Кели Фейвър – За неговото удоволствие – Заради името му – Книга 23 – Част 11

***

Когато бързо се обърна обратно към боя, видя как Мак раздава все по-мощни удари, много от тях се приземяваха, докато Лиъм беше притиснат и хванат в капан към стената.
Всичко е свършило, помисли си тя.
Но може би по-рано беше по-добре. Лиъм всъщност никога не е имал шанс.
И все пак тя му се възхищаваше за това, че поне беше опитал. Не трябваше да прави това. Беше се намесил само защото онези мъже го бяха заплашили, а той не искаше да бъде страхливец и да им плати.
Грейс усети как я обзема вълна от уважение и възхищение, докато гледаше как Лиъм е бит от това животно, удрян в лицето и тялото, ритан и коленичен с такава сила, че можеше да се чуе над рева на тълпата.
Всеки можеше да разбере, че боят е на път да приключи. Въпросът беше само кога. Секунди, за да сме сигурни.
Но тогава се случи нещо странно.
Макар да изглеждаше, че битката е приключила, това не беше така.
Тя просто не свърши съвсем.
Лиъм така и не падна, не изпадна в безсъзнание. И въпреки че Мак продължаваше да го удря и да го бие с ритници и удари, те идваха все по-бавно и по-бавно.
И тогава Лиъм успя да нанесе един или два удара и един от тях попадна.
Сега тълпата избухна, по-силно от всичко, което беше чувала преди.
По някакъв начин, осъзна Грейс, те бяха започнали да подкрепят Лиъм.
Той ги беше спечелил с чистата си решителност. Само фактът, че не бе паднал под ударите на противника си, бе накарал хората да започнат да му се радват.
Борбата продължи да се променя. Лиъм все още поемаше най-лошото, тъй като Мак го беше притиснал с гръб към стената и Мак го обсипваше с удари.
Но сега Лиъм от време на време нанасяше удари в отговор, а някои от тях се приземяваха и привличаха вниманието на Мак.
Мак сякаш започна да изморява ръцете си и дори Грейс можеше да забележи, че мъжът се изморява.
Междувременно Лиъм бавно ставаше все по-силен и уверен. Двамата се бореха изправени, ръцете им бяха преплетени, опитвайки се да се принудят да се движат. Изглеждаше като патова ситуация, тъй като в продължение на около тридесет секунди те бяха вързани и никой не удряше.
Сигурно и двамата са изтощени, помисли си тя.
Но изведнъж Лиъм освободи ръцете си и отприщи комбинация от пет-шест поредни удара, а Мак се свлече назад. Лиъм продължи да нанася силни удари в тялото на противника си и Мак се примести малко.
Тълпата все повече полудяваше, докато ставаше свидетел на драмата, разгърнала се по такъв неочакван начин.
Мак се опита да се възстанови, замахвайки към Лиам, но Лиам разпери широко ръце и се подигра с Мак.
– Хайде! – Извика Лиъм. – Удари ме! – Той изпъна брадичката си и Мак се опита да го удари, но Лиам само помръдна съвсем леко главата си. – Какво не е наред? – Каза той и се придвижи напред. – Какво става? Уморен ли си? – Засмя се Лиъм. – Удари ме, мамка му!
Мак замахна отново и този път ударът се приземи точно върху челюстта на Лиъм, но той се отърси, сякаш беше нищо. А после нанесе два силни, прави удара, от които главата на Мак се отметна назад, а краката му се подкосиха.
Грейс се оказа, че ликува заедно с останалите, движейки се с тях, опитвайки се да види какво ще се случи по-нататък, докато тълпата се скупчваше в последните мигове на боя.
Лиъм сграбчи Мак за главата и започна да нанася жестоки удари с колене в средната част на тялото на противника си. Две колена се приземиха и когато Мак се сгромоляса, за да защити тялото си, Лиъм го удари с коляно в лицето и мъжът напълно онемя, падайки по лице.
Тялото му потрепна няколко пъти и съдията се намеси и обяви прекратяване на боя, а тълпата отново се надигна и обгърна Лиъм.
Грейс се почувства сякаш е попаднала в приливната вълна от хора, тъй като се движеше против собствената си воля.
Беше страшно, а тя се опитваше само да се държи на краката си.
Тя зърна Лиъм и Виги, новия мениджър на Мак, бутаха се и се блъскаха един друг, а после един от главорезите им удари Лиъм в лицето и тълпата се превърна в яма от насилие.
Накъдето и да погледнеше, хората се биеха.
Беше бунт.
Тя се сниши и си проправи път през тълпата, като се опитваше да избегне да я ударят.
От всичко най-много искаше да го намери. Да намери Лиъм.
Тласъците на хората около нея ставаха все по-силни.
Някой я хвана за ръката.
– Хей, момиче, къде отиваш? Харесват ли ти битките?
Тя обърна глава и видя усмихнат мъж с ниско вдигната над челото шапка и потник с надпис KILL.
– Майната ти – каза тя и дръпна ръката си от него.
– Глупава кучка – каза той.
Тя отново се запъти напред, като сега се страхуваше все повече и повече, тъй като хората бяха наистина невъздържани, караха се, крещяха за пари – и тогава чу
някой викаше за полиция.
Скоро все повече и повече хора се опитваха да избягат от бунта, а сирените се чуваха неясно над боя.
