***
На няколко метра зад двамата мъже, точно в линията на погледа ѝ, в дърветата се появи лека вълна от сянка. Те бяха с гръб към нея.
Отначало си помисли, че това е нейното въображение. Със сигурност беше достатъчно уплашена и в нея течеше достатъчно адреналин, за да халюцинира.
Но после очите ѝ сякаш се приспособиха и пулсацията се превърна във форма, а тя успя да различи Джейк, застанал сред дърветата, където се беше вкопчил, чакайки неподвижно като статуя с изваден пистолет, насочен директно към двамата похитители.
Някак си, по някакъв начин, той я беше открил и сега чакаше своята възможност. Джо държеше пушката си, насочена към нея, а Дейв свободно насочваше оръжието си също към нея. Очевидно Джейк не искаше да застреля нито един от двамата, когато те можеха рефлекторно да я застрелят в отговор.
И тогава Рейвън осъзна какво трябва да направи.
Цялото ѝ поведение се промени и тя се престори на отстъпчива, като за момент погледна надолу.
– Добре, добре, моля. Недей. Не ме наранявай. Ще направя това, което искаш.
– Какво ще направиш? – Поиска Джо, като пъхна върха на пушката под брадичката ѝ. – Застани на колене – каза той, очите ѝ сякаш гледаха в неговите, но всъщност гледаха покрай него.
Сега Джейк държеше оръжието си по-прецизно и сякаш и кимна, сякаш одобряваше решението ѝ.
– Мисля, че е пълна глупост – каза Дейв, но очите му бяха гладни, искаше да повярва.
Рейвън бързо се спусна на колене, като се молеше Джейк да бъде бърз и точен и да направи каквото трябва, за да го прекрати.
Едната част от съзнанието ѝ беше толкова щастлива и радостна и се чудеше как я е намерил, а другата част от нея беше толкова уплашена, защото сега беше почти свободна.
Ами ако не се получи? Ами ако убият Джейк, преди той да успее да ги спре?
– Първо аз – каза Джо, сложи пушката си на земята и разкопча ципа на панталона си.
– Не, първо аз – отвърна Дейв, подаде на Джо пистолета си и бързо разкопча панталоните си и ги свали до глезените, докато Джо беше принуден да постави пушката си на земята.
– Какво, по дяволите, трябва да правя с това? – Каза Джо, докато си разменяха оръжията.
Точно тогава прозвуча пронизителен изстрел, който тресна въздуха с огромна сила и завибрира в тъпанчетата на Рейвън.
Джо изпищя, когато рамото му експлодира в облак кръв и той падна на земята с писъци като ранено животно, ритайки и превивайки се.
Рейвън падна назад, докато Дейв се блъскаше в пушката.
– Отстъпете назад или ще ви убия – заповяда Джейк, гласът му се разнесе от тъмнината, докато прекосяваше няколкото метра между дърветата, до които се беше скрил, и огнището. – Отстъпете от това оръжие, сега.
Дейв погледна Джейк и след това хвърли поглед към пушката, сякаш се опитваше да прецени шансовете си да я хване и да стреля навреме, а времето Джейк беше достатъчно близо, за да го ликвидира със сигурност.
– Едно последно предупреждение и след това правя това, което искам да направя. Пръстът ме сърби – каза Джейк.
Панталоните на Дейв се спускаха около глезените му и той знаеше, че няма време, и се предаде, като вдигна мрачно ръце, докато партньора му в престъплението крещеше и се гърчеше на земята наблизо.
Джейк се приближаваше предпазливо, пистолета му беше вдигнат и насочен, все още готов да стреля. Той не изпускаше от очи целта, но заговори на Рейвън.
– Добре ли си? – Попита я той.
– Добре съм – не са имали възможност да направят нищо – каза тя, а сърцето ѝ беше на път да се пръсне от щастие и благодарност.
Джейк се приближи до Дейв. Той погледна панталоните на Дейв, които все още бяха около глезените му.
