***
Опаковала малка пътна чанта с тоалетни принадлежности и някои дрехи, Никол остави кратка бележка на Даниела, в която казваше, че се прибира в къщата на родителите си за ден-два. Това беше поредната лъжа в постоянно нарастващия списък, но кой всъщност следеше това?
След като напусна апартамента си, Никол отиде до най-близкия пункт на „Херц“ и нае червен „Форд Фиеста“.
Пътуването до Бристол, Върмонт, отнемаше пет часа. Денят беше топъл и сух, а небето – синьо и почти безоблачно. На Никол ѝ липсваше шофирането – в Ню Йорк нямаше много причини да има кола, а летенето по пътя със собствена скорост я караше да се чувства малко по-контролирана.
Тя остави прозорците спуснати, пусна някаква евтина поп музика и запя заедно с песните – дори тези, които почти не познаваше.
Беше важно да стигне до Върмонт възможно най-рано през деня, затова Никол спря само веднъж на спирка, където си взе няколко чийзбургера от „Макдоналдс“ и отиде до тоалетната.
Най-накрая тя беше само на няколко мили от Бристол. Пейзажът се беше променил към такъв, който ѝ беше много добре познат от детството ѝ в северната част на щата Ню Йорк. Беше свикнала да вижда дълги участъци земеделска земя, дървета, хамбари и малки къщички, пикапи, паркирани по алеите.
Щом навлезе в Бристол, Никол усети болка в гърдите си. Беше красиво градче, като от картина на Норман Рокуел.
Първото нещо, което си помисли, когато караше по китната малка главна улица с кафенето „Чаша Джо“ и бръснарницата на Дани с въртящия се стълб отпред:
Това би било чудесно място за създаване на семейство.
И тогава сълзите се появиха в очите ѝ и Никол ги остави да се стичат по бузите ѝ. Отново се държеше глупаво, но хормоните ѝ вероятно все пак се бяха побъркали.
Тя спря в малката бензиностанция с две помпи и едно момиче, което изглеждаше на около седемнайсет-осемнайсет години, с ягодово руса коса, дънки и горнище на анцуг, се приближи до колата.
– Здравей – каза тя на Никол с обикновена усмивка.
Никол забеляза, че момичето има една от онези племенни татуировки на левия си бицепс.
– Здравейте. Бихте ли напълнили резервоара с обикновено гориво, моля?
– Разбира се. – Момичето пусна помпата, а след това застана до нея и засвири неузнаваема мелодия, докато резервоарът се напълни. Тя върна накрайника в помпата и се приближи до прозореца. – Това ще бъде двайсет и два и трийсет.
Никол ѝ даде двайсет и пет долара.
– Запази дребните.
– Благодаря! Много съм ти благодарна – каза момичето.
– Случайно да знаете как мога да стигна до фермата Бофорд оттук? – Попита я Никол.
– Разбира се – каза момичето. – Продължавай да вървиш по главната улица, а когато стигнеш до третия светофар оттук, ще завиеш наляво по улица „Доусън“. Следвай я чак до края. След това завиваш надясно по Уилмингтън Роуд. И тогава ще видиш знаците.
– Случайно не знаете ли за една малка хижа точно в този район, близо до езерото?
Момичето се засмя.
– Съжалявам, но трябва да има поне десетина колиби, които отговарят на това описание – каза тя.
– О, добре. Още веднъж благодаря! – Каза Никол, а сърцето ѝ потъна. Десетина колиби? Дали изобщо ще успее да ги намери всичките? А дори и да успее – какво ще прави? Дали щеше да се приближи до всяка кабина, да почука и да се надява, че Ред ще дойде на вратата?
Все пак тя се опита да не се обезсърчи. Разполагаше с още два-три часа дневна светлина и може би щеше да има късмет. Ако не, щеше да трябва да намери най-близкия мотел, където да се скрие, и да започне да търси отново на сутринта.
Няколко минути по-късно стигна до фермата „Бофорд“ и до магазина, в който се продаваха всякакви неща: консервирани конфитюри, ябълкови понички, пресни продукти, отглеждани на място.
До касата стоеше енергична белокоса дама. Тя посрещна Никол с много приятелска усмивка и я попита дали може да ѝ помогне да намери нещо.
– Всъщност, да. Но не нещо в този магазин. – Веждите на по-възрастната жена леко се повдигнаха.
– А?
Никол започна да описва хижата и възможното ѝ местоположение, но жената я спря по средата на описанието.
– Задръжте за секунда. Нека извикам съпруга ми, той знае всичко в радиус от петдесет мили оттук. – И тя се запъти към една врата, която водеше към задната стая.
