***
– Фед Екс! – Изкрещя някой. – Трябва някой да подпише този пакет! – Почукването се повтори.
– По дяволите – каза тя и се затича покрай вратата. – Задръжте за секунда! – Извика тя.
Изтича нагоре, бързо облече полата и блузата си и след това изтича обратно долу колкото може по-бързо, надявайки се, че куриера не си е тръгнал.
Когато отвори вратата, тя вече се извиняваше.
– Много съжалявам, че ви накарах да чакате… – Започна тя, но тогава мъжа се пъхна през вратата и покрай нея и тя осъзна грешката си.
– Ей! – Извика тя. – Какво правиш?
– Спокойно, кексче. Къде е моето момче? – Мъжът беше висок, макар и не колкото Чейс. Беше по-възрастен, но имаше самоуверена крачка, която някак си го караше да изглежда по-млад, отколкото вероятно беше. Лицето му имаше дълбоки бръчки около устата и веждите.
– Трябва да си тръгнеш – каза Фейт и остави вратата отворена. – Ще се обадя в полицията.
Мъжът се обърна и я погледна, а лицето му се набръчка в усмивка.
– Той не е тук?
– Моля те, отиди си. Ти си нарушител на границата – каза тя – а аз ще изтичам навън и ще помоля някой да се обади на властите.
– О, властите – каза той и я погледна намръщено. – Точно така. – Той се почеса по брадичката и се завъртя.
– Уинтърс! – Извика той. – Къде си, бейби?
– На тренировка е.
Мъжът се завъртя отново с лице към нея. Беше облечен в елегантно кожено яке, което висеше разкопчано, с тениска отдолу и златни вериги, които висяха около врата му и над горната част на гърдите. Къдравата му кафява коса беше къса, а в петчасовата му брада имаше сиви петънца.
– Моето момче наистина има тази работна етика. Винаги я е имал.
– Можеш ли да си тръгнеш сега? – Каза тя, като се разтрепери и сгъна ръце на гърдите си. – Преди да…
– Ще се обадиш на полицията. – Той се усмихна със зъби. – Знаеш ли, може би не искаш да го правиш.
– Защо не?
– Защото – каза той. – Аз съм негов стар приятел. Казвам се Буги. Всъщност Чарлз, но всички в Детройт ме познават като Буги.
– Е, Буги – каза тя, опитвайки се да звучи уверено – Чейс никога не е споменавал нищо за теб и не мисля, че е очаквал посещението ти.
Буги кимна.
– Да, това е вярно, това е вярно. – Той извади клечка за зъби от джоба на якето си и я пъхна между устните. – Искам да кажа, че всъщност не съм планирал това посещение предварително. Не съм от хората, които държат на формалностите.
Фейт се чувстваше все по-неудобно, докато Буги се взираше във вътрешността на къщата, с хлътналите си очи и зловещата си, уверена усмивка, сякаш знаеше всички тайни, които тя не знаеше.
– Ще тръгна сега – каза тя и тръгна през вратата с пълното намерение да се обади на полицията и на Чейс от някое безопасно място.
Където и да е, стига да е далеч от този страшен мъж, който твърдеше, че познава Чейс.
– Препоръчвам ти обаче да не се обаждаш в полицията – каза ѝ Буги.
– Сигурна съм, че ти гарантирам това – отвърна тя, докато стигаше до прага.
– Искам да кажа, че и двамата знаем, че нашето момче има много багаж от миналото – продължи той небрежно.
Фейт замръзна, като чу думите му.
– Какво?
– Тогава той беше забавен котарак – каза Буги. – Когато тичаше по улиците с мен. Диво момче. И имам предвид див – каза Буги и се засмя одобрително. – Някои от нещата, които съм виждал да върши това момче, щяха да ти побелеят косите.
Фейт се обърна и го погледна.
– Не знам за какво изобщо говориш. Той никога не е споменавал за теб.
