***
Тъмнина.
Да изплуваш от тъмнината беше като да пробиеш повърхността на езеро и да установиш, че слънцето грее в лицето ти. Беше твърде ярко.
Беше твърде много.
Никол затвори очи и после ги отвори отново, мигайки. Тя не знаеше къде се намира.
В Кънектикът ли съм? Помисли си. Не, не се чувстваше добре. Беше някъде другаде, но мозъкът ѝ сякаш не можеше да го свърже.
Устата ѝ беше като натъпкана с памучни топчета. Езикът ѝ беше дебел, а главата я болеше.
След това всичко се върна в бързината – пътуването до дома, внезапните болки и ускоряването на Ред по целия път до болницата.
Беше в болнично легло, в стая и беше след операция. Бебето ѝ беше изчезнало.
Къде е тя? попита Никол.
Една медицинска сестра дойде и я погледна надолу, като я попита как се чувства.
Защо никой не иска да ми каже дали дъщеря ми е жива? Защо?
И тогава тя осъзна, че не е успяла да изкара думите. Бяха объркани, тя дори едва беше в съзнание.
Очите ѝ се затвориха, после отново се отвориха.
– Кажи ми къде е бебето ми – изръмжа тя през изтръпналите си устни.
Медицинската сестра ѝ се усмихна.
– Вашето момиченце е здраво, Никол. Операцията мина много добре, въпреки че загубихте много кръв.
– Къде е тя?
– В момента се нуждае от специални грижи, затова е в отделението за новородени – но се справя чудесно.
Никол въздъхна с облекчение и отново затвори очи, унасяйки се.
***
– Никол – каза той тихо. – Ти си будна?
Оказа се, че е, въпреки че отново се беше унесла. Никол отвори очи и видя Ред, който стоеше до болничното ѝ легло, а лицето му сияеше от радост. Тя осъзна, че никога не го е виждала толкова щастлив – и сърцето ѝ подскочи в гърдите.
– Как е тя? – Попита Никол и протегна ръка. Ред я пое и целуна върховете на пръстите ѝ.
– Тя е толкова красива – каза той, а очите му бяха пълни със сълзи от чиста радост. – Не можех да повярвам, когато я видях. Тя прилича на теб – като твоя първообраз.
– Искам да я видя – каза Никол. – Кога мога да я видя?
– Всъщност ще докарат инвалидна количка за теб – каза и Ред, стискайки силно ръката и – за да можеш да я видиш веднага.
Никол се опита да седне малко, но се сгърчи. Имаше голяма болка в областта на корема, по причини, които не трябваше да ѝ се обясняват. Все пак тя беше шокирана от дискомфорта.
– Трябва да седна.
– Нека да повдигна леглото – засмя се той, хвана контролера и бавно повдигна горната част на болничното легло.
– Това е добре – каза му Никол и въздъхна.
– Кали е тук – каза ѝ той.
– Тя е тук? – Каза Никол.
– Сблъсках се с нея в чакалнята, когато ти спеше. Очевидно тя веднага е взела такси до болницата, когато и съобщих какво се е случило.
– Наистина? Това сигурно е било скъпо.
– Сигурен съм, че е било.
Вратата на болничната стая се отвори и Никол видя медицинска сестра, която буташе празна инвалидна количка. Медицинската сестра се усмихна и каза:
– Готова ли сте да видите дъщеря си?
– Вече ставам – отговори Никол.
Ред скочи, за да ѝ помогне да се измъкне от болничното легло. Болеше я да се изправи, но точно сега не се интересуваше от болката. Единственото, от което Никол се интересуваше, беше да види момиченцето си.
Настаниха я на стола, а след това Ред я изкара на колелца от стаята и тръгнаха по коридора.
Минута по-късно се приближиха до отделението за интензивно лечение. Сърцето на Никол се разтуптя и тя имаше чувството, че едва се сдържа – искаше да скочи от инвалидната количка и да изтича при бебето си.
– Къде е тя? – Попита Никол, докато я караха покрай инкубаторите. – Почти сме там – каза и медицинската сестра.
Завеждайки я до задния ред и спирайки се специално пред един инкубатор, сестрата посочи право напред.
– О, Боже мой – каза Никол. – Мога ли да я подържа?
– Само за момент. – Медицинската сестра посегна към инкубатора и започна да вади бебето. Никол се изненада колко много медицинско оборудване е съсредоточено около това мъничко същество – беше някак плашещо.
Но не можа да се уплаши за дълго, защото миг по-късно дъщеря ѝ беше поставена в ръцете ѝ. Тя погледна надолу към детето си, видя малкото красиво личице на момиченцето и по бузите на Никол потекоха сълзи.
Тя погледна към Ред и той се смееше, а сълзите бяха и при него.
– Не мога да повярвам – каза Никол и погледна към бебето си. – Ти си тук, красиво момиче. Погледни колко си малка и съвършена. – Тя я гушна.
Никол я люлееше нежно, усещайки топлината ѝ, и тя почувства как собственото ѝ сърце се отваря, разтапя и се разбива на хиляди парчета.
Тя си помисли за Рене, малкото бебе, което никога не бе имало шанс да живее. Може би духът ѝ сега беше с тях, щастлив, облекчен и празнуващ – струваше ѝ се, че е така.
– Мисля, че трябва да я наречем Райли – каза му Никол.
– Тя прилича на Райли – съгласи се той.
Това е всичко, помисли си Никол. Имаше всичко, което можеше да иска, точно тук, в тази болнична стая, пълна с оборудване, машини и тръбички. Имаше Ред и имаше своето малко момиченце, живо и здраво.
Най-накрая бяха семейство.
Назад към част 18 Напред към част 20