След миг се появи отново със съпруга си, висок мъж, макар че годините сякаш го бяха изкривили. Носеше кафяви панталони, чорапогащи и бяла риза с яка. Цялото му тяло беше погрозняло от годините работа на слънце, но светлосините му очи бяха добри.
– Жена ми каза, че търсите някого в близката хижа.
Никол премина през всички подробности, които знаеше за мястото, от това, което Джеб и беше казал – които, признавам, не бяха много.
Старецът кимна. Когато тя свърши да говори, той поклати глава.
– Има няколко колиби, които биха могли да бъдат. Много колиби край езерото, а няколко граничат и с тази земеделска земя. Може да има дори една или две, за които не знам.
– Може би сте се запознали с човека, който е отседнал там? – Никол се хвана за сламката. – Той определено не е оттук. На около трийсетте, с къдрава тъмна коса, с екзотичен вид…
Изведнъж очите на стареца светнаха от признание и той плесна с ръце.
– О, боже, знам точно кого имате предвид. Сигурно все пак си губя ума, трябваше веднага да се сетя за него.
Сърцето на Никол отново заигра в галоп, на практика избиваше в гърдите ѝ.
Старецът продължи.
– Той дойде тук преди около седмица и попита дали може да си вземе лиценз за риболов. Поговорихме малко за това, разказах му за ситуацията. Изглежда, че си е пуснал нова брада. – Старецът се засмя за това. – Продължаваше да се почесва по нея, сякаш го притесняваше.
– И каза ли ви къде ще отседне?
– Съжалявам, ние, старите хора, твърде лесно се отклоняваме от пътя – каза той и сложи на рамото ѝ изкривена стара ръка. – Да, спомена, че колибата му е близо до ябълковите ни дървета, точно в покрайнините на фермата ни. Мога да ти покажа как да стигнеш дотам.
– Много ти благодаря – изрече Никол.
– Радвам се, че успяхме да помогнем.
Никол и старецът излязоха пред магазина и той ѝ каза как да стигне до колибата. Тя се връщаше нагоре по пътя на около половин миля, а след това трябваше да завие надясно по немаркиран черен път до голямата червена плевня.
Цялото това нещо беше като от филм, помисли си тя. Тя прегърна стареца и той ѝ се усмихна, каза ѝ много късмет.
После Никол се върна в колата си, караше по-бързо, отколкото трябваше, а ръцете ѝ стискаха волана, сякаш можеше да реши да отлети. Стомахът ѝ беше свит от очакване и трепереше. Трептенето ѝ напомни за това, което беше вътре в нея, и Никол забави малко темпото.
Ще бъда майка, помисли си тя. За пръв път тази представа не я ужасяваше напълно.
Скоро намери отбивката към дългия черен път. Той беше широк и сравнително добре поддържан, заобиколен от двете страни от гора. През дърветата от дясната страна тя все още можеше да различи земеделски земи, а когато пътят направи завой, и се стори, че дори може да зърне езерото пред себе си. Както ѝ каза старецът от фермерския магазин, пътят започваше да се отклонява наляво, но точно преди това имаше още една малка отбивка. Той каза, че тази малка отбивка трябва да я отведе до въпросната хижа.
Устата на Никол беше напълно пресъхнала, както през първия ден, когато се беше запознала с Ред в огромния му офис на последния етаж.
Беше се навела напред, лицето ѝ на практика докосваше предното стъкло, докато караше последните десет-двайсет метра по по-тесния, неравен път, който я отвеждаше до малка едноетажна хижа.
Хижата беше заобиколена от дървета от всички страни, а точно зад нея – красивото синьо езеро, което се простираше магически в далечината като някакъв пустинен мираж.
Цялата местност беше толкова спокойна. Никол паркира колата и я изключи, не чу почти нищо друго освен силното тиктакане на двигателя в продължение на дълъг момент.
И тогава чу нещо друго.
Беше силен звук, сякаш някой пляскаше. Само че пляскането, беше доста бавно и ритмично. От време на време то преставаше и после отново се възобновяваше.
Идваше точно откъм колибата, помисли си Никол. И тя имаше чувството, че знае кой и какво може да е това.
Излезе от колата, почти деликатно, сякаш краката ѝ можеха да се счупят. Чувстваше се несигурна и трепереше, но се насили да бъде смела.
Мисълта за Ред, който и крещи да си тръгне, беше силен образ и тя отчаяно се опита да го изтръгне от съзнанието си. Ако изобщо беше той там. Наистина, това можеше да е всеки.
И тогава тя наближи къщата.
Звукът ставаше все по-силен. От време на време настъпваше пауза и се чуваше как нещо се хвърля, как се блъска на парчета. И след това звукът на трясък, тропане се възобновяваше.
Когато Никол най-сетне стигна до задния двор, тя разбра, че през цялото време е била права.
