***
Тя не можеше да повярва, че клуб „Алфа“ знае за миналото ѝ. То беше погребано, цялото, изчистено от интернет, а болничните ѝ досиета бяха поверителни. Но от друга страна, нищо от това нямаше да спре могъща компания като „Клуб Алфа“. Те можеха да я купят и продадат и тя го знаеше.
– Бях жертва – каза най-накрая Рейвън, опитвайки се да събере самообладание. – Всичко, което казваха за мен, бяха лъжи. Бях тормозена. Това е въпросът.
– Точно в това грешиш – отвърна Скот.
– Как греша? Аз го преживях.
– Това, което си преживял, няма значение – каза той. – Трябва да си по-голяма глупачка, отколкото те мислех.
– Аз не съм глупачка – каза тя и се изправи. – И си тръгвам.
– Сядай, преди да съм проврял главата ти през прозореца зад теб. Гласът му беше като лед и тя знаеше, че той го мисли сериозно. Тя веднага седна.
– Значи ще пребиеш една жена? – Попита го тя, като срещна погледа му. – Колко смело от твоя страна.
Той се изправи и се загледа в нея, разкопчал жилетката си.
– Моята работа не е да бъда смел. Работата ми е да поддържам клиентите и инвеститорите си щастливи и всички ние да печелим много пари. И няма да позволя на едно наивно, глупаво момиченце да съсипе империята. Само за да се разберем помежду си – каза той.
– Разбрах – отвърна тя, а дъхът ѝ свистеше в гърдите.
– Трябва да излезете от този офис, а отвън ще ви чака кола, която ще ви вземе обратно в Бостън – каза и той. – Всичко е уговорено. Всичко, което трябва да направите, е да влезете вътре и да тръгнете.
– Ами това, че нямам къде да живея, нямам пари, нямам работа? – Каза тя. – Това е заради теб. Нямам нищо, при което да се прибера у дома.
– Не се притеснявай – каза той. – Ще ти върнем твоята малка работа, ще ти намерим квартира, ще ти дадем няколко долара, за да се издържаш. Ще се погрижим да не умреш от глад. И всичко, което трябва да направиш, е да спреш да говориш с Джейк Новак, да забравиш, че някога си чувала името му. Никакви интервюта, не казвай на никого – имам предвид на никого, за това, което се е случило между теб и него. Забрави, че някога си чувала за клуб „Алфа“, а ние ще се постараем всячески да поправим щетите, които ни нанесохте.
– Щетите, които съм ви нанесла? Заплашвахте ме, уволнихте ме…
– Замълчи – каза и той. Той нави ръкавите на ризата си. – Още една дума и ще ти покажа какво е истинска вреда.
– Ще ме удариш?
– Само ако ми дадеш основателна причина – усмихна се той. – Моля те, кукло, дай ми причина.
Рейвън се почувства отпаднала и за миг видя петна, но после ги разсея с мигане.
– Добре – каза тя. – Ще си тръгна. Само не ме наранявай.
– С удоволствие – каза Скот. – Добре, че проведохме този малък разговор, скъпа. Наистина ми беше приятно да се запозная с теб. Искам да кажа, че Макс ми е разказвал толкова много за теб, но да те срещна от първа ръка е ценно. Просто ценно.
– Чудесно – отвърна тя, просто искайки да сложи край на всичко това. Това беше кошмар и тя само искаше да се събуди сега.
– Ще отида и ще кажа на Макс, че си била добро момиче и си се съгласила – каза и Скот. Той започна да излиза, но в последния момент се обърна. – Последно нещо, госпожо Хартли.
Рейвън се принуди да го погледне, макар че от това я заболя стомаха.
– Да?
– Ако разбера, че сте говорила с Джейк – дори и с Туитър, само приятелски поздрав – не ме интересува какво. Ако разбера, че само дишаш в посока на Джейк, ще изпратя няколко главорези да те приберат. Където и да си, каквото и да правиш, няма да има значение. Моите момчета ще те намерят и до двайсет и четири часа ще си на другия край на света, в някой бедняшки квартал в Африка или Азия, където никой не може да те намери. И не искаш да чуеш останалото – каза и той толкова спокойно, сякаш и предлагаше поредната чаша вода.
– Сигурно не искам – отвърна тя, без да иска да му достави удоволствието да му покаже колко ужасена е в действителност.
– Добре, значи се разбираме – каза той и отвори големите дървени врати, като излезе също толкова спокойно, колкото и беше влязъл.
Рейвън все още седеше и чакаше. Беше уплашена, наистина уплашена, по начин, по който не беше била от много дълго време.
Може би никога не се беше страхувала толкова.
Минути по-късно в стаята влезе Макс Мендес, който беше видимо напрегнат.
– Хайде – каза той – трябва да те изведем навън до колата. Тя те чака, за да те вземе.
