***
Може би дори година нямаше да е достатъчна, защото в идеалния случай Фейт би искала да прекара поне толкова време в тренировки, тонизиране, стягане на дупето, бедрата и корема, за да се опита да бъде достойна за времето му.
Както и да е, той дори не ѝ беше дал достатъчно време, за да си направи прическа, да се гримира и може би да изпере някой от по-добрите си тоалети.
Това просто нямаше да се получи, помисли си тя. Беше късно вечерта и той и бе пратил тази лимузина като – какво? Някаква болна шега?
Опитваше ли се да я направи на глупачка?
Дали това беше като в един от онези филми, в които популярното момче преследва глупавото момиче с предизвикателство, залог или нещо подобно?
Тя мразеше това. Беше уплашена, както обикновено, и ръцете ѝ трепереха.
А после, за капак на всичко, той отново ѝ писа.
„Лимузината тръгва след 5 минути със или без теб.“
Какво, по дяволите, правеше той? Заплашваше я?
И тогава тя осъзна, че той прави точно това. Той беше този, който държеше всички карти, и ѝ даваше избор – или да се качи на влака, или той щеше да тръгне от гарата без нея.
– Майната му. – Тя се изправи и се загледа в заплашителния черен автомобил. – Майната му – повтори тя и започна да тича като обезумяла, опитвайки се да се приведе в приличен вид, преди лимузината да потегли без нея.
Докато ровеше в гардероба си, телефона отново се разтресе от нов текст.
„4 минути.“
Чудесно, сега той и даваше обратно броене, освен всичко останало. Вероятно това му се струваше забавно, реши тя. Може би дори е разказвал на някои от приятелите си по футбол как измъчва това бедно, глупаво момиче, за да си мисли, че наистина има шанс с него.
Но сега нямаше време за пауза и размисъл или за оплакване. Фейт свали късите си панталони и тениската и облече чифт тесни дънки и бяла блуза, която беше получила като подарък за рождения си ден и все още не беше обличала.
Няма по-подходящо време от настоящето, помисли си тя.
И тогава се появи ново съобщение с любезното съдействие на мобилния ѝ телефон и Чейс Уинтърс.
„3 минути.“
– По дяволите. По дяволите. – Нахлузи токчетата и се втурна в банята, за да се опита да нанесе червило. Нямаше време за нищо друго.
Когато свърши, тя се погледна, усмихна се, направи секси лице и реши, че колкото и ужасно неподготвена да се чувства, просто няма какво да се направи по въпроса.
Фейт се обърна и изтича от банята, грабна чантата си и едва не падна в кухнята, докато продължаваше да тича.
Препъвайки се, нов текст от Чейс я предупреди, че вече ѝ остават само две минути.
– Замълчи! – Изкрещя тя на инертния мобилен телефон, след което се измъкна от апартамента, като заключи вратата възможно най-бързо, преди да спринтира надолу по двата етажа на стълбището. Докато тичаше надолу, тя все още държеше телефона си и поглеждаше към него, за да провери дали не са дошли някакви съобщения.
На предпоследното стъпало се спъна и телефона излетя от ръката ѝ, удари се в пода, плъзна се и се спря на стената.
Фейт не можеше да повярва на лошия си късмет, докато коленичеше и вдигаше телефона, виждайки неизбежните спирали от назъбени пукнатини по екрана му. Очите ѝ започнаха да се пълнят със сълзи.
Беше счупен, а тя нямаше пари, за да го замени.
Но миг по-късно, когато колебливо използва самия връх на пръста си, за да докосне внимателно напукания екран, тя видя, че по някакъв начин телефона все още работи. Просто беше неприлично трудно да се чете и ако не внимаваше, можеше да се пореже на пукнатините по него.
Освен това е абсолютно като нов, помисли си тя със саркастичния глас в главата си.
Точно тогава се появи друг текст.
„Една минута“ – беше всичко, което се казваше в него.
Сега трябваше да се засмее. Това беше просто прекалено.
Докато излезе на бордюра, където я чакаше лимузината, гърдите ѝ се повдигнаха и тя се изпоти.
Шофьорът слезе, заобиколи я, нахлупи шапката си и ѝ отвори вратата.
– Моля, настанете се удобно – каза и той.
Фейт надникна вътре и не видя нищо друго освен дълга седалка, простираща се в безкрайността.
– Къде е Чейс? – Попита тя.
– Имам заповед да ви заведа при господин Уинтърс – отговори шофьора.
– Почакайте малко. Той дори не е в колата? – Попита тя невярващо.
– Моля, госпожо. Ние сме в много кратък график.
– Наистина ли?
Той кимна, а очите му бяха нечетливи.
– Да.
Сега Фейт пишеше на Чейс, пръстите ѝ летяха, докато гневно му пишеше.
„Това някаква гадна шега ли е, която си правиш с мен в момента??? Ти дори не си тук?“
– Госпожо – каза отново шофьора.
– Почакайте – каза му тя и го погледна с поглед, който говореше, че има сериозни намерения.
Чейс отговори.
„Качи се в лимузината. Не създавай проблеми.“
Това беше неговия отговор. Звучеше като похитител. Искаше ѝ се да му каже да се прецака, но, разбира се, никога не би го направила.
Трябваше само да си представи голия му торс, тези мускули, гладката кожа, която пулсираше върху коремните мускули, които бяха като от стомана, и възможността може би да докосне тези татуировки, да ги целуне, докато той ѝ казва какво означава всяка от тях…
– Предполагам, че тръгвам – обяви тя, опитвайки се да изглежда горда, но шофьора не би могъл да се интересува по-малко.
Тя се качи и той затвори тихо вратата след нея.