Ред стоеше там със сини дънки и без риза и цепеше дърва. Наблизо имаше огромен куп дървени трупи – вързопи и вързопи. По всичко личеше, че се занимава с това от дълго време.
Гърбът му беше обърнат към нея и беше покрит с пот. Дори и от този ъгъл тя видя, че гъстата му къдрава черна коса е малко пораснала и изобщо не е оформена. Спирайки за момент, той избърса потта от челото и си пое дълбоко въздух.
Брадвата беше стиснал в едната си ръка. Със свободната си ръка посегна надолу, грабна огромно парче дърво и го постави на земята пред себе си, след което с едно движение замахна с брадвата във висока дъга и разцепи дървото с един разрез.
ДУМ.
Парчетата паднаха настрани. Ред ги вдигна едно по едно и ги хвърли на купчина, вероятно за да бъдат подредени като всички останали в някакъв по-късен момент.
Никол знаеше, че трябва да привлече вниманието му, но гърлото ѝ сякаш не беше в състояние да издаде звук.
„Ред.“
Той беше в процес на грабване на следващото си парче дърво.
– Ред. – Тя се насили да изкрещи името му, но в нервното си състояние то излезе едва достатъчно силно, за да достигне до ушите му.
Все пак той трябва да я е чул, защото се обърна и я видя. Изражението му беше зашеметено. След това устните му се стиснаха и веждите му се сгърчиха.
– Какво, по дяволите, правиш тук? – Каза той най-накрая.
Това беше най-лошата възможна реакция. Никол се отдръпна, обърна се и побягна обратно към колата си, бълнувайки като малко дете.
Всъщност не можеше да си помогне. В тази секунда видът на лицето му и тонът на гласа му бяха точно обратното на това, на което се надяваше, на което се молеше да направи.
Тя беше бременна, а той не искаше да има нищо общо с нея. Това беше единственото, което можеше да си помисли, и тя просто искаше да се махне по дяволите от него, от тази хижа и от целия град.
Никол тичаше колкото може по-бързо, за да стигне до колата си. Ред вече я викаше по име.
– Никол! Чакай!
На нея не ѝ пукаше. Трябваше да тръгне. Трябваше да е на сигурно място, където ще се погрижат за нея точно сега. Беше като във филм на ужасите. Тя дори не се обърна назад, просто бягаше, като си представяше как той идва след нея с брадвата си все още в едната ръка – като Джак Никълсън от „Сиянието“.
И тогава, точно когато Никол се канеше да стигне до вратата от страната на шофьора, тя се спъна в огромен корен на дърво, стърчащ от калната алея, и падна напред. Ръцете ѝ мигновено се изстреляха, за да прекъснат падането, като най-вече внимаваха да не се удари в корема, когато се блъсна в земята.
Но в опита си да защити нероденото си дете – Никол се завъртя странно по пътя надолу и усети остра болка в десния си глезен.
Тя изпищя и се претърколи по гръб.
Ред тъкмо достигаше до страната ѝ. Той все пак неносеше брадвата си и изглеждаше напълно поразен.
– Никол, какво стана? Добре ли си?
Тя ридаеше, колкото от болка, толкова и от отхвърляне.
– Просто… просто… ме остави на мира, добре? – Още истеричен плач. – Сега щастлив ли си?
Той приклекна, лицето му беше маска на загриженост, и поклати глава.
– Не, не съм щастлив. Изобщо не съм. – Той сложи нежно ръка на рамото ѝ и тя намрази, че се чувства толкова добре – толкова правилно.
Защо я измъчваше? Защо беше превърнал всичко между тях в нещо ужасно и тъжно?
– Кажи ми къде те боли – каза той.
– Глезенът ми. Изкълчих го, когато паднах.
– Добре, дай ми да го видя. – Той се спусна, бавно свали сандала на десния ѝ крак и разгледа крака ѝ.
Ръцете му бяха топли и успокояващи, дори лечебни. Но болката в глезена ѝ все още пулсираше. Тя извърна глава, за да погледне, и видя, че глезенът вече се е подул и леко се е обезцветил.
– Раздвижи малко пръстите и стъпалата си заради мен – каза той. Тя изохка, докато го правеше. – Боли ме.
– Мисля, че си го изкълчила доста добре – каза и той.
– Няма значение – каза тя. – Трябва да тръгвам. Трябва да се махна оттук. Можеш ли да ми намериш транспорт до града?
Ред поклати глава.
– Няма да те изпусна от поглед, докато си в това състояние. Трябва да се погрижа за теб, Никол.
Като го чу да казва точно тези думи, очите ѝ се насълзиха още повече, сълзи на облекчение. Но после си помисли, колко ли време щеше да мине, преди той отново да промени решението си и да ѝ каже да си тръгне? Не можеше да разчита на него и не искаше да рискува да бъде отхвърлена за пореден път. Всичко това беше прекалено.
