***
– Не си тръгвай – каза той. Очите му бяха по-стабилни.
– Сигурно си изтрезнял – каза тя. – Но това е твърде малко и твърде късно, Чейс. Трябва да тръгвам.
– Можеш да си отидеш…
– Знам това, благодаря.
Той се усмихна тъжно.
– Искам само да чуеш нещо, което имам да ти кажа, преди да си тръгнеш.
– Не. – Фейт поклати глава и стисна още по-здраво чантата си. – Свърших да слушам извиненията ти.
– Това не е извинение – каза той. – Това е обяснение.
– Няма разлика.
Челюстта на Чейс се напрегна, докато възприемаше гнева ѝ.
– Седни за десет секунди, така че за да мога да ти кажа какво се случи.
– Не. – Погледна го тя.
– Защо, страхуваш се, че може да имам твърде много смисъл?
– Страхувам се, че отново ще се опиташ да ме манипулираш. Това е, което правиш.
Той помръдна малко.
– Ако просто ме изслушаш…
– Защо трябва да те изслушвам? – Каза тя, гласът ѝ се повиши и тя усети как в лицето ѝ разцъфтява топлина. – Спираш ли някога да се замисляш, че може би всички те мразят, защото си задник, който мисли само за себе си и за собствените си проблеми?
Лицето на Чейс пребледня.
– Да, мислел съм си го. Знам, че не съм приятен човек.
– Но ти се задоволяваш с това да бъдеш правоимащ, разглезен кретен, който се отнася към хората около себе си, сякаш са за еднократна употреба, взаимозаменяеми. Аз можех да бъда всяка – каза тя. – Ти просто искаше момиче, което да те обслужва, да се тревожи за теб и да ти позволява да я чукаш, когато ти се прииска. Можех да бъда всяко едно от хилядите момичета.
– Това не е вярно – настоя той.
– Но аз имах късмета – каза тя, а гласът ѝ звучеше все по-горчиво. – Спечелих лотарията на Чейс Уинтърс. – Тя извъртя очи и се засмя на собствения си сарказъм.
– Престани – каза той. Гласът му бе придобил отчаян характер.
– Защо трябва да спра? – Попита тя. – Ти не спря, когато те помолих да спреш. Когато те помолих да останеш вкъщи с мен, ти не ме послуша. Когато те молех да не ходиш с Буги, ти ме пренебрегна. – Сълзите замъглиха очите ѝ. – Но сега искаш да спра. Това не е ли удобно?
– Знам, че се прецаках – каза и той. – И ако се вслушаш в това, което имам да ти кажа, бих могъл да ти обясня защо…
– Не! – Изкрещя тя с пълно гърло.
Гласът ѝ никога не беше звучал толкова силно през целия ѝ живот. Чувстваше се по някакъв странен начин, сякаш казваше „не“ на много повече от Чейс Уинтърс и неговото поведение – казваше „не“ на всички неща, които се бяха случили в живота ѝ и от които не беше в състояние да се защити.
За това, че майка ѝ и баща ѝ са били пияници.
За това, че е живяла живот, който я е карал да се чувства като неудачник.
Да се чувства по-малко от всички останали, сякаш няма значение.
Да бъде съдена за това, което е направила или не е направила правилно.
Да гледа как сестра ѝ преминава през същите неща и да е безсилна да ги спре, да е безсилна да ѝ помогне.
Не.
За пръв път имаше чувството, че гласът ѝ се е разнесъл напълно и изцяло.
Чейс погледна към пода.
– Моля те – беше всичко, което каза, а гласът му беше хрипкав шепот. – Не мога да те загубя. – Той преглътна и когато отново я погледна, очите му също бяха пълни със сълзи. – Влюбен съм в теб.
– Тогава не се отнасяй с мен като с парцал – каза тя, а гласът ѝ беше останал силен.
– Не заради това направих това, което направих.
– Добре – каза тя, отстъпвайки. – Ще остана за няколко минути и ще те изслушам. Но след това пак се прибирам вкъщи. Не мога повече да правя това.
– Добре – каза той, съгласявайки се с условията ѝ. Отдалечи се от вратата, изглеждайки прегърбен, сякаш се е състарил с десет години през последните десет минути. Насочи се към дивана и седна.
Фейт сложи чантата си и застана на мястото си, със скръстени ръце.
– Слушам.
Той въздъхна дълбоко и прокара ръка през косата си, разкривайки отново прореза на линията на косата си. Беше подут и част от кръвта, която се бе стекла около него, изглеждаше прясна.
– Наистина отидох при треньора и му казах какво се е случило с Велкро и Моника – каза Чейс.
– Наистина?
Той кимна.
– Изглеждаш изненадана.
– Не съм изненадана. Просто не знаех, защото ти не ми каза. – Тя срещна погледа му, отказвайки да отстъпи.
Той се усмихна унищожително и кимна с глава.
– Точно така. – Той въздъхна отново. – Срещнах се с треньора, а после той се обади в централата и това сигурно ги е изнервило. Защото след няколко минути самия Джо Столсуърт се появи, за да се срещне с мен.
Джо Столсуърт беше собственика на целия отбор – известен с това, че е с развързани ръце и е самотник. Той не беше харесван от феновете, медиите и играчите.
– Това е сериозно – призна Фейт.
– Какво ти казаха? Ще направят ли нещо за Велкро?
– Е, това зависи от определението ти за правене на нещо. Ако прикриването на проблема и замитането му под килима е правене на нещо, тогава да – ще направят.
– Прикриват го? – Каза тя и стомаха ѝ се сви. – Казаха ти това?
– Не с толкова много думи – каза Чейс и се усмихна горчиво. – Но доведоха някакъв голям адвокат и тримата в общи линии изложиха тезата, че хората в стъклените къщи не бива да хвърлят камъни. А екипа знае, че аз живея в най-голямата стъклена къща в целия щат.
– Не си пребил една жена и не си я повалил в безсъзнание – каза Фейт, а кръвта ѝ кипна.
– Но съм правил много лоши неща. Неща, за които обществеността няма представа.
Фейт се приближи малко до мястото, където седеше той.
– Какво е толкова лошо, Чейс? Кажи ми.
– Не в това е въпроса – промълви той. – Дори да ти разкажа всеки грях – всеки човек, когото съм ограбил, всеки човек, когото съм блъснал за няколко долара, всеки път, когато съм помагал на Буги да пренася наркотици – това няма да промени нищо.
– Никога не съм казвала, че ще се промени – отвърна тя тихо, осъзнавайки, че той току-що ѝ е разказал… част от тях, така или иначе.