***
Откакто срещна Чейс Уинтърс, Фейт беше в някаква мъгла и времето сякаш минаваше едновременно и бързо, и бавно.
В главата ѝ се въртеше една мисъл, която продължаваше да се върти отново и отново.
Чейс Уинтърс ме целуна.
Беше се върнала във ВИП клуба и намерила баща си да се налива с бира и да яде от шведската маса, сякаш беше негово заветно задължение да консумира всичко, което се вижда.
Майка ѝ пиеше и от време на време спореше с баща ѝ, а Криси беше мрачна и през по-голямата част от времето пишеше съобщения по мобилния си телефон.
Всички я бяха помолили да опише срещата и посрещането и изненадващо, но Фейт почти ги беше излъгала в очите за нея. Обикновено лъжата не беше в неин стил, но тя не можеше да се насили да признае нещо за това, което наистина се беше случило.
Твърдеше, че това е било скучно, обикновено събитие, на което играчите са давали автографи на феновете, а след това всеки е тръгнал по своя път.
По-късно, когато отборите излязоха на терена, татко започна да коментира Чейс.
– Гледайте на новия краен нападател. Човекът е животно – каза татко почти с благоговение, преди да захапе чийзбургер. – Ако успее да остане здрав, ще счупи всички проклети рекорди по пасове в лигата, точно както го направи в колежа. Помни, че ти го казах.
– О, ти нищо не знаеш – отвърна мама от мястото си, като размахваше пръст във въздуха.
– Нищо не знам? – Отвърна той, въртейки очи. – Ти си тази, която едва се облича сама в наши дни.
– Аз се обличам добре.
– Ами. Разбира се, че се обличаш. Ето защо тази сутрин се опита да облечеш чифт дънки с дупка на гърба. – Той поклати глава и изпи още бира.
Това доведе до още повече викове напред-назад между родителите ѝ и Фейт прибягна до това да ги заглуши и да се приближи колкото се може по-близо до прозореца с изглед към полето.
Всичко беше ярко и свежо – зеления цвят на терена, цветовете на униформите и шлемовете на играчите, феновете, облечени с фланелки и шапки на отбора, които аплодираха с тъп рев.
Ню Йорк даде начален удар, а след това Ню Ингланд го прие и го пусна до около двайсетте ярда. Тогава Чейс излезе на терена заедно с останалата част от нападението.
Ревът на тълпата се превърна от скучен в абсолютно раздиращ ушите и Фейт се оказа запленена. Тя погледна към огромния „Джамботрон“ и на екрана се появи близък план на Чейс, който се подготвяше да вземе топката, докато линиите на нападението и защитата се изравняваха на позиции.
Той ме целуна. Чейс Уинтърс ме целуна.
Устните ѝ изрекоха думите, докато шлемът на Чейс запълни екрана, очите му бяха съсредоточени и не се страхуваха, устните му се движеха, докато викаше нещо неразбираемо.
Тя се страхуваше от него и се страхуваше и за него, защото това беше насилствен, разкъсващ костите спорт и това беше неговия първи мач.
Изведнъж всичко се случи изведнъж. Футболната топка се озова в ръцете на Чейс и той отстъпи назад, за да подаде. Защитната линия на противниковия отбор сякаш бързо се срути върху него и двама играчи се приближиха, за да го пресрещнат.
– Не! – Извика Фейт, примижавайки, докато се подготвяше да види как Чейс бива ударен и смазан на земята под тежестта на противниковите играчи.
Но в последния момент той направи бърз завой встрани, след което пусна пас към един от получателите, който се освободи и пробяга около двадесет и пет метра, преди да падне.
Тълпата, изпаднала в екстаз от първата успешна игра в мача, изригна, сякаш току-що бе спечелила Супербоул.
– Не ви ли казах за това момче? – Изкрещя татко. – Не го ли казах?
– О, млъкни! – Изкрещя майка ѝ.
Обикновено Фейт щеше да се подразни неимоверно от начина, по който се държат родителите ѝ, макар че вече трябваше да е свикнала с това.
Тя обаче не само беше по-спокойна благодарение на това, че се беше преместила от дома си преди шест месеца, но и беше запленена от играта и връзката ѝ с това, което се случваше.
Чейс я беше целунал. Беше взел номера ѝ.
Всичко, което правеше там, изглеждаше някак свързано със случилото се по-рано. В края на краищата той бе отделил ценно време от деня си, за да бъде с нея, да я погледне в очите и дори да я целуне.
Нещо се беше случило между тях и Фейт отчаяно искаше да повярва, че е било истинско.
Но сега се страхуваше, че той ще бъде наранен или че може да се поколебае и феновете да започнат да го освиркват.
Всеки път, когато Чейс излизаше, за да си върши работата, Фейт се улавяше, че тайно се моли за безопасността му, стискаше ръце до гърдите си, стискаше челюст и следеше всяко негово движение.
И въпреки това той изиграваше една наистина чудесна игра. Поне така ѝ се струваше въз основа на ограничените ѝ познания за футбола и реакцията на тълпата.
Да не говорим за таблото с резултатите.
До края на полувремето „Ню Ингланд“ водеше с 14:3.
Чейс бе хвърлил един тъчдаун и всъщност бе пробягал за тъчдаун от около пет ярда.
– Момчето не може да пропусне – повтаряше татко, дори когато Чейс не хвърляше пас.
По време на полувремето родителите ѝ отново започнаха да спорят и Фейт видя, че Криси най-накрая вдигна поглед от телефона си. Очите на Криси бяха отчаяни и уморени, докато тя разменяше познавателен поглед с Фейт.
За пръв път, откакто срещна Чейс Уинтърс, Фейт почувства прилив на вина, тъй като си спомни колко зле са били нещата в семейството ѝ.
Беше свикнала да се чувства виновна за това, че се е изнесла от дома си и е оставила сестра си сама с лудите им родители през последните шест месеца, но всъщност бе успяла да забрави това познато чувство на срам само за миг.
Сега, когато чуваше как татко и мама се обиждат един друг с нечленоразделни гласове, на Фейт ѝ се искаше да има нещо повече, което да може да направи. Беше смущаващо и жалко, но все пак в този момент беше напълно нормално.
Криси беше навършила седемнайсет години и ѝ оставаше последната година в гимназията, след която и тя щеше да е готова да напусне дома.
Просто трябваше да издържи още малко.
Но Фейт твърде добре знаеше колко дълга е една година в това домакинство, а освен това оценките на Криси вече не бяха толкова добри. Дали изобщо щеше да успее да се освободи от тях, докато всичко приключи?
Нищо не беше сигурно.