– Трябва да тръгвам, Ред. Вече не се нуждая от теб, за да се грижиш за мен. – Лицето му пребледня при студените ѝ думи.
– Това не е вярно.
– Да, вярно е – излъга тя и се вгледа в очите му.
– Е – каза той накрая, – не знам за това. Но точно сега те вкарвам в колибата и ти слагам малко лед на глезена.
Колкото и да искаше Никол да му се скара за това, друга част от нея се радваше на вниманието му.
Знам, че ме обича – помисли си тя.
Начинът, по който я гледаше, грижата и вниманието, които и отделяше точно сега – всичко това крещеше любов. Той изглеждаше толкова паникьосан, когато тя падна за първи път, а тя знаеше, че това не е игра.
Ред я вдигна на ръце и я отнесе в колибата.
– Сега ще те сложа на дивана – каза ѝ той. – Съжалявам за обстановката – искаше ми се да те настаня в „Четири сезона“ или нещо подобно. Но тук няма такива.
Той я положи внимателно на мекия, износен диван, който наистина приличаше на нещо, което родителите ѝ биха имали в дома си. Никол нямаше нищо против това, по-скоро ѝ харесваше.
Вътрешността на хижата беше много причудлива и оскъдна – но все пак много хубава, помисли си Никол – и по свой начин домашна.
В средата на стаята имаше печка на дърва – в момента не се използваше. До далечната стена имаше малък котлон, стар бял хладилник и малка мивка. Над уредите имаше редици дървени рафтове, пълни с чаши, чинии, няколко тенджери и кухненски прибори. А до мивката имаше голям шкаф.
На отсрещната стена имаше шкаф с книги, а до него – малко единично легло с проста метална рамка. Диванът, на който лежеше, и малката масичка за двама души с няколко стола наблизо сякаш свързваха помещението. Недалеч от шкафа с книги имаше и лежанка, която беше видяла по-добри дни. Тя си представяше как Ред седи на лежанката си вечер и чете книга в тишината на тази малка хижа, далеч от всичките си грижи и притеснения.
Точно сега Ред беше коленичил пред големия шкаф до мивката и ровеше в него за бог знае какво.
Тя седна малко на дивана и погледна глезена си. Той вече беше доста зле, малко обезцветен с тъмнолилави синини и подут до около два пъти по-голям от здравия ѝ глезен.
Ред се изправи и я видя да разглежда нараняването си.
– Легни обратно и повдигни глезена – каза той решително, но и със загриженост. В ръцете си носеше тузарска превръзка и тиксо, като се връщаше към дивана, за да се погрижи за нея.
– Наистина няма нужда да го правиш – каза му тя.
Сега, когато се бе възстановила и болката в глезена ѝ бе леко намаляла, тя наистина можеше да възприеме небръснатото лице на Ред, тъмните кръгове под очите му. Той дори изглеждаше по-слаб.
– Дай да видя глезена – каза той, като взе крака ѝ в едната си ръка и след това започна да увива превръзката около него. – Това ще помогне да се стабилизират малко нещата. А след това ще му сложим малко лед за подуването.
– Откъде знаеш толкова много за лечението на изкълчвания на глезена? – Попита тя.
Ред само сви рамене.
– Брат ми е лекар. Вероятно бих могъл да премахна и апендикса ти, ако се наложи. – Той вдигна очи и ѝ се усмихна – старата усмивка на Ред, която тя толкова много обичаше.
Никол усети как сърцето ѝ трепва, а след това и стомахът ѝ. Това ѝ напомни защо е дошла тук. Как щеше да му каже? Тя преглътна и си спомни колко е жадна.
– Мога ли да получа чаша вода? – Каза тя.
– Разбира се – отвърна той, приключи с превръзката и сложи крака ѝ върху горната част на подлакътника на дивана. – Една секунда. – Той се върна до мивката и взе чаша от един от рафтовете, след което ѝ наля вода направо от чешмата. – Тази е много по-добра от гадостите в Ню Йорк. Прясна, колкото може да бъде.
Той се върна и тя с благодарност взе чашата от ръцете му.
– Благодаря – каза тя, след като я изпи цялата.
– Уау, не си се шегувала, че си жадна. – Той отиде до хладилника и отвори вратата на фризера. – Да видим сега. Ето. – Върна се с няколко пакета замразен грах.
– Не съм голям фен на граха – каза Никол.
– Е, това е добре. Няма да го ядеш. – Той притисна граха към глезена ѝ от двете страни. – Не се движи прекалено много. Правим това по двайсет минути на всеки три часа. Разбираш ли?
Тя сви рамене.