– Е, сега вече вярвам в това – каза Буги, отиде до една маса и взе малка скулптура. Той кимна като купувач на произведения на изкуството за аукционната къща „Кристис“, оценявайки това, което държеше. – Погледни тази гадост. Сега вече знам, че нашето момче не си е купило това луксозно нещо сам.
– Какво искаш?
Най-накрая той установи контакт с нея и очите му пламнаха.
– Искам това, което ми се полага – каза и той. – И мина твърде много време.
– Аз не знам нищо…
– Слушай… как се казваш? – Попита Буги, пристъпвайки напред.
Тя се отдръпна.
– Няма да ти кажа името си.
– Добре, Кексче. Отсега нататък ще те наричам само така. Това име ми харесва. – Той се усмихна. – Виждаш ли, аз и Чейс имаме разбирателство. Сега, ако ти избягаш и се обадиш в полицията, и двамата знаем, че може да се появят и да разберат разни неща, които нашето момче не иска никой да знае.
Фейт усети как по гръбнака ѝ преминават студени тръпки.
– Ти го изнудваш?
Очите му не се отдръпнаха.
– Имаме хубава малка уговорка. Ние сме приятели, Кексче. Грижех се за това момче, сякаш е мое собствено, а сега той се грижи за мен. – Изведнъж главата му се завъртя и той погледна нагоре.
– Нека да видя дали държи скривалището там, където съм го учил.
И тогава Буги се стрелна нагоре по стълбите, като ги вземаше по две наведнъж.
Фейт нададе лек писък, но скоро разбра, че мъжа почти не се интересува от нея. Тя погледна към широко отворената врата.
Трябва да се обадя в полицията.
Но телефонът ѝ беше горе в спалнята.
И докато накара някой друг да ѝ позволи да използва телефона му, а със сигурност и докато пристигне полицията – Буги отдавна щеше да е изчезнал.
Освен това той беше прав, че Чейс има багаж, който не иска да излиза наяве.
Този човек знае за Чейс неща, които никой друг не знае.
Фейт се замисли, но накрая реши, че трябва поне да види какво прави горе, за да може да каже на Чейс какво се е случило.
Бавно изкачи стъпалата и отиде в главната спалня. Точно когато надникна вътре, Буги се появи от гардероба, държейки голяма пачка пари в ръка. Това бяха повече пари, отколкото тя някога беше виждала наведнъж през живота си.
Буги се усмихна, показвайки ѝ наградата си.
– Виждаш ли? Той винаги е правил това, което съм го учил. И все още го прави. Държеше скривалището под фалшивия под в онзи хубав шкаф. – Буги подуши купчината банкноти и направи доволна физиономия. – Мммм… мирише на зелено, бейби. Мирише на свобода. – Той взе парите и ги напъха в малка черна чанта, която висеше точно в сакото му.
– Крадеш му парите – каза тя, докато Буги се промушваше покрай нея и слизаше по стълбите.
– Това са моите шибани пари, Кексче – обади се той през рамо. – Просто го попитай. – И след това изчезна през входната врата.
Тя слезе до края на пътя и погледнала навън, за да види в коя посока е отишъл. Но Буги, ако това изобщо беше прякора му, или Чарлз, ако това изобщо беше истинското му име, беше изчезнал толкова бързо, колкото и беше дошъл.
Фейт усети, че започва да се просълзява.
Едва сега осъзна колко е била уплашена, тъй като цялото ѝ тяло започна силно да трепери.
Цялата топлина и щастие, които бе изпитвала по-рано, бяха отмити за секунди от този ужасен мъж и всичко, което той представляваше.
Защото това, което той представляваше, разбра сега, когато хладният вятър блъскаше лицето ѝ, беше реалност.
В крайна сметка тя и Чейс нямаше да избягат заедно като двойка от приказките.
За тях нямаше да има щастливи времена.
Чейс Уинтърс имаше тъмно, ужасно минало. Той ѝ беше разказал малко от него, но тя знаеше, че е започнала да надрасква само повърхността на нещата.
А сега очевидно някой от миналото му правеше посещения в настоящето му и Фейт имаше ужасното усещане, че оттук нататък ще става само по-зле.