КЕЛИ ФЕЙВЪР – За неговото удоволствие – книга 1 – част 12

***

Тя се прибра у дома изнервена, а Даниела беше станала и я чакаше. Беше ядосана.
– Какво стана с теб?
– Даниела, моля те…- Тя се промъкна покрай нея към спалнята си. – Искам само да си взема душ и да си легна.
– Изнасилиха ли те или нещо подобно?
– Изнасилена? – Никол не можеше да не се засмее.
– Погледни ризата си. Какво се е случило с тази, с която си излезнала?
Никол не знаеше как да отговори на този въпрос.
– Слушай, оценявам загрижеността ти, но съм добре. Наистина.
– Това не беше някой стар приятел – каза Даниела. – Това е нов човек. Някакъв голям човек, с когото си се запознала на работа, нали?
– И какво от това, че е? – Нахвърли се върху нея Никол. – Не те съдя за момчетата, с които спиш. Джъстин Бийбър и компания.
Даниела направи физиономия.
– На първо място, не спя с тонове момчета. Второ, не те плаша до смърт, като изчезвам и се връщам с вид на току-що завърнала се от война.
– Прекалено драматизираш.
– Погледна ли се в огледалото?
– Сигурен съм, че изглеждам малко разхвърляна…
– Който и да е той, изглежда, че не изпитва особено уважение към теб.
– Ти не знаеш нищо за него.
– И преди съм се срещала с богат, по-възрастен мъж. Когато бях последна година в гимназията. Току-що бях навършила осемнайсет и…
Никол вдигна ръка.
– Даниела. Ако искам съвет за романтични взаимоотношения, ще дойда да го поискам. Но сега съм уморена и искам да си взема душ и да си легна.
Изражението на Даниела стана каменно.
– Добре. Но може би няма да съм наблизо следващия път, когато се случи да имаш нужда от мен. Предполагам, че показваш истинското си лице, Никол.
– Съжалявам, ако…
– Както искаш – каза Даниела, завъртя се на пета и бързо се отправи към спалнята си.
Вратата се затръшна. Никол поклати глава. Това не беше това, от което се нуждаеше.
Чувстваше се объркана, уморена и емоционално изтощена.
Когато влезе в банята, за да си вземе душ, тя се погледна в огледалото. Даниела беше права. Изглеждаше ужасно.