– Да се върнем в Бостън? – Попита го тя.
Той отвърна очи, поглеждайки настрани.
– Да, да. Бостън. Хайде, трябва да бързаме. – Той запляска с ръце като инструктор.
Рейвън стана и излезе, като го последва, докато той се връщаше към асансьорите.
Вътре в асансьорите бяха заедно, между тях цареше дълго и неприятно мълчание. Макс стоеше със скръстени ръце и просто гледаше право пред себе си, като все още не я поглеждаше, докато етажите звъняха по време на спускането им.
Този път не спряха във фоайето и Рейвън осъзна, че е натиснал бутона за мазето.
– Къде отиваме? – Попита тя, а сърцето ѝ заби в гърдите.
Изпитваше чувство на клаустрофобия, сякаш асансьорът се приближаваше към нея.
– Само по задния изход – каза той и се усмихна. – Колата е паркирана там.
– О. – Тя преглътна трудно. Пикочният ѝ мехур пулсираше и сега повече от всичко искаше да отиде до банята.
Когато вратите се отвориха. Намираха се в тъмен и мрачен тесен коридор и той беше полярна противоположност на красотата и богатството на останалата част от сградата. Макс я поведе по коридора, който беше отрупан с кашони и варели и миришеше на гниене и плесен.
В края той отвори малка стоманена врата и Рейвън беше благодарна, че видя зад нея алея, а наблизо беше паркиран черен седан. Близо до него имаше сметище и малка пролука между сградите, до която тя дори можеше да зърне Сентръл Парк Уест, сякаш беше врата към красив фантастичен свят.
През тясната пролука между сградите тя видя да минават джогингъри и богаташи, които разхождаха малко куче, а след това се разхождаше семейство, облечено като нещо от каталог.
– Ето я – каза Макс и посочи черния седан, който беше някак заплашителен в тихата си неподвижност. – Върви напред, сега. Върви си.
Тя тръгна от мазето към алеята, вървеше бавно, а сърцето ѝ биеше все по-бързо.
Обърна се назад, за да погледне към Макс.
– Тази кола? – Каза тя, изведнъж по-изплашена, отколкото някога е била. – Сигурен ли си?
Макс се усмихна, вече твърде дружелюбно.
– Да, разбира се, че съм сигурен. Продължавай. Влез вътре. – Той стоеше на вратата от мазето и я наблюдаваше внимателно.
Тя вече беше до колата и протегна ръка, за да отвори вратата. Когато тя се отвори, отвън се разнесе миризма, миризма на… не знаеше със сигурност. По-късно щеше да си каже, че това е само въображението ѝ. Но можеше да се закълне, че миришеше на болница, и веднага си представи как влиза вътре и не може да излезе отново, как вратите се заключват върху нея.
Шофьорът беше грамадна фигура на предната седалка и тя си представи как се връща при нея с голяма кърпа в ръка, как пъха хлороформ в носа и устата ѝ, как я държи, докато не изгуби съзнание.
И тогава гласът на Скот отекна в съзнанието ѝ, отново и отново, сякаш в цикъл.
„…До двайсет и четири часа ще бъдеш на другия край на света, в някой бедняшки квартал в Африка или Азия, където никой няма да може да те намери…“
Тя стоеше там сякаш цяла вечност.
Отдалеч чу Макс да ѝ казва да се качи в колата, но после всичко вътре в нея ѝ подсказваше да бяга.
Къде да бяга?
Обратно при Джейк.
Единственото място, което вече беше поне малко безопасно за нея.
И така, тя го направи. Обърна се и се запъти към пролуката между сградите.
– Къде отиваш, ти, луда кучко? – Изкрещя и Макс Мендес тя можеше да се закълне, че идва след нея, но колкото и да беше голям, не беше толкова бърз.
А тя буквално бягаше за живота си, като на практика беше на токчета, но все пак успя да се промуши през пролуката и после да излезе на претъпканата улица, където имаше прекалено много хора, за да може някой просто да дойде и да я хване.
Рейвън вървеше толкова бързо, колкото можеше, сливайки се с тълпата, без да поглежда назад. Отначало намери малка група азиатски мъже и жени, които развълнувано разговаряха помежду си. Може би бяха колеги по бизнес, тя нямаше представа. Те сякаш не забелязаха, че тя върви сред тях, и така тя остана с тях няколко пресечки, а после видя едно такси, което седеше на ъгъла, изтича до него, скочи вътре и затвори вратата.
– Закарайте ме в… хотела – изпъшка тя.
– Кой? – Попита я шофьора и повдигна вежди, когато тя се свлече на седалката.
– Бързай, карай! Карай! – Изкрещя тя с пълно гърло.
– По дяволите, успокой се – каза той, но все пак подкара.
Назад към част 12 Напред към част 14