Той сложи ръце на хълбоците си и я огледа.
– Гладна ли си, Никол? Помислих, че ще ни приготвя нещо за ядене през следващия час.
– Не знам дали трябва да остана толкова дълго – каза тя, едва успявайки да го погледне. Тя осъзна, че все още се страхува от него. Кой знаеше кога отново ще се разгневи или ще реши, че трябва да я изпрати? Особено когато разбере, че е бременна.
– Разбира се, че ще останеш – каза той. – Не бъди глупава. Сега, когато си тук…- Ред се отдръпна. После отново започна да се усмихва. – Радвам се, че си тук, Никол. Не се радвам, че си наранила глезена си, но все пак. Сега си тук и няма да те оставя да си тръгнеш толкова бързо.
– Ако се радваш, че съм тук, тогава защо се държа толкова ядосано, когато ме видя за първи път? – Попита тя, като най-накрая позволи на болката, която изпитваше от реакцията му, да се появи на лицето ѝ. – Изглеждаше така, сякаш ти се искаше просто да изчезна като дим от комин.
Ред поклати глава и се приближи към нея.
– Не. По дяволите, не исках да изчезнеш. Ти си всичко, за което мисля.
– Не вярвам в това нито за миг.
– Ами вярно е.
– Ти се погрижи да не мога да те намеря – каза тя. – Това не звучи като човек, за когото мислиш през цялото време. Освен ако не мислиш за това колко много искаш да забравиш за мен.
– Затова ли мислиш, че съм направил всичко това? Защото не ми пука за теб?
– Да, Ред. Така би предположил всеки нормален човек.
Той кимна.
– Разбирам защо предполагаш това. Но фактът е, че дойдох в хижата, за да те предпазя от мен – не за да се предпазя от теб. Вече ти казах. Не съм достатъчно добър за теб, аз съм просто лош човек.
– Това не е вярно.
– Вярно е – избухна той, а цветът в бузите му пламна. – Аз съм пълна каша, Никол, и за теб е по-добре да стоиш далеч от мен. Знаех, че трябва да те защитя, да направя така, че да е невъзможно да се виждаме.
Никол усети как очите ѝ се насълзяват и забърса сълзите си.
– Мразя това, което ми казваш в момента. Мразя го.
Ред млъкна и погледна към пода.
– И когато току-що се появи пред мен като някакво видение, като оживял сън – изпаднах в паника. Паникьосах се, защото нямаше нито една секунда, нито една секунда, откакто си тръгна, в която да не съм мислил за теб.
– Тогава трябваше да се радваш да ме видиш.
– Радвах се. Но бях и ужасен, защото знаех, че никога няма да имам сили да те изпратя отново. – Очите на Ред се впиваха в нейните, докато той продължаваше. – Отне ми всеки грам сила, която имах, за да те накарам да си тръгнеш последния път. А сега нямам такава в себе си – твърде слаб и егоистичен съм, за да направя това, което е правилно за теб. Трябва да те държа близо до себе си до края на живота си.
– Това е всичко, което някога съм искала – каза му тя. – Но ти намери начин да ме накараш да се съмнявам в нас – да ме накараш да се съмнявам в чувствата ти към мен.
– Знам, че не разбираш защо направих това, което направих – каза той. – Знам, че ти се струва, че ми е все едно. Но всъщност е точно обратното. Толкова много ме е грижа за теб, Никол – толкова много те обичам – че за мен беше по-важно да продължиш живота си. Бъди щастлива с някой друг. Запознай се с наистина приятен, нормален човек, който няма в себе си цялата тази тъмнина, която съсипва всичко.
– Не ме интересува твоята тъмнина – каза тя. Ред премигна.
– Какво?
– Казах, че не ме интересува твоята тъмнина. Всъщност аз обичам твоята тъмнина. Обичам настроенията ти. Защото те обичам, Ред. Всичко това е част от това, което си, и аз те обичам.
Ред сложи ръка на лицето си и разтърка брадата си.
– Боже мой. Аз съм глупак. Какво направих? Какво направих с теб? – Той се приближи, наведе се и я целуна.
Тя му отвърна с целувка, а устните му бяха точно такива, каквито си ги спомняше – всичко беше наред – сякаш се бяха целунали само преди малко. Беше гладен за нея, както винаги, може би дори повече. Ръцете му галеха лицето ѝ, сякаш беше сляп човек, който се наслаждаваше на всяка извивка на челюстта ѝ, на усещането на кожата ѝ срещу неговата.
– Ред – каза тя, като се откъсна от него. – Дойдох тук по някаква причина.
Той се отдръпна и я погледна в очите.
– Помислих, че причината е, че ти знаеше, че трябва да сме заедно. Има ли друга причина?
Тя кимна.