– По дяволите – каза Грейс, когато падна напред и ръката ѝ едва не беше настъпена от обут крак.
В последния момент тя издърпа ръката си и тогава някой я сграбчи отзад.
– Махай се от мен, по дяволите! – Изкрещя тя, борейки се.
– Спокойно, Грейс – това съм само аз – каза Лиъм и тя се завъртя, за да го открие там.
Успокоението ѝ се превърна в тревога, когато видя, че от носа му тече кръв и че изглежда напълно пребит, с порязвания и драскотини, червени следи и синини по лицето.
– О, Боже, носът ти – каза тя.
– Да се махаме оттук – каза ѝ той, пренебрегвайки притеснението ѝ. Хората го аплодираха и го удряха по гърба, макар че все още крещяха, биеха се и бягаха.
Беше пълно стълпотворение.
Грейс му позволи да я хване за ръка и да я изведе от тълпата през малък, неизползван коридор, нагоре по стълбите – накрая излезе през същия заден изход, през който бяха влезли първоначално.
Когато излязоха на паркинга, видяха полицейските коли да спират отпред на улицата.
– Бързай – каза Лиъм, тичайки с нея към колата.
Влязоха в Поршето му и той запали двигателя, като напусна паркинга през друг изход и излезе на тясна алея, след което пое по нея към друга улица и остави лудницата зад тях.
– Отвори ми кутията за ръкавици и ми вземи една салфетка. Мисля, че има няколко там – каза той и намали скоростта, когато се включиха в движението по главната улица.
Тя направи, каквото ѝ беше казано, и успя да измъкне няколко стари, смачкани салфетки, които Лиъм притисна към ноздрите си, докато продължаваше да шофира.
– Трябва да отидем в болницата – каза тя, като го наблюдаваше с тревога.
– Не, по дяволите – каза той.
– Ти си ранен, Лиъм.
– Добре съм. Никога не съм бил по-добре.
Тя се притесняваше за него, но и беше дълбоко доволна, че отново е с него – че му говори и че знае, че в повечето случаи той е добре.
– Това беше лудост – каза тя.
– Да, но беше страхотно.
– Искаш да ми кажеш, че това ти е харесало?
– Не ти ли хареса? – Каза той и се засмя. – Това беше най-хубавото нещо, което някога съм правил, Грейс.
Тя поклати глава.
– Добре, сега вече знам, че официално си луд.
– Погледни ме – каза той, поглеждайки се в огледалото за обратно виждане, когато спряха на червена светлина. – Аз съм проклета бъркотия. Не мога да се върна вкъщи в този вид.
Тя го погледна.
– Семейството ти няма представа за нищо от това, нали?
– Не чак толкова. – Той въздъхна, махна салфетката от лицето си и я погледна – салфетката беше напоена с кръвта му. – Мисля, че носът ми е счупен.
– Лиъм, трябва да отидем в спешното отделение.
– Ако носът ми е счупен, все пак няма да могат да направят много. – Той отпусна за миг глава назад, затвори очи, а после движението започна да се движи и той отново погледна към пътя, натискайки газта.
– Трябва да те прегледа лекар. Този човек те е ударил около хиляда пъти в главата.
– За щастие, имам една от най-твърдите глави на света.
– Не съм сигурна дали трябва да се вдъхновявам от това, което направи днес, или трябва да се погрижа да те вкарат в психиатрична клиника – каза му Грейс.
– О, определено в психиатрична клиника. – Погледна я той и се усмихна.
– Какво ще правим сега? – Попита тя. – Къде караш?
– Не знам точно. – И тогава той я погледна, когато удариха поредната червена светлина. Очите му бяха замислени и тя видя на лицето му изражение, което накара сърцето ѝ да подскочи.
– Какво става? – Каза тя.
– Мисля, че трябва да отидем при теб.
– В никакъв случай – каза му тя и решително поклати глава. – Това е забранено.
– Трябва да отида някъде и определено не мога да се покажа вкъщи.
– Лиъм, това е глупаво. Ако не можеш да бъдеш честен със семейството си…
– Не ми говори за моето семейство – изсумтя той и челюстта му се стегна.
Приятелската, щастлива атмосфера беше изсмукана от колата и сега той караше известно време в мълчание.
Грейс се почувства зле. Той току-що беше спечелил голяма битка и се опитваше да празнува малко. В края на краищата това, което беше направил – макар и наистина глупаво и безотговорно – беше и вълшебно, като истински момент от Роки. Беше се върнал и се беше борил срещу всички шансове и беше победил човек, който трябваше да го убие.
Това показваше, че Лиъм има нещо специално, нещо, което Грейс не беше откривала често в мъжете, с които беше контактувала през живота си.
Лиъм Хюстън имаше характер.
– Добре – каза тя тихо.
– Добре, какво?
– Добре, можеш да дойдеш и да останеш за малко – каза му тя.
Той започна да се усмихва.
– Моля те, не ме карай да съжалявам за това – каза тя.
Но вече знаеше, че ще съжалява, поради милион различни причини.

Назад към част 10                                                             Напред към част 12

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!