– Защо подаваш предизвестие?
– Ами, ти каза, че започваме тази нова компания. Не искам да работя за главния ти съперник.
Той се усмихна.
– Ще се радвам да дойдеш и да работиш с мен. Първият ми служител!
Ред я вдигна и я завъртя, като се постара да я сложи внимателно, за да не нарани болния ѝ глезен.
– Обичам те – каза му тя и го целуна.
Устните им се оплетоха една в друга, а езиците им се преплетоха. Тя вдигна ръка и усети здравите му, четинести нови мустаци. Дори сега беше възбудена от него. Искаше да я вдигне и да я чука на стената.
Но тогава те прекъснаха целувката си.
– Трябва да се прибера у дома – каза той, проверявайки телефона си. – Ти и Даниела няма да разрешите нищо, ако аз се излежавам тук, а аз трябва да се върна и да свърша някаква работа по документи.
– Добре – каза Никол, на която той вече ѝ липсваше. – Все пак карай внимателно. Сериозно, не карай с по-висока от разрешената скорост.
– Когато утре предадеш предизвестието си, ми се обади. Ще те посрещна в града – каза и той и се отправи към вратата.
– Добре. – Тя се усмихна, дърпайки го за ризата, докато той си тръгваше.
– Знаеш колко невероятен си, нали? – Попита тя.
Ред се усмихна, спря и я погледна.
– Бебе, нямам нищо общо с твоята невероятност.