– Да, има. – Сърцето ѝ отново заби. Дали не му е казала твърде рано? Той току-що бе признал чувствата си – най-накрая отново се бяха събрали. Тя искаше да се наслади на този момент, а не да го развали.
Но защо трябва да му казва истината, за да развали нещо?
– Никол – каза той тихо. – Знаеш, че можеш да ми кажеш всичко. – Той я погали по косата и се усмихна.
– Страх ме е – прошепна тя. Ръката ѝ рефлекторно се насочи към корема ѝ.
– Не се страхувай – отговори той. – Просто го кажи. Каквото и да е, което си дошла да ми кажеш, можеш просто да го кажеш.
Никол облиза устните си и преглътна. Ред седна на ръба на дивана, тялото му докосна нейното. Беше толкова топъл и присъствието му толкова успокояващо, очите му бяха меки и грижовни. Тя не искаше да изгуби това усещане, че е обгрижвана.
– Обещай ми, че няма да се ядосаш.
– Няма да се ядосам, бебе.
Тя се усмихна на това, че я нарече бебе, сякаш изобщо не беше минало време. Сякаш не беше наредил да се махне от живота му и да избяга. Тя му повярва напълно, че в съзнанието му тя никога не беше преставала да бъде единствената. Точно както в нейното съзнание тя никога не бе преставала да вярва, че той я обича напълно.
– Вчера се събудих и ми стана лошо на стомаха – каза тя. Гласът ѝ леко потрепери.
Веждите му се смръщиха.
– Повърна ли?
– Да. Помислих си, че може би имам някаква стомашна болест или нещо подобно. Но после се повтори тази сутрин и не можах да се отърва от това.
Ред кимна леко, изражението му беше неразбираемо.
– Продължавай.
– Затова направих следващото нещо. Отидох до аптеката и си взех няколко теста за бременност, прибрах се вкъщи и ги направих. Всички те показаха едно и също нещо. – Никол го погледна в очите и се опита да разбере какво си мисли.
– Искаш да кажеш това, което си мисля, че искаш да кажеш? – Попита той.
– Бременна съм. – Тя избухна в сълзи. – И знам, че е твое и се надявам… надявам се, че ти… – Тя не можа да довърши.
– Изслушай ме, Никол – каза той, гласът му беше спокоен, но силен. – Погледни ме, бебе.
Тя го направи, въпреки че очите ѝ бяха пълни със сълзи.
– Обичам те с цялото си сърце – каза той. – И съм толкова щастлив, че носиш нашето дете. Ние ще бъдем семейство – каза той. И тогава той отново я целуна, а тя му отвърна с целувка.
Ръката му се спусна към корема ѝ и го разтри нежно.
– Обещай ми, че никога повече няма да ни изоставиш? – Каза тя.
– Никога. В сърцето си никога не съм те напускал – каза и той. – Мислех, че трябва да ме напуснеш, но никога не съм искал да се разделяме. Бях просто един проклет глупак и се надявам, че ще ми простиш, че съм бил глупак.
– Разбира се, че ти прощавам. Но как мога да бъда сигурна, че няма да се побъркаш отново?
– Защото ти давам думата си. – Той я погледна, усмихна се и я целуна по челото. – Имаме бебе. Толкова е съвършено, нали? Едно прекрасно същество ще се появи на този свят и това малко бебе ще бъде проявление на това, което ние с теб споделяме. Частица от теб и частица от мен – надявам се повече от теб и малко по-малко от мен.
Тя се засмя.
– Никога не съм мислила, че ще реагираш така. Страхувах се, че ще ми се разсърдиш.
– Никога. – Той я целуна по устните. – Никога.
Никол най-накрая започна да се отпуска. Хижата беше толкова уютна и най-големите ѝ страхове бяха предотвратени. Всъщност реакцията на Ред на новината беше много по-добра, отколкото можеше да си представи. Всъщност той беше развълнуван и щастлив, почти радостен от всичко това.
– Толкова се радвам, че дойдох тук – промълви тя и изведнъж се почувства уморена. Сякаш не беше спала от седмици и седмици.
Най-накрая си беше у дома. Домът беше там, където беше Ред.
Ред отиде до малкото си легло и взе одеялото от него, пренесе го на дивана и я покри с него. Тя му се усмихна, а очите ѝ бяха натежали. Чувстваше се сънена и опиянена от облекчение.
– Почивай сега, Никол. Аз съм тук и ще се погрижа за всичко.
– Ще го направиш ли? – Промърмори тя, вече потънала в дълбините, сякаш се потапяше в топла, успокояваща вана.
– Ще го направя – отговори той.
И тогава тя заспа спокойно, със спокойствие, която не беше изпитвала от много дълго време.
