***
В момента, в който Джейк се върна в хижата, Рейвън вече почти бе загубила надежда. Сърцето ѝ се изпълни с облекчение, когато той влезе през вратата, измокрен от главата до петите. Беше излязъл без риза и горната част на тялото му беше подгизнала от дъжда. Панталоните му бяха напълно пропити с вода и Джейк свали обувките си, а след това и панталоните си веднага след като влезе вътре.
Рейвън се затича към него.
– Добре ли си? – Каза тя, като искаше да го прегърне и да му изкрещи едновременно.
Джейк дори не я погледна.
– Имам нужда от едно питие – каза той, докато излизаше от панталоните си. Беше по боксерки, които също бяха напълно мокри и прилепнали по краката и бедрата му.
– Джейк, не можеш просто да ме оставиш така. Бях уплашена. Мобилният ми телефон не работи…
– Казах, че имам нужда от питие. – Той отиде в кухнята и се рови известно време, преди да извади бутилка водка.
– Наистина ли мислиш, че това е добра идея? – Каза Рейвън.
Джейк я погледна, а очите му бяха по-тъмни от небето навън.
– Всъщност мисля, че това е шибано фантастична идея. – Той завъртя капачката на бутилката и тя падна на земята и се търкулна под мивката. След това Джейк наклони бутилката към устните си и отпи дълго, като при това затвори очи.
Рейвън не можеше да повярва на това, което виждаше.
– Значи сега просто ще се напиеш? Заради това ли дойдохме чак до средата на нищото?
– Може би – отвърна той и избърса устата си с обратната страна на ръката си. Облегна бедрата си на плота и зачака, а бутилката бе небрежно подпряна на крака му. – Може би това е, което лекаря е наредил. Ще се удавя в нокдаун, ще се събудя утре и светът ще изглежда различно.
Тя го погледна.
– А може би и аз ще изглеждам различно. Не си ли забравил да кажеш това?
Устните на Джейк се свиха.
– Не винаги всичко е свързано с теб, Рейвън.
– Защото винаги става дума за теб, Джейк.
Той се усмихна.
– Сега вече го разбираш.
– Иска ми се само да не го бях разбрала сега, когато съм заклещена в средата на нищото с теб.
Усмивката му изчезна.
– Толкова е ужасно, нали? Да си заклещена с такъв ужасен човек като мен. Жал ми е за теб. Не знам как го издържаш.
– Защо се държиш така, Джейк? – Каза тя. – В един момент обещаваш да ме защитиш, а в следващия се държиш така, сякаш съм някакво чудовище, което се опитва да те унищожи.
Той поклати глава и отпи още една глътка водка.
– Не се опитвай да ме разбереш. Няма какво да разгадаваш. Няма да се отворя изведнъж и да осмисля света за теб. Така че просто престани да се опитваш вече.
Рейвън се взираше в него в продължение на нещо, което ѝ се струваше като цяла вечност. Тя все повече осъзнаваше факта, че Джейк просто никога нямаше да я уважава истински. Той ѝ беше казвал отново и отново, че не може да отговори на нуждите ѝ, но тя продължаваше да се надява. Беше му позволила да я води, вярвайки на малките му коментари, че се грижи за нея и я защитава.
Но очевидно това, което Джейк смяташе за защита, нямаше нищо общо с уважението към нея като към личност. Тя беше просто част от собствеността му, поредната играчка, поредната вещ, която той притежаваше и от която отказваше да се откаже.
Тя не искаше и не се нуждаеше от такъв вид защита.
– Знаеш ли какво? – Каза тя.
– Какво? – Попита Джейк, а гласа му звучеше отегчено. Той приготви бутилката с водка за още една глътка.
– Свърших с това. – Тя погледна навън и видя, че дъжда се беше разнесъл. Добре. Щеше да си тръгне и в двата случая, но беше по-добре да не се налага да ходи в проливен дъжд.
Рейвън излезе от кухнята и Джейк не се помръдна, за да я спре.
Тя стигна до входната врата и се запита дали сериозно ще си тръгне просто така в пристъп на гняв.
Можеше да се изгуби в гората и да умре там.
Няма да остана тук с него. Няма как. Няма да се подлагам повече на това.
Но къде ще отидеш?
