***
Бузите на Фейт се зачервиха, а телесната ѝ температура се повиши. Чудеше се къде е той, какво прави точно в този момент, с кого е.
Този път отговора му беше много по-бърз.
„Щях да те поканя на гости.“
Фейт се взираше в пълен шок от това, което беше изпратил. Сега всичко изтръпваше, сякаш кожата ѝ гореше. Вече беше полудяла от желание и вълнение, очакване и страх, а всъщност още нищо не се беше случило.
Но продължаваше да си представя него в тази хавлия, странните му татуировки, погледа му, начина, по който усети устните му, когато ѝ даде най-сексапилната и гореща целувка в живота ѝ, без аналог.
Тя се канеше да отговори на последния му текст, но и отне известно време да измисли правилната комбинация от флиртуващи, но не и отчаяни закачки.
Само че през това време той ѝ беше писал отново.
„Напиши ми адреса си.“
Очите на Фейт сякаш щяха да излязат от главата ѝ. Чейс Уинтърс искаше да знае адреса ѝ. Това не можеше да е истинско, той трябваше да се шегува с нея. И какво щеше да направи с информацията, ако тя му я дадеше?
Беше толкова уплашена от всичко и най-вече от него. Чейс не беше в безопасен, той не беше някакъв нормален човек и тя не можеше да бъде сигурна в намеренията му. Но в същото време Фейт знаеше, че е безсилна да му се противопостави, знаеше, че в крайна сметка ще му даде каквото поиска.
Ако някога е имало шанс да се измъкне невредима от него, всичко бе приключило, когато той я бе целунал вчера. След тази целувка всяка надежда за бягство беше изчезнала.
Тя вече знаеше, че е хваната, в капана като уплашено зайче. Фейт му изпрати адреса си противно на добрата си преценка.
– О, Боже мой – промълви тя, опитвайки се да успокои нервите си и не успявайки. Взираше се в мобилния си телефон, залепила очи за екрана, в очакване на следващия му залп. Едва успя да седи спокойно, опитвайки се да предвиди защо е поискал адреса ѝ.
Е, очевидно иска да знае къде живееш, може би в случай, че реши да ти се обади някой ден.
Или може би иска да ти изпрати цветя.
Не бъди идиотка, не бъди наивна. Чейс Уинтърс не изглежда като човек, който „изпраща цветя“, нали?
Не, той не изглежда като такъв тип човек, реши тя. Но от друга страна, тя почти нищо не знаеше за него, освен това, което беше разбрала от бързото търсене в „Гугъл“ и някои от дискусиите за живота му по спортното радио.
Предполагаше, че е израснал в труден квартал на Детройт без баща, а майка му е била пристрастена към наркотиците. Чейс е бил принуден да се грижи за по-малкия си брат и е използвал футбола като изход от трудната ситуация.
Очевидно сега той дори издържа по-малкия си брат в колеж.
Фейт се свърза с част от историята на Чейс Уинтърс, както и много други хора, които го обичаха за това, което представляваше, за това, което беше преодолял в младия си живот. Казваха, че дори е бил религиозен, макар че се стремеше да запази религиозното си възпитание и убеждения до голяма степен за себе си.
Но нито една от тези подробности нямаше много общо с привличането, което Фейт изпитваше към него, защото отблизо вчера тя усещаше само притегателната сила на тялото му, силната му животинска харизма и мощ.
Той беше цялата груба сила, мускули и мъжка енергия, навита и обвързана в това феноменално тяло с лице, което вече украсяваше кориците на списания от Sports Illustrated до GQ.
Чейс Уинтърс официално беше пристигнал и по някакъв начин беше пристигнал не само в общественото съзнание, но и в живота на Фейт.
Въпреки това тя не беше чула нищо, откакто му беше изпратила адреса си.
След още няколко минути безкрайно чакане тя му писа и го попита защо е искал да знае къде живее.
Дълго време нямаше никакъв отговор, затова тя задържа телефона си, докато отиваше до банята и си миеше зъбите, разресваше още малко косата си, а след това обличаше късите си панталони и тениската за лягане.
Проверяваше мобилния си телефон на всяка минута или две и все още нямаше отговор от Чейс, затова Фейт реши, че е по-добре да не го безпокои повече. В края на краищата той беше зает – суперзвезда, която имаше много изисквания към времето си.
Достатъчно налудничаво беше, че тази вечер той ѝ беше писал няколко съобщения, колкото и кратки да бяха те.
И той попита къде живееш, да не забравя.
Имаше и това. На Фейт ѝ се искаше да има някой, с когото да поговори за това. Определено не със сестра ѝ Криси. Това щеше да е странно.
Но може би някоя от приятелките ѝ от дома. Повечето от старите ѝ приятели от гимназията бяха останали наоколо, както и много други, които идваха от Нюбърг. Това беше малък град с хора от средната класа, които се гордееха с общността си и с корените си, като баща ѝ и майка ѝ.
Все още беше добра приятелка с някои от тях, момичета като Хейли и Джена.
Но ако Фейт беше казала на някоя от тях, те щяха да избухнат и да я накарат да се почувства напълно луда или нервна, или и двете. Братът на Хейли беше голям фен на националния отбор на Нова Англия, а Джена беше клюкарка.
На нито един от тях не можеше да се разчита да запази толкова голяма тайна.
Както си го премисляше в главата, лежейки в леглото и гледайки в тавана, тя чу бръмчене и усети как телефона трепери в дланта ѝ.
С широко отворени очи тя вдигна глава, за да погледне екрана на мобилния си телефон. Думите бяха абсолютно ужасяващи.
„Навън, сега.“
– Какво, по дяволите? – Изкрещя тя, сякаш телефона можеше да ѝ отговори обратно. Подскочи, сякаш беше получила токов удар, после изтича до прозореца на спалнята си, приклекна и се загледа към улицата, като се опитваше всячески да не я видят.
Пред жилищния ѝ комплекс беше паркирана лимузина.
Това трябваше да е съвпадение. Трябваше да е.
И тогава тя погледна мобилния си телефон, където текста се открояваше с ясни букви на белия фон.
„Навън, сега.“
Фейт отново погледна надолу към лъскавата лимузина, в цялата ѝ черна блестяща гладкост, като отразяваща змия, която се е изправила отвън и чака да удари.
Защо щеше да се появи така без предупреждение?
Фейт се свлече на пода и усети, че започва да хипервентилира.
Телефонът ѝ отново иззвъня и тя почти не можа да го погледне, но накрая се втренчи в мобилния телефон.
„В къщи ли си?“
Фейт набра бърз отговор.
„Да.“
„Ела да ме видиш.“
Сега той пишеше с нея в реално време. Зърната на Фейт се втвърдиха под тениската ѝ и тя усети как дрехите ѝ се трият в голата ѝ кожа.
Тя не носеше сутиен, нито бикини.
А Чейс беше там долу точно сега, докато тя беше полугола.
Устните ѝ образуваха неволна усмивка, докато му изпращаше незабавно обратно съобщение.
„Не съм облечена, за да изляза.“
Настъпи лека пауза и след това:
„Хайде сега.“
Това беше заяждане, но повече от това беше предупреждение да не се заиграва. Усмивката на Фейт намаля, докато изучаваше текста му. Трябваше ли да отвърне на удара, да играе трудно? Да откаже?
Той не ѝ беше дал никакво време да се подготви, да се приготви, да си избере облекло, нищо. А на нея ѝ трябваше минимум седмица, за да се подготви дори приблизително за среща с Чейс Уинтърс.