***
Хейли сякаш прие липсата на отговор от страна на Фейт, което беше мило от нейна страна. Тя не беше от тези, които настояват и се допитват като Джена.
Излязоха заедно от тоалетната и когато минаха покрай билярдните маси, Тод се присъедини към тях, като хвърли ръце около раменете и на двете.
– Двете ми любими жени в целия свят – каза той.
– Слез от мен – ръцете ти са лепкави – каза Хейли.
– Глупости – каза ѝ Тод, като сега вървеше с ръка точно над рамото на Фейт. – Цяла нощ чаках да говоря с теб – каза и той.
– Тод, тя е тук само от няколко минути – каза Хейли. – Остави горкото момиче на мира.
– Какво? Не я притеснявам. – Поклати глава той.
Скоро стигнаха до масата, където Джена разговаряше с един от приятелите на Тод, висок мъж с обърната назад шапка.
Те седнаха и сега групата беше голяма и всички изглеждаха щастливи, смееха се, пиеха – всички, освен Фейт.
Тя се опита да се усмихне, опита се да се смее и да бъде в крак с разговора, но ѝ беше трудно да се съсредоточи. Единственото, за което можеше да мисли, беше за загубата.
Отново пое по лесния път, защото нека си го признаем. Прекалено се страхуваш да се бориш за това, което наистина те интересува. Вместо наистина да се опиташ да станеш писател, както винаги си искал, ти се отказа, намери си временна работа и продължи да я вършиш, дори когато шефа се отнасяше с теб като с мръсница. И тогава срещна човек – невероятен човек – който го е грижа за теб, за когото и теб те е грижа. Но в момента, в който нещата станаха трудни, ти се отказа.
Чейс беше прав за теб.
Тя едва сдържаше сълзите си, а всички около нея ѝ се струваха като избледнели стари спомени, като снимки, които седят в мухлясал фотоалбум, и сега тя се отдалечаваше от тях, оставяше ги зад себе си.
Не искаше да бъде там, искаше да си тръгне.
На кого му пукаше дали са наранени чувствата им? Тя не можеше да седи повече тук, и да се преструва, че се забавлява. Прекалено много я болеше.
Докато Фейт прочистваше гърлото си и се готвеше да обяви заминаването си (Не се чувствам много добре, момчета, съжалявам…) тя изведнъж чу колективно въздишане от страна на останалите клиенти в бара.
И тогава някой каза:
– По дяволите, това е Чейс Уинтърс!
Цялото заведение мигновено зашумя и на Фейт ѝ се стори, че може да припадне, когато вдигна очи и видя, че Чейс влиза в бара и се оглежда.
Той ме търси. Боже мой. Как изобщо е разбрал да дойде тук?
Част от нея искаше да пропълзи под масата и да се скрие, но другата част от нея беше толкова щастлива да види лицето му и да знае, че той не се е отказал от нея, дори и да беше унизена, че се е появил в бара на родния ѝ град.
След нещо, което изглеждаше като цяла вечност, но в действителност беше около пет секунди, Чейс я забеляза и започна да върви към нея, игнорирайки виковете и светкавиците от камерите на мобилните телефони на хората, които се опитваха да запечатат момента.
– Какво прави? – Извика Джена. – Защо идва тук?
Изглежда само Хейли разбра какво се случва, тъй като се обърна към Фейт.
– Това той ли е? – Попита тя тихо, но ясно чуваемо под надигащия се шум около тях.
Фейт кимна, докато Чейс се приближаваше все повече и повече, ставайки все по-голям и по-голям.
В сравнение с всички останали хора там, той на практика беше гигант.
Беше интересно, отбеляза Фейт, как всеки, до когото се приближаваше, мълчеше в малката зона от хора в близост. А околните, които бяха по-далеч, бяха шумни, крещяха, шегуваха се и се смееха.
Но Чейс беше толкова заплашително присъствие, че когато се приближеше, същите тези хора неизбежно млъкваха. И не започваха да говорят отново, докато той не се отдалечеше на достатъчно разстояние от тях.
И точно това се случваше на нейната маса, когато той се приближи на няколко метра и очите му се спряха върху Фейт. Цялата ѝ маса замлъкна мъртво.
– Казах ти, че не се страхувам да го направя – каза и той.
Никой друг не знаеше с кого изобщо говори.
Братът на Хейли, Тод, посочи към себе си.
– С мен ли говориш? – Попита той, а неговата по-голяма от живота личност сега се беше превърнала в кротка като църковна мишка.
– Не – отвърна Чейс, като погледа му се стрелна към Тод и веднага след това отново се спря на Фейт. – Говоря с нея – каза той и отново се приближи.
Шумът и в бара вече кипеше, тъй като хората се напрягаха да чуят разговора им.
Фейт преглътна, осъзнавайки, че сега всички погледи са насочени към нея.
– Откъде знаеш, че съм тук? – Каза тя, а гласа ѝ сякаш се носеше и отекваше.
– Проследих те. – Той изобщо не изглеждаше смутен от това признание.
Междувременно бузите ѝ пламнаха.
– Не знам… какво да кажа.
– Кажи, че ще ми простиш – каза и той.
Настъпи дълго мълчание.
– Чейс – започна тя.
– По-добре му прости! Той е шибано страхотен! – Изкрещя някой наблизо и целия бар избухна в смях.
Чейс Уинтърс дойде заради мен. Той дойде и ме намери. Той наистина го направи.
Когато напрежението се разчупи, Фейт откри, че се усмихва.
– Защо не? – Каза тя, чувствайки се глупаво, че е била толкова непринудена в такъв важен момент.
Но тогава цялото място ръкопляскаше, дюдюкаше и викаше, а Чейс се приближаваше и я хващаше за ръка, издърпваше я на крака, докато поставяше невероятна, вълшебна целувка на устните ѝ пред всички.
Невероятното в това, осъзна тя, беше, че в момента, когато устните им се срещнаха и тя усети как плътта му се притиска в нейната – Фейт не се интересуваше от това кой гледа и какво мисли за това.
Знаеше само, че е с Чейс.
И разбираше, че това е по-важно за нея, отколкото някога би могла да си представи.