***
Рейвън погледна приятелката си и разбра, че проблемите на Скайлър са много по-сериозни от всичко, което се случва с Джейк, Кърт или притесненията на Рейвън.
Скайлър можеше да има рак и щеше да има нужда от подкрепа.
– Искаш ли да те изчакам тук, Скай? – Попита тя. – Нямам нищо против.
– Не – каза и Скайлър. – Вие двамата идете да ядете и да се забавлявате. Аз съм добре.
– Скай…
– Просто иди, забавлявай се заради мен – тъжно се усмихна Скайлър.
Джейк и Рейвън се опитаха да уговорят Скайлър да им позволи да останат наоколо и да ѝ правят компания, но тя настояваше да излязат на обяд без нея.
Минути по-късно двамата излязоха от стаята на Скайлър, а след това се качиха в асансьора. Рейвън погледна Джейк, който си тананикаше тихо. Тя се зачуди дали си напява някоя от собствените си песни, или някоя друга.
Асансьорът стигна до фоайето и те тръгнаха навън. Преди да стигнат до въртящата се врата, Рейвън хвана Джейк за ръката.
– Чакай малко – каза тя, а той се обърна с лице към нея.
– Нещо не е наред ли?
– Просто не знам какво изобщо правим в момента – прошепна Рейвън. – Дали ще… знаеш ли… – Тя сниши гласа си още повече. – Да се преструваме ли?
Джейк я хвана за ръката и я приближи към себе си, след което се наведе, а устните му докоснаха ухото ѝ, което я накара да потръпне.
– Просто ме следвай.
– Добре – каза тя, без да знае какво означава това.
И тогава те излязоха от хотела и моментално бяха заобиколени от фотографи, папараци. Папараците се бяха появили сякаш от нищото и бяха поне десет от единайсет, а тя виждаше как още тичат в тази посока, като рояк пчели, които гонят мед.
Въпросите вече се разхвърчаха.
– Хей, Джейк, какво искаш да кажеш за спора?
– Наистина ли мразиш хората, които се самоубиват?
– Опра каза, че трябва да се срамуваш. Някакъв коментар?
– Джейк, смяташ ли, че хората, страдащи от депресия, са просто слаби?
– Говори се, че си бил изоставен от Target.
Джейк хвана ръката на Рейвън.
– Хайде, върви с мен – каза той и те продължиха да вървят въпреки суматохата. Докато се движеха, фотографите ги следваха, докато накрая успяха да се вмъкнат в едно такси и да потеглят.
Когато се качиха в колата, Рейвън погледна Джейк. Очите му бяха далеч, докато казваше на шофьора да ги закара до Таймс Скуеър.
– Сигурен ли си, че искаш да го направиш? – Попита го Рейвън.
Той я погледна.
– Защо да не искам?
Тя поклати глава.
– Знам какво правиш, Джейк.
Джейк въздъхна.
– Просвети ме, Рейвън.
– Знаеше, че пред хотела ще има папараци. Обикновено щеше да имаш кола, която да те чака, но ти нарочно ни изкара там, искайки да имат много снимки.
Той се усмихна на коментара ѝ.
– Това е идеята. Не виждам проблем.
– Трябва да бъдем умни в това отношение – каза му тя. – Хората наистина са ти ядосани в момента. Ако отидем на Таймс Скуеър, нещата може да излязат извън контрол. Това ли искаш?
– Може би. Нека просто изкараме всичко навън – каза той. – Нека не се страхуваме от това.
– Не се страхувам от това – каза тя, знаейки, че не казва истината.
– Ами ти се държиш уплашено – каза ѝ той. – Това е, което ще бъде, Рейвън. Казах ти, че ще бъде интензивно, страшно и непосилно. Онези фотографи там отзад? Тези момчета са нищо. Те са само върха на айсберга.
Рейвън си пое дълбоко дъх и го изпусна.
– Всичко, което искам да кажа, е, че може би трябва да бъдем малко по-малко импулсивни по отношение на начина, по който излизаме пред света, Джейк. Ти се опитваш просто да скъсаш лепенката, а аз казвам, че може би трябва да действаме бавно.
– Аз не правя нещата така. Нека ни снимат, нека всички се побъркат. И тогава ще се справим с това.
Но Рейвън не беше сигурна. Таксиметровият шофьор ги наблюдаваше с очи, които показваха, че знае точно кого има в колата си.
Папараците бяха направили няколко снимки и скоро щяха да излязат сред тълпите на Тайм Скуеър, и доколкото тя знаеше, щеше да избухне бунт. Джейк не беше с охраната си, никой не можеше да ги защити сега, ако нещата излязат извън контрол.
Джейк се опитваше да реши всичко наведнъж, просто да скочи в дълбокото и да се принуди да плува. Трябваше да му отдаде дължимото за смелостта, но Рейвън не беше сигурна, че това е най-добрия план.
Беше си представяла нещо по-спокойно, по-малко бясно. Представяше си, че ще дадат интервю заедно, че ще излязат през нощта, само двамата – с охрана, която ще се постарае да избегне повечето от пресата и тълпите.
Разбира се, щеше да има снимки и щеше да се разпространи информация, но тя щеше да бъде контролирана. Щеше да е бавно.
Това просто изглеждаше безразсъдно.
В крайна сметка стигнаха до Таймс Скуеър и тълпите се разраснаха, хората маршируваха в контролиран хаос нагоре-надолу по улиците. Туристите се смесваха с местните жители, полицията, продавачите на фъстъци и хот-дог, момчетата, които продаваха билети за комедийни представления и автобусни екскурзии.
Когато таксито спря, Рейвън се загледа през прозореца.
– Просто не знам за това.
– Хайде, да хапнем нещо – каза Джейк леко и отвори вратата на таксито.
– Наистина, наистина не мисля, че трябва да го правим – каза му тя.
– Рейвън, хайде. Достатъчно сме говорили. Сега е време за действие. Започваш да ми напомняш за едно от онези момчета, с които служих в Афганистан. Обичаха да съставят бойни планове, но когато дойдеше време да ги изпълняват в реални условия, изведнъж губеха всякакъв вкус към боя.
– Джейк, не ми се иска да ти го казвам, но ние не водим война.
– Точно в това грешиш. А сега излизай от колата. – Той плати на шофьора, който възкликна, че благодари за щедрия бакшиш.
Назад към част 5 Напред към част 7