Тя не знаеше. Единствената ѝ мисъл беше да се върне на пътеката, по която бяха тръгнали, и след това да я последва до пътя, а след като върне услугата на телефона си, да се обади на някого да дойде и да я вземе.
Рейвън избута предната врата и усети как над главата ѝ се сипе дъжд от пепелявото небе. Костите ѝ вече се усещаха студени и болезнени и тя леко хлипаше, като дете, което отива в тъмно мазе, без никой да му прави компания.
Не се стряскай сега, Рейвън. Той само ще ти се изсмее, ако се обърнеш и се върнеш вътре, защото си се намокрила от някаква вода.
Мисълта, че Джейк ще ѝ се присмее, я беше ядосала. Тя продължи да върви, като част от нея вече съжаляваше за това прибързано решение, докато друга част от нея подтикваше краката ѝ да вървят напред.
Покажи му, че си по-силна, отколкото той те смяташе за такава. Остави го.
Остави него и снизходителните му глупости зад гърба си.
Рейвън вдигна брадичката си и отпусна рамене назад, докато крачеше в гората. Знаеше общата посока, в която трябва да върви, и за щастие можеше да види следите, които обувките на Джейк бяха оставили в калната земя, докато той влачеше провизиите от мястото, където ги беше изхвърлила колата.
Докато се отдалечаваше от хижата, на Рейвън ѝ се стори, че чува глас.
Той отекваше, променяше се, така че тя не можеше да бъде сигурна кой е той.
Гласът я викаше по име. Определено беше Джейк и той я викаше, но тя продължаваше да се препъва напред през мръсотията, листата, калта и покривката на гората. Рейвън осъзна, че е плакала през последните няколко минути, но това се бе смесило с дъжда, който отново бе започнал да се излива.
Толкова за това, че е останала суха.
Това обаче нямаше значение. Тя щеше да отиде до тази глупава пътека и да я следва през всичките много километри до най-близкия главен път и да се обади на Дани. Дани щеше да дойде да я вземе и да ѝ каже как е трябвало да го послуша и да стои далеч от Джейк.
Джейк беше лоша новина.
Всичко се беше объркало, след като беше срещнала Джейк Новак.
Рейвън продължи да върви и тогава със закъснение осъзна, че Джейк е спрял да я вика по име. Помисли си, че се е отказал толкова бързо.
Дори не можеше да си направи труда да извика името ѝ повече от няколко пъти, ето колко малко означаваше тя за него.
Само че няколко минути по-късно тя чу нещо зад себе си. Звучеше като движение на животно в храсталака, а когато се обърна, Джейк беше там, облечен в дънки и тениска и отново беше измокрен до кости, а дъжда започна да се излива още по-силно и над тях се разнесе гръмотевица.
– Остави ме на мира! – Изкрещя му тя и се разплака, докато го казваше, защото се ядосваше на себе си, че толкова се радваше да го види.
– Рейвън – каза той и протегна ръка. – Хайде.
– Не! Да вървиш на майната си! – Изкрещя тя, а после се обърна и започна да бяга.
Джейк тичаше след нея и тя се опитваше да бяга по-бързо, но земята беше мека и краката ѝ се подхлъзваха, а после той я беше хванал около кръста и я вдигаше, придърпвайки я към тялото си.
– Спри да бягаш – каза той. – Просто спри.
Рейвън се опита да се измъкне, но той я държеше здраво.
– Защо се държиш с мен като с гад? Защо? Какво направих, за да си толкова лош към мен?
Джейк продължава да я държи здраво.
– Върни се с мен в хижата.
Моля те.
– Не. Мразя те, Джейк. Толкова много те мразя.
Очите му се присвиха и тя видя, че думите ѝ наистина са го наранили. – Не те обвинявам, че ме мразиш. Но се върни при мен, поне за тази вечер. Ако все още искаш да си тръгнеш утре сутринта, ще те придружа сам.
– Нямам нужда от ескорт, копеле! – Изкрещя тя. – Нямам нужда от теб!
Той я пусна.
– Опитах – каза той, въздъхна и ѝ обърна гръб.
Тя се засмя и вдигна ръце.
– Това наричаш опит? Сериозно ли? Каква шега. Ти не си нищо друго освен отказвач!
Назад към част 9 Напред към част 11