Когато Никол се събуди за първи път от дрямката, очите ѝ примигваха, опитвайки се да си спомни къде се намира – тя чу шумове – тенджери и тигани, които се чукаха заедно или нещо подобно.
Очите ѝ започнаха да се фокусират и тя видя Ред до печката, който се суетеше наоколо. Трябваше му само една малка престилка и щеше да е идеален готвач, помисли си тя.
Ред чу раздвижването ѝ и се обърна.
– Каква е тази усмивка? – Попита той, държейки лъжица, от която капеше червен сос.
Никол се залюля на дивана и усети кратък прилив на болка в глезена си.
– Ауч.
– Добре ли си? – Той изпусна лъжицата и се засили към дивана. – Дай ми да погледна глезена ти – каза той.
– Добре съм – засмя се тя. – Просто малко го разклатих – сякаш бях забравила, че ме боли.
– Все пак трябва да го превържа, а и почти ти предстои още една серия лед.
– Имаш предвид грах.
– Замразен грах – уточни той, развърза превръзката и разгледа подутия ѝ, натъртен глезен. – По дяволите, толкова съм ядосан на себе си, че те накарах да избягаш така този следобед. – Поклати глава Ред.
– Вече е добре – каза тя и го потупа по ръката.
– Не е добре за мен. Ти пострада, защото се държах като глупак.
– Глезенът ми вече се чувства по-добре – каза тя. – Така че не бива да се измъчваш за това.
Ред я погледна нагоре.
– Мога да разбера кога лъжеш.
– Е, сигурна съм, че скоро ще се почувствам по-добре. Особено с личния ми лекар, който ми помага да го рехабилитирам със замразени зеленчуци.
Той се засмя и кимна, като отново сложи превръзката.
– Мисля, че отокът вече е спаднал малко.
Никол го гледаше как се грижи за нараняването ѝ и не можеше да не се развълнува от любов и привързаност. Той беше толкова загрижен да и осигури комфорт, да се грижи за нея, точно както се беше надявала в най-смелите си фантазии.
Струваше си да си изкълча глезена, за да го видя как се държи по този начин, помисли си тя.
– Какво готвите там, шеф Джеймисън? – Попита тя, сочейки към печката с голямата тенджера, която бълбукаше върху нея. Виждаше как от горната и част излиза пара.
– О, по дяволите. Забравих, че трябва да разбъркам това и да намаля котлона, иначе вечерята ще се развали – каза той, изправи се на крака и се стрелна обратно към печката.
Вдигна лъжицата си и разбъркваше енергично в продължение на минута.
– Правя прочутите спагети на Ред със сос маринара.
– Мммм… звучи вкусно – отвърна тя и подуши въздуха. – Усещам лук, чесън и кюфтета.
– Всъщност наденица. Всичко е в соса, бебе. – Той се обърна и ѝ намигна пресилено. – Но не се опитвай да ме питаш за рецептата ми – никога няма да разкрия тайния си сос.
– Мисля, че бих могла да те накарам да го кажеш, ако исках.
– В никакъв случай – каза той и поклати глава. – Устните ми са запечатани.
Няколко минути по-късно Ред се върна на дивана, носейки отново замразения си грах, както беше обещал. Никол седна и той постави няколко възглавници зад гърба ѝ, но все пак се увери, че кракът ѝ е достатъчно повдигнат.
– Благодаря – каза тя и отново се отпусна в чудесата на това, че любовта на живота ѝ я обслужва с ръце и крака. Всъщност и се искаше да се щипне и да се увери, че това не е сън.
Докато Ред продължаваше да приготвя вечерята им, тя имаше време да помисли за всички неща, за които все още трябваше да говорят. В края на краищата, сега, когато беше бременна, трябваше наистина да определят дата за сватба и да работят върху всичко, което щеше да бъде свързано с това. Тя не знаеше в какъв стил на възпитание вярва Ред. Не знаеше дали той иска да разбере предварително пола на бебето – дали иска да посещава с нея курсове по Ламаз?
Имаше толкова много въпроси, толкова много подробности, които трябваше да разбере.
А освен това имаше и всички останали въпроси, които все още не бяха решени.
Каква щеше да бъде съдбата на Ред, след като беше уволнен от „Джеймисън Интернешънъл“. Никол не се интересуваше конкретно от парите, но искаше да знае каква ще бъде следващата му стъпка. Дали той искаше просто да се мотае вкъщи и да живее с парите си до края на живота си – дали искаше да живеят в пустинята като швейцарското семейство Робинзон?
Никол мразеше да мисли, че Кейн Райт е принудил Ред да се пенсионира по-рано. Дори само при мисълта за името на този мъж стомахът ѝ се обръщаше. Още по-лошото беше, че знаеше, че в крайна сметка ще трябва да обясни на Ред какво се е случило, докато не са поддържали връзка.
