***
Този път тя нямаше такъв късмет с медиите. Когато излезе от таксито пред хотела, папараците я затрупаха, а тя нямаше екип от охранители, който да ги отблъсне. Те бяха в лицето ѝ, снимаха я и крещяха с въпроси. Въпросите бяха нелепи, абсурдни, обидни, а тя всячески се опитваше просто да игнорира всички тях.
Наведе глава и се опита всячески да се прикрие, поне малко да скрие лицето си, докато влизаше вътре.
Щом влезе във фоайето, всички случайни непознати я гледаха, сякаш беше извънземно.
Тя също се чувстваше като такова.
Сълзите бяха съвсем близо до повърхността и Рейвън започваше да се чувства така, сякаш можеше просто да се срине. Колко още можеше да понесе?
Пътуването с асансьора беше тихо, с една възрастна двойка, която говореше на френски един на друг и се смееше тихо, държейки се за ръце.
Рейвън се качи на етажа си и бавно се отправи към стаята си. Забавно е, че вече не ѝ се налагаше да ходи до тоалетната – сигурно преди това е имала нерви. Все още изпитваше страх, но не чак такъв, какъвто бе изпитвала в сградата на клуб „Алфа“.
Освен това беше напълно сигурна, че е постъпила правилно, като не се е качила в черния седан, когато Макс се беше опитал да я убеди да го направи. Имаше нещо много погрешно в целия този сценарий и тя все още имаше чувството, че е избягала на косъм.
Ако наистина бяха готови да я отвлекат и да я откарат в някоя чужда държава, това означаваше, че клуб „Алфа“ е способен на всичко. Сега, след като открито им се противопостави, какво щяха да и направят по-нататък?
Тя не знаеше. Рейвън отключи вратата на хотелската си стая и когато тя се отвори, тя беше шокирана да види Джейк, който седеше на един от столовете и пиеше бутилка бира.
Тя влезе вътре и затвори вратата след себе си.
– Какво правиш? – Попита го тя, осъзнавайки, че е по-малко изненадана, отколкото вероятно трябваше, от нахлуването му в личното ѝ пространство.
– Трябва да те попитам същото – усмихна се той и отпи още една глътка от бутилката бира.
Искаше ѝ се да му каже истината, да му разкаже какво се беше случило с клуб „Алфа“, но също така се страхуваше от реакцията му. Ами ако не му пукаше? Ами ако не ѝ помогне, не се застъпи за нея?
И какво я накара да мисли, че той може да се застъпи за нея по някаква причина?
В миналото Джейк не я беше защитавал и не беше проявявал интерес да ѝ помогне.
– Все още не съм готова да говоря за себе си – каза тя бавно. – Имам доста лош ден.
– Забавляваше ли се със Скайлър и родителите ѝ?
– Ум… да – каза тя с половин уста. Странното беше, че колкото и да се съмняваше в него понякога, не можеше да отрече сигурността, която изпитваше, когато беше в една стая с него.
Джейк я караше да се чувства така, сякаш никой никога не би могъл да я нарани, стига той да е наблизо.
Дори и да не беше вярно, тя се чувстваше така. И това я разтопи, накара я да иска отново да я прегърне силно, накара я да иска да бъде близо до него, както бяха преди не толкова много време.
Джейк стана от стола и отпи от бирата си.
– Какво правихте? – Попита той, избърсвайки устните си с обратната страна на ръката си, докато се приближаваше към нея.
– Не искам да говоря за това точно сега.
– Сигурен съм, че не искаш – каза той и се приближи още повече. Беше облечен в небрежен сив пуловер и черен панталон, който обгръщаше мускулестите му крака. Миришеше на чисто и свежо, а всеки косъм на главата му беше перфектен. Но кафявите му очи бяха втренчени в нейните и той не ѝ даваше никакво пространство.
– Джейк, как попадна в стаята ми?
