***
Задърпаха мръсните си мокри дрехи обратно в хижата и двамата изплакнаха телата си под външния душ, захранван временно от генератора, като трепереха и се смееха заедно, докато студената водна струя ги покриваше.
Когато приключиха с душа, Джейк заведе Рейвън вътре до леглото и покри двамата с тежките одеяла, които миришеха на нафталин. Нямаше значение обаче как миришат одеялата, помисли си Рейвън, докато трепереше под тях с топлото тяло на Джейк, което обгръщаше нейното.
Той я държеше здраво, а устните му се притискаха към тила ѝ.
– Радвам се, че не си избягала – каза той, когато треперенето ѝ утихна.
– Аз също се радвам – промълви тя.
Настъпи удобно мълчание, в което Рейвън не можеше да направи нищо друго, освен да се усмихне.
Времето сякаш се изниза и те лежаха заедно, напълно спокойни. Рейвън се унесе, почти задряма, докато той не заговори.
– Афганистан беше ад – каза Джейк, като наруши тишината с това странно съобщение.
Рейвън се стресна, но после хвана ръката му и я целуна.
– Не мога да си го представя – каза тя, просто щастлива, че той говори за това, че най-накрая ѝ се е доверил.
– Все още не мога да го разбера – каза ѝ Джейк. – Човек би си помислил, че ще мога да го направя. В края на краищата всички ми разказват как съм процъфтявал там, в битките, в пясъка, пустинята и лудостта. Поставиха ме начело на мъжете, защото не се страхувах – някак си бях способен да мисля под огромно напрежение, когато другите момчета просто се насичаха. В центъра на битката аз бях окото на бурята. Така поне ми казваха моите командири.
– Не беше ли вярно? – Попита тя, страхувайки се да не го разстрои, но искайки да знае повече. Не можеше да повярва, че най-накрая ѝ е казал това.
– Не знам какво е било вярно в този период от живота ми – въздъхна Джейк.
– Може би момчетата, които се напикаваха, бяха смелите.
Тя не разбираше защо той казва това.
– Няма нищо лошо в това да си смел – каза му тя. – Не трябва да се чувстваш зле заради това, Джейк.
– Може би просто не се чувствам по начина, по който се чувстват нормалните хора – каза и той.
– Не вярвам в това – отвърна тя.
– Знам, че откакто се прибрах от Афганистан, съм различен човек. Ако някога съм бил нормален, войната поправи това – каза той и се засмя с известна горчивина. – Видях как най-добрите ми приятели бяха убити. Хора, с които се смеех, плачех, четях писмата на родителите и приятелките им, и секунди по-късно просто ги нямаше. Изтрити от лицето на планетата.
Тя преглътна и стисна ръката му по-силно.
– Нормално е да се чувстваш тъжен от това – каза тя.
– И аз прекарах по-голямата част от времето си там, изтривайки другите момчета от лицето на планетата, тези, за които казвахме, че са лошите.
– Не бяха ли те лоши?
– Разбира се, някои от тях. Не беше моя работа да решавам кой да живее и кой да умре. Изпълнявах заповеди като всички останали.
Рейвън се обърна и го погледна. Очите му бяха тъмни и изпълнени с болка.
– Никой никога не би могъл да бъде същият след нещо такова – каза тя и погали гърдите му.
– Единственото нещо, което ме държеше донякъде свързан с останалия свят, беше Пейтън – каза той. – Мислех за нея като за свещ в тъмнината и в най-лошите моменти мислех за усмивката ѝ, за очите ѝ. Мислех си, че тя ще е там, за да ме обича, когато се върна, и това ме крепеше през всички тези черни нощи.
Стомахът на Рейвън се сви, сякаш той току-що беше забил нож между ребрата ѝ, но тя скри чувствата си. Мисълта за силните емоции на Джейк към друга жена, дори към мъртва, беше много болезнена. Но Рейвън от толкова дълго време искаше Джейк да ѝ разкаже за себе си, че държеше собствената си болка добре прикрита.
Това е, което си искала, Рейвън. Не се оплаквай, че те боли сега, когато той най-накрая прави това, за което си го молила.
– Какво беше между теб и Пейтън, когато се върна у дома? – Попита Рейвън, като вдигна ръката му и целуна кокалчетата му.
– Беше по-различно, отколкото очаквах – каза Джейк тихо.
Рейвън мразеше, че усеща тръпка на победа в изказването му. Това беше мъртва жена, а Рейвън все още се съревноваваше с нея. Беше отвратително в известен смисъл.
– Как по-различно? – Попита Рейвън.
– Може би си я спомням по този начин заради това, което разбрах за нея по-късно. – Джейк пое дълбоко дъх и го освободи бавно. – Бях толкова прецакан от войната, че тя вероятно се е изплашила. Имах всички класически симптоми – безсъние, изблици на гняв от нищото, параноя, реагирах на силни звуци, сякаш бях под обстрел от врага, и, разбира се, не исках да ѝ кажа за нищо от това.
– Опита ли се да говори с теб за това, което не е наред?
– Малко, но не много. Разбира се, не бях много окуражен от нейните усилия, но не мога да кажа, че и тя се стараеше чак толкова много.
Рейвън не можеше да не се почувства отново доволн на някакво ниво. Тя не искаше Пейтън да се опитва, а Джейк не искаше наистина да обича тази друга жена. Истината беше, че Рейвън искаше него и емоциите му само за себе си.
– Вие двамата много ли се карахте?
– В повечето случаи бяхме просто дистанцирани, като двама души, които живеят на две различни планети. Особено през първите няколко месеца, когато се върнах. В същото време трябваше да планираме сватба и нещата се движеха напред в тази насока. Когато най-лошите ми симптоми отшумяха и бях готов да се опитам да реша нещата с Пейтън, готов да се опитам да поправя каквото и да е било, разбрах, че тя е болна.
Рейвън отново го погледна. Той установи контакт с нея и ѝ се усмихна едва забележимо.
Тя протегна ръка и леко го погали по бузата.
– Преминал си през много неща за много кратко време.
– Все още си спомням деня, в който тя се върна от лекарите и ми каза, че има рак. Знаеше, че ще получи резултат от биопсия, и дори не ми спомена за това.
– В това няма смисъл. Защо не ти е казала?
Тялото му се напрегна.
– Не знам. Може би е била заета да каже на момчето, с което се чукаше.
Рейвън дори не можеше да говори. Цялото ѝ тяло бе залято от отвращение към себе си, че е мислила толкова егоистично за връзката му с Пейтън. Той беше преживял ужас след ужас, разочарование и предателство, а тук тя се интересуваше само от това как това се отразява на нея.
– Джейк, аз не знаех. Много съжалявам.
– Прескочих напред в историята – засмя се той. – Не разбрах тази част до края, когато Пейтън беше в последните дни от живота си.
– Ти се грижеше за нея, докато почине, нали?
Той кимна.
Назад към част 11 Напред към част 13