***
Подозираше, че Кърт знае това също толкова добре, колкото и тя. Кърт нарочно я беше поставил в това положение, може би с надеждата, че ще бъде достатъчно глупава да каже на Джейк за това телефонно обаждане, с надеждата, че ще се разгневи и ще поиска от Джейк да уволни Кърт или нещо също толкова скандално.
Ако го направи, Джейк щеше да изгуби напълно вярата си в нея.
Затова Рейвън не каза нищо, сви рамене и му се усмихна, надявайки се, че няма да има вина.
– Не става дума за нищо друго, освен за отстояване на собствената си позиция.
– Добре тогава – каза той – нека оставим този въпрос настрана за момента. – Джейк прокара ръка през косата си. – Казах на мениджъра ми Кърт за нас. Ето колко сериозен съм по отношение на това решение.
Рейвън искаше да каже, че вече е знаела, че той е казал на Кърт, но замълча.
– Какво каза той за това?
– Всъщност Кърт спомена, че може да се опита да ти се обади скоро. Дадох му твоя номер, надявам се, че това е добре.
– Разбира се – каза Рейвън и примигна няколко пъти, опитвайки се да скрие трептенето на неудобство, което се разнесе по мускулите на лицето ѝ. Самото чуване на името на Кърт я накара да се почувства отпаднала.
Заплахите му все още звучаха в ушите ѝ.
Но след това Рейвън знаеше, че няма да го направи. Нямаше да позволи на Кърт просто да я изблъска, без дори да се бори.
Той блъфираше, осъзна тя.
Ако Кърт наистина беше сигурен в способността си да повлияе на Джейк, просто щеше да каже на Джейк да я изостави и това щеше да е всичко.
Просто.
Вместо това се беше опитал да влезе през задния вход и да я изплаши, което почти се беше получило. Но сега тя беше достатъчно спокойна, за да разсъждава.
– Всъщност мисля, че Кърт е малко скептичен към плана ни – засмя се Джейк. – Не мога да кажа, че го виня. Ако бях на негово място, аз също щях да мисля, че това е ужасна идея.
– Но ти не си съгласен с него?
– Не, не съм – отвърна Джейк, като я наблюдаваше внимателно. – А ти? Имаш ли някакви други мисли?
Тя преглътна. Сега беше момента да се оттегли, ако все още имаше някакви съмнения. Но реалността беше такава, че тя не искаше да се прибира у дома сега. Не искаше някой като Кърт да я изплаши.
Но какво да кажем за Джейк, който все още се опитваше да те накара да изпълняваш заповедите му две нощи в седмицата? Нямаш ли нищо против това?
Тя не знаеше какво чувства. Истината беше, че на част от нея ѝ харесваше, че той все още иска да прави тези неща с нея, и не беше сигурна какво означава това.
– Не съм съгластна – каза му тя накрая.
– Добре.
– Но се чудя дали няма да е проблем, че мениджъра ти не стои на сто процента зад това.
Джейк сви рамене.
– В края на краищата аз съм този, който командва, Рейвън. Не ме разбирай погрешно, Кърт е моя човек. Той ме прикриваше в Афганистан, когато гадостите се сгромолясваха тежко, и аз никога няма да го забравя. Ето защо му поверявам живота си – той има достъп до всичко и може да ми навреди много, ако реши да ме прецака.
Устата на Рейвън пресъхна.
– Значи е добре, че му имаш доверие.
– Трябва да вярвам – каза Джейк, а изражението на лицето му стана едва доловимо напрегнато. – Това не е избор. Мъж като мен трябва да има някой, на когото да се довери напълно. И Кърт е този човек за мен. След това, което преживях… – Той погледна встрани, сякаш изведнъж се беше разчувствал.
– Разбирам те, Джейк – мисля, че разбирам.
Джейк сякаш възвърна самообладанието си.
– Както и да е, въпроса, който се опитах да кажа, е, че му се доверявам, но все пак аз съм този, който взема решенията за живота и кариерата си. Кърт трябва да приеме, че така искам да се справям с нещата, дори и да не му харесва. Ние потъваме или плуваме заедно.
– Предполагам, че това означава, че и аз – каза Рейвън.
Джейк се засмя малко.
– Предполагам, че е така. – Той прочисти гърлото си и сякаш забрави емоциите отпреди малко. – Освен това, щом Кърт поговори с теб и чуе сладкия ти глас, съм сигурен, че ще бъде напълно съгласен с всичко.
Рейвън почти се разсмя на това, но успя да се сдържи.
Едва когато вратата се отвори и Скайлър ги погледна, Рейвън осъзна колко дълго са стояли в коридора пред стаята ѝ.
– Чух ви да си говорите тук цяла вечност – каза тя. – Отначало помислих, че това са хората от стаята отсреща, но после разбрах, че сте вие двамата. Какво, по дяволите става?
– Съжалявам, попаднахме в ситуация да обсъждаме някакви глупости – каза Джейк, махайки всичко като несъществено. – Но важното е как се справяш.
Скайлър въздъхна.
– Добре съм – каза тя, обърна се и ги пусна в стаята си. – Искам да кажа, че се страхувам. Наистина, наистина се страхувам.
Те я последваха вътре и Джейк седна до Рейвън на дивана. Беше странно, помисли си Рейвън, когато крака му леко се притисна към нейния. Чувстваше се сякаш са приятел и приятелка и трябваше да признае, че това усещане доста ѝ харесва.
Но това не е вярно. Ти просто отново си фантазираш. Той седи до теб на една мебел, Рейвън. Това е всичко.
Докато седеше до него, усещаше успокояващата му сила и го чуваше да води непринуден разговор със Скайлър, Рейвън не можеше да спре да мисли, че всичко това изглежда толкова естествено и истинско.
Сякаш ни е писано да бъдем заедно.
– Дами, искате ли да хапнем нещо? – Попита Джейк.
– Разбира се, гладна съм – каза Рейвън. И тогава се зачуди дали това щеше да е публична разходка, на която щеше да им се наложи да се преструват, че са заедно?
– Всъщност не мога да дойда – каза Скайлър.
– Защо не? – Попита я Рейвън.
– Родителите ми са на път за тук. Обадих им се и им казах какво се случва.