– Хей, аз съм почти Худини – каза той и разпери широко ръце. – Няма сейф, който да не мога да разбия, няма ключалка, която да не мога да отключа – каза той и се приближи толкова близо до нея, че тя нервно отстъпи назад.
– Трябва да се опиташ да уважаваш личното ми пространство.
– Не мога да го направя, Рейвън.
– Защо не?
– Няма да ми позволиш. Продължаваш да ме лъжеш – каза той. – И затова не мога да ти се доверя. – Той постави бутилката си с бира на близката масичка за кафе.
Тя прехапа устна, цялото ѝ тяло вече трепереше. Този ден беше твърде тежък за нея в много отношения. Последното нещо, което можеше да направи, беше да се противопостави на Джейк Новак, особено когато утехата му беше единственото ѝ възможно спасение.
– Не искам да лъжа – каза му тя и срещна кафявите му очи. Малкият белег над веждата му беше не само секси – той също така превръщаше момчешкото му лице в лице на мъж, който е видял твърде много.
А той сякаш беше прозрял през нея.
– Ако не искаш да лъжеш, тогава защо ми писа, че си със Скайлър? – Попита той. – Видях я с родителите ѝ в ресторанта на хотела и тя каза, че изобщо не те е виждала.
Рейвън се обърна и се отдалечи от него.
– Не мога да направя това – каза тя. – Не мога да се карам точно сега. Всичко става невъзможно.
Изведнъж ръката на Джейк беше върху китката ѝ.
– Не се отдалечавай от мен.
Тя се завъртя.
– Не ме докосвай. Помниш ли какво си казахме?
– Това, което ти каза. Никога не съм се съгласявал да спра да те докосвам. – Кафявите му очи горяха, докато я гледаше. Ръката му все още стискаше китката ѝ достатъчно силно, докато тя се опитваше да се отдръпне от него.
В същото време ѝ се искаше той да откаже да я пусне. Искаше ѝ се той да се бори за нея, колкото и да изглеждаше готов да се бори срещу нея. Ако го направи, тя ще може да му каже всичко.
Но точно сега риска да я отблъсне, мисълта, че той просто ще си измие ръцете от нея, вместо да се справи с бъркотията, в която се намираше, я болеше твърде много.
– Пусни ме – каза тя, без да знае какво друго да каже. Така или иначе това беше лъжа, тъй като не искаше да го направи.
– Не – каза Джейк.
– Ще изкрещя.
– Искам да крещиш – усмихна се той. – Точно както го направи снощи. Рейвън усети как цялото ѝ тяло се обля в топлина.
– Това не е правилно – каза тя.
– Ние не сме наистина заедно.
– А не сме ли? – Усмихна се той. – Мисля, че в момента сме заедно. Със сигурност не сме разделени.
– Знаеш какво имам предвид – каза тя.
– Къде беше, Рейвън? – Каза той, хвана другата ѝ китка и я придърпа към тялото си, така че да се притисне към нея, устните му почти докосваха устните ѝ, челото му вече беше срещу нейното.
– Аз… не мога да говоря за това – прошепна тя.
– Защо не?
– Защото се страхувам.
– Страхуваш се от мен? – Попита той.
– Да – отговори тя най-накрая. Гърдите ѝ се издигаха и спускаха бързо.
– Това е много лошо, Рейвън – каза ѝ той и пусна китките ѝ. – Защото наистина си мислех, че имаме потенциал. – Той въздъхна. – Но ти изглежда си решена да разрушиш всичко.
– Това не е вярно – отвърна тя.
– Не мога да направя това – каза той, поклати глава и тръгна към вратата. – Не и когато не мога да ти се доверя.
Тя му се изсмя, докато той минаваше покрай нея.
– Защо не съм изненадана?
Той се обърна и я погледна.
– Дори не се опитвай да ми вменяваш това. Знаеш, че си излъгала.
– В момента, в който нещата се усложнят, ти бягаш по-бързо от уплашено зайче – каза му тя. – Как бих могла да рискувам да ти кажа нещо, което е важно за мен?
Назад към част 13 Напред към част 15