***

Тя не дойде на работа почти до девет часа на следващата сутрин. Първо стана късно, а после влакът по някаква причина закъсня.
Когато пристигна, момичето в съседната кабинка се изправи и се загледа. Очите ѝ бяха широко отворени.
– Господин Джеймисън ви търсеше – каза тя с тих, учуден глас.
– Търсеше? – Сърцето ѝ моментално се разтуптя.
– Каза, че трябва да отидете веднага в кабинета му, когато пристигнете. Изглеждаше разстроен.
– Благодаря. – Тя бръкна в чантата си и после се спря, за да каже на Глен, че е тук.
Той ѝ махна с ръка, като примигваше яростно.
– Никол, ти току-що ли дойде?
– Много съжалявам. Влакът…
– Ред Джеймисън слезе долу и искаше да говори с теб. Два пъти.
– Два пъти?
– Казах му, че си дошла между седем и седем и трийсет. Представете си колко глупаво се почувствах, когато наближи осем четиридесет и пет, а вас все още ви нямаше и не се обадихте.
Тя беше унизена.
– Много съжалявам, сър.
Сър. Сега тя се държеше покорно с Глен Голдман.
Той примигна няколко пъти.
– Това беше крайно смущаващо за мен – каза ѝ той. – Моля те, не позволявай това да се повтори.
– Няма да позволя. Трябва да тръгвам, той ми е оставил съобщение да отида в офиса му, когато се появя.
– Отиди. Отиди. Не мога да си представя защо той иска да те види толкова спешно…- Глен поклати глава, по-объркан от обикновено.
Тя изтича по коридора, качи се с асансьора до етажа на Ред. После изтича до вратата и почука. Вратата се отвори и Ред я видя. Неговото изражение беше меко казано неприветливо.
– Моля, изчакайте тук – каза той. – Имам нещо, с което трябва да се заема. Ще бъда само за няколко минути.
И тогава вратата се затвори.
Времето минаваше. Никол се размърда, прехвърли тежестта си от единия на другия крак. Боже, тя все още беше толкова уморена. Сякаш беше дрогирана. Очите ѝ бяха натежали. Все още нямаше възможност за кафе, а тя много се нуждаеше от кофеин.
Времето се проточи. Тя притисна ухо към вратата и се заслуша, но нищо не се чуваше. Не звучеше така, сякаш беше на среща или нещо подобно.
Тя провери мобилния си телефон. Беше вече 9:30. Беше се качила тук и чакаше почти половин час.
След като още двайсет минути изтекоха мъчително, тя се свлече на пода и седна с гръб към стената. Дали беше забравил, че тя е тук?
Разбира се, че не. Всичко това беше планирано, обмислено, точно както всичко останало, което правеше Ред. За съжаление, той все още беше шеф на тази компания, а тя – само стажантка, така че сега не можеше да не му се подчини.
Измина още половин час и тя започна да кима.
– Е, добре, това е сладко – каза един глас.
Изненадана, тя вдигна очи и видя висока, величествена брюнетка, която се приближаваше към нея. Никол се изправи на крака, а бузите ѝ горяха.
– Извинявай, толкова дълго чаках тук, че просто се уморих…
Жената се засмя снизходително.
– Няма нужда да се извиняваш, скъпа, аз самата съм изпила твърде много коктейли в петък вечер. Разбира се, днес все още не е петък, нали?
Никол заекваше несвързано. Жената я погледна втренчено. Беше висока, много добре сложена. Очевидно беше по-възрастна, по-опитна, но все още красива по някакъв плашещо сериозен начин. От нея лъхаше на пари и класа и дори на секс.
А после почука на вратата на кабинета на Ред. Той я отвори бавно и се усмихна на жената.
– Ах, Талия, колко е приятно да те видя. Влезте, влезте.
Талия влезе вътре. Когато Ред затвори вратата, без да погледне към Никол, тя чу как жената се засмя.
– Виждам, че пред вратата ви лежи един малък сбръчкан скитник. Опитваш се да пресъздадеш квартала на бедняците точно тук, в “ Джеймисън Интернешънъл“?
Двамата се засмяха и вратата се затвори, заглушавайки бруталните им смехове.
Никол сдържа сълзите си. Беше ядосана. На себе си за това, че му е позволила да я направи на глупачка, и на тази кучка, че си е помислила, че може да се отнася с нея като с парче мръсотия. Но най-много от всичко Никол беше ядосана на себе си.
Може би Даниела беше права. Ред изобщо не я уважаваше.
Тя обмисляше да си тръгне, просто да излезе от сградата и никога да не се върне. Да игнорира обажданията му, ако има такива – да си намери нова работа. Да продължи живота си и да забрави, че Ред Джеймисън някога е съществувал.
Но знаеше, че не може да направи това. Това само я ядосваше и нараняваше още повече. Тя беше във властта му във всяко едно отношение и той го знаеше.
Минаха още четиридесет минути, преди Талия да си тръгне. Тя си тръгна така, както беше влязла, смеейки се и шегувайки се интимно с Ред. На излизане се размина с Никол, без да каже нито дума.
Когато жената изчезна от погледа, Ред се обърна към Никол с брутално изражение.
– Влизай тук.
– Тя е кучка.
– Казах да влезеш.
Тя мина покрай него и той затвори вратата след нея.
– За какво беше всичко това? – Попита тя.
– Тук не се задават въпроси – изплю се той. Гласът му едва се контролираше. Тя видя, че той е абсолютно толкова ядосан на нея, колкото и тя на него.
– Не съм направила нищо лошо. Не заслужавам…
– Не заслужаваш? – Подиграва се той, отиде до бара и си наля чаша вода от една кана. Не ѝ предложи нищо. – Ти дори не знаеш какво заслужаваш. Ти си дете.
– Знам, че към мен трябва да се отнасят с уважение.
– Глупости. Кой ти е казал това? Някой от твоите малки приятели?
Тя се изчерви. Всичко, което си мислеше, той сякаш го знаеше.
– Това защото закъснях за работа днес ли е?
Той изпи малко от водата си.
– Казваш това, сякаш е незначителна подробност.
– Влакът ми закъсня.
– Мислиш, че понеже имаме връзка извън работата, можеш да се разхождаш тук след девет часа, мислиш, че сега можеш да се измъкнеш с лъжа.
– Не. Това не е вярно. – Но тя се усъмни в собствените си думи. Беше станала късно тази сутрин. Щеше ли да го направи, ако не се чувстваше сигурна в отношенията си с Ред?
Той я погледна.
– Доверих ти се, Никол. Очевидно съм направил грешка.
Грешка. Сякаш беше счетоводна грешка, която можеше да поправи с един бърз замах на могъщото си перо.
– Не ми ли е позволено да бъда човек? – Попита тя.
Той изглеждаше изненадан.
– Не бъди голословна.
– Не ми е позволено. Ти искаш съвършенство. Никога не съм казвала, че съм съвършена.
Той се приближи до нея.
– Това, което искам, е усилие. Посвещение. Не идвай на работното ми място и не ме карай да изглеждам като глупак.
Очите му се впиха в нея. Тя срещна погледа му и не се поколеба.
– Съжалявам, че дойдох късно. Прав си. Постъпих неуважително.
Това признание сякаш леко го успокои.
– Но вече съм наказана достатъчно – каза му тя. – Ти ме унижи пред тази ужасна жена.
Изражението му отново потъмня.
– Не ти решаваш какво е достатъчно.
– Каза, че мога да ти кажа кога ми е достатъчно.
– Дали ти е писнало?
– В този случай.
Той направи отвратителна физиономия.
– Просто се махай от кабинета ми.
Заболя ме. Но сега и аз бях ядосана. Той искаше да продължи да заравя лицето ѝ в гадости и тя нямаше да търпи повече това.
– Добре, Ред. Направи каквото искаш. – Тя се обърна и си тръгна, без да поглежда назад.

Назад към част 11                                                            Напред към част 13

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!