– Какво чакаш? – Попита го Джейк. – Вдигни си шибаните панталони, войниче.
Дейв бавно се наведе и хвана панталоните си. Докато се навеждаше, Джейк го изрита силно в лицето, в резултат на което главата на мъжа се отметна толкова силно, че той изгуби съзнание. Няколко секунди беше в безсъзнание, панталоните му все още бяха свалени, а тялото му беше изкривено в странно положение. Миг по-късно Дейв се събуди, като пръскаше и кашляше и се държеше за носа, докато се опитваше да седне.
Между пръстите му се стичаше кръв.
– Мисля, че си му счупил носа – каза Рейвън и се приближи до Джейк, красивия мъж, който я беше спасил напук на всичко.
Джейк я погледна и се усмихна.
– Добре – каза той, след което се приближи и бръкна в една от раниците им, намери чифт белезници и отиде при Дейв, който стенеше и се търкаляше от една страна на друга, докато кръвта продължаваше да се лее от носа му.
Джо все още виеше край огъня и Рейвън го погледна. Той беше по гръб, с разтворени крака, държеше се за рамото и плачеше като измъчено животно.
Почти – почти – и стана жал за него.
Джейк сложи ръцете на Дейв зад гърба му, закопча го с белезници и го остави там със свалени панталони. После се пресегна към Джо, коленичи и разгледа рамото, докато Джо го проклинаше и виеше.
– Сядай, тъпако – каза Джейк и помогна на Джо да седне. Джейк разгледа раната внимателно. – Чист изстрел, влязъл е и е излязъл.
– Майната ти – изстена Джо. – Умирам.
– Ако имаш късмет. – Джейк отиде до чантите им и се върна с превръзка и превърза огнестрелната рана на Джо, сякаш беше и лекар на всичкото отгоре.
Рейвън просто стоеше в страхопочитание. Може би и тя беше в шок.
– Ще оцелее ли? – Попита тя.
– Не знам. Вероятно поне през нощта. Загубил е много кръв, а и му извадих ротаторния маншон, така че ръката му е безполезна и вероятно винаги ще бъде такава.
– Ебаси майката… – Изстена Джо.
– Има късмет, че просто не го убих като кучето, което е – каза Джейк, по-скоро в полза на мъжа, отколкото на нея.
– Не искам никой да умира – каза Рейвън.
Джейк я погледна и очите му станаха пламенни и страстни.
– Те почти те отнеха от мен – каза той, а гърлото му работеше и тя видя, че той все пак е емоционален.
– Добре съм – каза тя и отиде при него, а той я прегърна силно.
– Трябваше да те взема с мен – прошепна той в ухото ѝ, докато я държеше в силните си ръце, които бяха безкрайно защитни.
– Ти ме намери, това е важното.
– Винаги ще те намирам – каза той.
Най-накрая спряха да се прегръщат и Рейвън се огледа около себе си в касапницата.
– Какво сега? – Каза тя.
Джейк я погледна дълбоко в очите.
– Сега е наш ред – каза той.
Рейвън откри, че започва да се усмихва.
– Мисля, че съм готова за това – каза му тя.
Той започна да се усмихва в отговор.
– Добре – каза той. – Защото имаме много работа за вършене.
– Кажи ми от какво имаш нужда от мен.
– Не се нуждая от нищо от теб – каза той. – Всичко, от което имам нужда, си ти.
Докато се гледаха в очите, Рейвън осъзна, че е казал истината, и всичко останало отпадна.
Онези мъже, които бяха дошли да я наранят, нямаха никакъв шанс, защото мъжа, който я обичаше, нямаше да спре, докато не я намери отново.
Думите на Джейк отекнаха и отекнаха в ушите ѝ и последните остатъци от съмненията ѝ отпаднаха.
Думите избледняха, но спомена за тях щеше да остане с нея завинаги.
Всичко, от което се нуждая, си ти.
Всичко, от което се нуждаеха, беше един от друг.
И сега тя беше готова да го докаже на света.