***
Изглежда, че животът винаги е бил небалансиран, помисли си Никол. От една страна, отношенията ѝ с Ред изглежда се бяха развалили – отново. От друга, нещата в работата някак си се бяха подобрили за една нощ.
Тази сутрин Реми се отби до бюрото ѝ, поздрави я и попита дали ѝ харесва да работи за Едуард.
Никол беше честна и призна, че би предпочела да продължи да работи за Реми.
Реми каза: „Може би мога да уредя това“ – с лека усмивка.
По-късно Реми се отби при нея и покани Никол да обядва с нея, на което тя веднага се съгласи.
По време на обяда Реми се извини, че е била толкова ужасна. Тя каза на Никол, че майка ѝ се е разболяла през изминалия уикенд и тя е била толкова разстроена от това, че очевидно е изкарала тревогите си на Никол.
Те се помириха и Реми отново обеща да провери дали може да убеди Едуард да позволи на Никол да се върне да работи за нея.
Това значително успокои Никол. Междувременно тя се опитваше да работи усърдно по задачите, които Едуард ѝ възлагаше, а те бяха много и скучни.
Не беше сигурна дали се надяваше да види отново Ред, или не. Част от нея определено искаше да се увери, че той е добре, а другата част се страхуваше от това, което би могъл да ѝ каже, ако все пак се срещнат.
Но тя не го видя.
Всъщност не го видя цяла седмица. Никол нямаше представа дали изобщо е бил в сградата, но ако беше, със сигурност не беше стъпвал в нейния край.
Другите хора започнаха да забелязват, че Ред не идва около бюрото ѝ. Отново се появиха онези скрити погледи в посока на Никол от страна на колегите ѝ, само че сега погледите бяха съжалителни, сякаш хората вече знаеха какво се е случило и предполагаха, че е захвърлена. Особено жените бяха склонни да и правят тъжни физиономии и да накланят глави точно така, без да произнасят нито дума.
Знаеха как да я накарат да се чувства унизена.
Тя спря да носи годежния пръстен. Беше си вкъщи, опакован в хартиена кърпичка и пъхнат във върха на една от обувките ѝ в задната част на гардероба.
Нещата между нея и Даниела дори се бяха нормализирали. Никол имаше ясното впечатление, че е много по-лесно да имаш приятели, когато си на дъното на бъчвата. Тогава всички можеха да се чувстват превъзходно и да те съжаляват, вместо да се чудят защо си получила нещо, което те не са.
Ставаше цинична и това ѝ беше неприятно.
Освен това беше объркана, тъжна и самотна. Липсваше ѝ Ред.
Липсваха ѝ обажданията му, хуморът му; начинът, по който я гледаше и правеше язвителни коментари и малки забележки за нещата, които казваше или правеше. Той беше толкова внимателен, толкова бдителен към нея.
Искаше ѝ се отново и отново да може да изтрие онази първа вечер в къщата, когато всичко се беше объркало по необясним и ужасен начин.
Никол все още не разбираше какво се е случило.
Уикендът дойде и си отиде, а Никол прекара по-голямата част от него на дивана с Даниела, гледайки телевизия и опитвайки се да се държи така, сякаш е добре. Нощите обаче бяха дълги и предимно безсънни, тъй като тя се върна към хубавите нощи с Ред и към начина, по който я гледаше и докосваше.
Следващия понеделник сутринта, след седмичната среща на екипа им, Едуард се приближи до Никол на бюрото ѝ.
– Току-що получих съобщение от Ред – каза ѝ той.
Сърцето ѝ мигновено прескочи и тя не можа да говори. Тя просто му кимна.
– Иска да отида в офиса му в единайсет, за да представя организационните промени, които правя в мрежата. Тъй като ти донякъде поемаш ръководството на този проект, реших, че трябва да дойдеш и ти.
– Ред иска да му разкажем за новата файлова структура? – Попита тя смаяна. Това едва ли беше голямо начинание спрямо компанията като цяло. Разбира се, това щеше да означава някои промени за творческата група, но нищо, което би трябвало да притеснява главния изпълнителен директор.
Едуард се засмя.
– Ред винаги е бил такъв. Понякога може да работиш по договор за двеста хиляди долара и той да не иска да чуе и дума за това. Друг път вършиш някаква работа безвъзмездно за местен супермаркет и той е напълно ангажиран с всяка част от нещата.
– Това е…- Тя поклати глава. – Не знам какво е това.
Едуард се усмихна съчувствено.
– Също така, искам само да кажа, че не е нужно да правиш това, ако ти е неудобно. Ред не е помолил изрично да дойдеш. – При последното изречение изражението му стана сериозно.
– Не е искал?
– Не. – Сигурен съм, че и в двата случая ще е добре.