Кейн все още предполагаше, че Никол ще отиде с него на Каймановите острови. Как ли щеше да реагира, когато разбереше, че тя се отказва от сделката? Той вече беше изплатил студентските заеми и кредитните карти на Даниела на стойност сто хиляди долара. Все още разполагаше с информация за Ред, която заплашваше да пусне в медиите.
Колкото и да беше прекрасно да се наслаждава на това малко джобче на спокойствие и задоволство, тя знаеше, че рано или късно ще трябва да спука балона с новини от външния свят.
А Никол познаваше Ред достатъчно добре, за да е напълно сигурна, че той щеше да се издъни, когато научи за последните увертюри на Кейн Райт.
– Вечерята е сервирана, госпожо – каза Ред, носейки огромна чиния със спагети към нея на дивана.
– Изглежда и мирише вкусно – каза тя и това беше вярно. Стомахът ѝ къркореше и къркореше, напомняйки ѝ колко гладна е всъщност.
Никол веднага се зарови и остана изумена от това колко вкусно беше.
– Уау – каза тя. – Не се шегуваше, когато каза, че това е твоя прочут сос маринара. Напълно страхотен е.
Ред отиде до печката, за да си направи чиния.
– Всъщност обаче не трябва да си приписвам цялата заслуга. Шеф Роланд може би ми е показал едно-две неща.
– Това е неговата рецепта, нали?
Ред довърши с лъжица соса върху спагетите си, преди да отговори.
– Истината е, че преди няколко години осъзнах, че не мога да готвя нищо друго освен бекон и яйца. А и яйцата ми не бяха нещо, за което да се пише много. – Той грабна един стол и го придърпа точно до дивана, след което седна и постави чинията в скута си. – Реших, че ще е хубаво да се науча да приготвям поне едно прилично ястие, в случай че някога искам да готвя и да впечатля някого.
Никол го погледна с повдигнати вежди.
– На колко жени си правил тази прочута паста?
– Само на няколко – каза той и лицето му леко се изчерви. – Но никога не съм я правил с толкова много любов. Кълна се.
Тя сложи още една вилица в устата си и дъвчеше, преди да заговори отново.
– Всичко е наред, обичам те, въпреки че си бил курва.
– Курва? Аз? – Той поклати глава, преструвайки се на раздразнен. – Как смееш?
– Кейт Хъдсън яла ли е това?
– Не.
Тя хвърли към него няколко други известни актриси и модели.
Той продължаваше да клати глава с „не“, явно смутен. Никол просто се засмя, честно казано, не я интересуваше дали е използвал готварските си умения, за да впечатли други жени. Въпреки това ѝ харесваше да го вижда как се гърчи.
Когато ястието свърши, Ред взе чиниите и ги изми, а тенджерата сложи в хладилника за остатъците. Беше интересно да го гледаш как работи, помисли си Никол.
През краткото им време, прекарано заедно, винаги бяха обслужвани от други хора: домакини, сервитьори и готвачи от световна класа. Но тя можеше да каже, че Ред е напълно способен да се грижи за себе си и дори изглеждаше, че му харесва да го прави. Беше усърден във всичко, което правеше. Ред Джеймисън обичаше да прави нещата по правилния начин, реши тя. Нямаше значение дали почистваше сос за паста, или подготвяше рекламна кампания за няколко милиона долара – той обръщаше внимание на детайлите.
Тя наистина се възхищаваше на това у него.
А и изглеждаше, че наистина му харесва да се грижи за нея. Веднага след вечерята той отново провери крака ѝ, увери се, че е повдигнат и ѝ е удобно. Седна на ръба на дивана и я хвана за ръка, погледна я в очите и ѝ каза колко се радва, че е дошла в хижата.
– Да дойдеш тук беше като Бог да ме удари по главата и да ми каже какъв идиот съм бил – каза той.
– Напоследък ми се искаше да те ударя по главата няколко пъти – отвърна тя.
– Съжалявам. Осъзнах, че не мога да позволя на миналото ми да ме преследва повече. – Неговите очи станаха далечни, докато го казваше.
– Това е единствената ми грижа – каза тя и стисна ръката му. – Просто не искам това да се повтаря.
Той сякаш се върна към себе си. Погледът му стана остър и той кимна.
– Разбирам защо се притесняваш, трябва да можеш да вярваш, че няма да полудея отново.
– Мога ли?
– Да. Но единственото нещо, което ще те убеди, е да мине време и аз да бъда стабилно присъствие в живота ти. Думите ми няма да помогнат.
– Вярвам ти – каза тя. – Вярвам, че нещо се е променило за теб.
– Сега сме семейство – каза той, докосна корема ѝ и се усмихна.