Сега тя беше по-объркана от всякога. Беше предположила, че Ред изрично е поискал присъствието ѝ, че тази малка презентация за промените в структурата на файловете е била само уловка, за да я види.
Пое си дълбоко дъх и го изпусна.
– Разбира се, че ще дойда. Аз съм тази, която работи по промените, така че би било глупаво да не го направя.
– Добре, тогава. Ще се видим след малко. Ще мина да те взема.
Едуард си тръгна и се върна в офиса си, а Никол отиде в банята, където се освежи. Беше облечена с тесен бял панталон, тъмночервени токчета и синя блуза с дълбоко деколте. Миналата седмица тя не беше на себе си и някои от тоалетите ѝ пострадаха. За щастие днес беше облякла един от най-добрите си тоалети и в резултат на това се чувстваше по-уверена.
Никол установи, че я мъчат пеперуди. Невероятно, но тя искаше да види отново Ред. Въпреки всичко, което се беше случило миналата седмица, раздялата ѝ беше дала време наистина да помисли за нещата. Ред не се беше свързвал с нея, не беше изпратила нито един текст или имейл, нищо. Ред не беше направил нито едно от тези неща и доколкото знаеше, се радваше, че се е отървал от нея.
Беше се изпотила, когато Едуард мина покрай бюрото ѝ и ѝ каза, че е време да се качи за презентацията. По време на пътуването с асансьора той я изучаваше внимателно.
– Не се притеснявай – каза той. – Ред ще ме прегледа поне толкова, колкото и теб.
– Не се притеснявам за това. – Тя се усмихна кратко и това беше достатъчно, за да каже на Едуард, че се притеснява от всичко останало.
Асансьорът спря и те се отправиха към офиса. Вратата беше открехната и тя видя Ред зад бюрото му – веднага сърцето ѝ я заболя за него. Беше облечен в тъмносин костюм и жилетка с лилава вратовръзка. Изглеждаше съвършен, великолепен, както винаги – като филмов супергерой, готов да скочи от офиса си и да се катери по сгради, да се бори със зли злодеи.
Стори ѝ се, че Ред щеше да се бие, да убива и дори да умре за нея, а тя го беше захвърлила толкова лесно, колкото дете оставя играчките си, когато вече не са нови и вълнуващи.
Когато влязоха, Ред вдигна поглед и очите му за миг се втренчиха в нейните със същия изблик на интензивност, който тя помнеше. Дъхът ѝ спря в гърдите.
Струваше ѝ се, че са минали минути, но в действителност знаеше, че е било само секунда или най-много две.
– Добро утро, Ред – каза Едуард, като се пресегна към местата до бюрото.
– Добро утро, и на двамата – отвърна Ред, сякаш нищо не се е случило, и се изправи, за да ги поздрави.
Никол се усмихна и промърмори добро утро, но то едва се изплъзна от устните ѝ. Както обикновено, тя беше дете пред него – нервна, без броня.
Това обаче беше първият път, когато беше в кабинета му с някой друг тук.
Усещането беше различно. И Ред се беше подготвил за тях двамата. Беше издигнал два стола един до друг.
След като всички седнаха, Ред сложи ръка под брадичката си и погледна и двамата.
– И така… реорганизация на мрежовите папки на творческата група. Как върви?
Едуард се обърна към Никол.
– Никол?
Тя погледна надолу към ръцете си, които трепереха, но в скута ѝ, така че никой освен нея да не забележи.
– Те вървят добре. Всичко върви добре, сър.
Сър. О-о. Това беше техният личен език и тя се бе върнала към него без да се замисли. Изглежда, че на Ред изобщо не му пукаше.
– Подробности? – Каза той, като се наведе напред.
Тя се впусна в много сложно и скучно описание на това как променя начина, по който всеки проект и акаунт се настройва в мрежата, и въпреки че в началото щеше да е объркващо за онези, които бяха свикнали със старите начини, в дългосрочен план щеше да е много по-ефективно.
– Звучи чудесно – каза Ред, след като помисли малко. – Чудесно. Това е всичко.
Едуард се усмихна и се изправи. Той заговори за един клиент, който съвсем наскоро се беше съгласил да даде на „Джеймисън Интернешънъл“ голяма част от бизнеса си за предстоящата година. Ред каза, че това е голяма победа за цялата компания, и благодари на Едуард за цялата му упорита работа.
– По-късно днес или утре ще си поговорим за Германия – каза му остро Ред и Едуард кимна, докато се насочваше към вратата.
Никол не можеше да повярва, че всичко е приключило толкова бързо. Беше очаквала нещо повече – някаква увертюра към нея. Но той на практика я беше пренебрегнал, беше се отнесъл към нея като към непознат. Болката, която изпитваше, беше по-страшна, отколкото очакваше. Едва дишаше.
Когато щяха да се качат отново в асансьора, тя каза на Едуард, че трябва да се върне и да попита Ред нещо.
– Сигурна ли си? – Каза Едуард, докато вратите се готвеха да се затворят.
– Да, трябва да проверя едно нещо… – Промълви тя.
Очите му се свиха.
– Не съм толкова сигурен, че това е добра идея, Никол.
– Съжалявам, но трябва да се погрижа за една малка… – Тя дори не довърши мисълта си, преди да скочи и да се върне бързо в офиса, когато вратите на асансьора се затвориха и Едуард се върна долу.
Тя стигна до вратата на офиса на Ред и я отвори, без дори да почука, а когато го направи, Ред беше почти до самата врата. Беше облякъл лек тренчкот и когато я видя, веждите му се свиха от ярост.
– Какво правиш?
– Трябва да поговоря с теб.
– Зает съм – каза той.
– Моля те, Ред.
Очите му се фокусираха внимателно върху нея, но тя не видя в тях любов – само нетърпение.
– Какво?
– Мисля, че трябва да поговорим за това, което се случи в дома ти.
– Моя дом – усмихна се той. – Колко бързо се променят местоименията тук.
– Никога не е била нашата къща – каза му тя.
– Очевидно. – Той започна да закопчава палтото си. – Слушай, това беше много приятно, но имам среща по обяд и не искам да закъснявам за нея.
– Знам, че те нараних – каза тя. – И съжалявам за това. Но ти ме изплаши, Ред. Не разбрах – все още не разбирам защо се държа така онази вечер.
Той вдигна яката си с рязко, враждебно движение.
– Какво искаш от мен сега, Никол? Дадох ти сърцето си и това явно не беше достатъчно. И какво следва?
Тя преглътна.
– Аз… просто искам да поговорим. Липсва ми разговорът с теб. – Очите му бяха гръмотевични.
– Ти си тръгна.
– Трябваше да си тръгна. Беше прекалено. Когато чух, че чупиш всички тези чинии и чаши, си помислих, че ни ограбват. Мислех, че си ранен или убит.
За пръв път тя видя в очите му трептене на несигурност, докато обмисляше това, което му казваше.
– Ограбени?
– Да. Бях заспала в киносалона. И се събудих от звука на чупещо се стъкло и писъци. Знаеш ли какво беше това за мен?
Раменете му се свиха малко, лицето му увисна точно толкова, че да изглежда по-възрастен, отколкото обикновено. За пръв път тя видя бръчки по челото му.
– Не знаех, че си мислиш, че си в опасност.
– И тогава, когато стигнах до трапезарията, ти изглеждаше напълно ненормален. Беше полугол, навсякъде имаше стъкло и счупени чинии, краката ти бяха порязани и кървяха. Помислих си, че може би ще ме нараниш.
Главата на Ред се отпусна, докато тя произнасяше думите. Той сложи ръка на лицето си и се обърна към прозореца.
– Господи, Никол. Нямах никаква представа, че си мислиш такива неща.
– Защо това те изненадва? – Каза тя. – Не те познавам чак толкова добре, а през първата вечер в дома ти се държиш като луд.
– Аз бях луд човек. – Той се засмя и сложи ръце в джобовете си. – Бях в кабинета с часове, а после тръгнах да те търся, не можах да те намеря никъде. Помислих, че си си тръгнала, и просто побеснях.
– Но ти искаше да си тръгна – ти ме накара да се разхождам сама! – Казах, като влязох още по-навътре в стаята. – Защо го направи? Защо се отнасяше така с мен?
Сълзите отново бяха в очите ѝ, докато питаше.
Той се обърна и я погледна и сега тя видя, че очите му също са със зачервени краища.
– Майната му. – Ноздрите му се разшириха и дишането му стана повърхностно. Той прехапа устна, сякаш за да не се срине. – Не мисля, че мога да го направя. Не мисля, че… – той поклати глава и махна с ръка.
Тя го наблюдаваше, вярвайки, че всеки момент ще започне да говори отново. Но той не започна. Вместо това той само поклати глава отново и отново и махна към вратата.
– Ред – каза тя. – Моля те, можем ли да поговорим за това?
Той я поведе към вратата, без да може да я погледне или да каже нещо, но даде да се разбере, че иска тя да си тръгне.
Тя излезе от кабинета му и той затвори вратата.
Никол стоеше с бузата си близо до вратата и се чудеше дали той прави същото от другата страна. Знаеше, че Ред все още я иска, точно както тя искаше него.
Но по някаква причина, която не можеше да проумее, той не беше в състояние да бъде истински с нея. Дори не можеше да говори за причините, за демоните, които сякаш го преследваха.
Назад към част 11 Напред към част 13