***
Малко по-късно Моника беше в стаята за гости, а Чейс и Фейт – в основната спалня.
Той се разхождаше напред-назад пред леглото, докато Фейт седеше на леглото и четеше на мобилния си телефон за домашното насилие и как да помогне на някой, който е жертва на такова.
– Може би трябва да я заведем в приют? – Каза Фейт.
– Тя лети за вкъщи сутринта – каза Чейс и прокара ръка през косата си.
– Е, може би. Не знаем дали изобщо вече си е купила билет.
– Ще и купя проклет билет – отвърна Чейс и гласа му се повиши.
– Недей да говориш толкова силно! – Прошепна Фейт. – Не искаме да я караме да се чувства зле.
– Ние сме последните хора, за които тя трябва да се притеснява. Велкро ще я накара да се почувства зле, ако отново я хване.
– Не се разстройвай – каза Фейт. – Трябва да останем спокойни. – Тя продължи да чете за жертвите на домашно насилие. Беше ужасяващо колко често жените биват хоспитализирани или дори убивани от съпрузите и приятелите си.
Толкова често се случваше съпруга или приятеля им да бъде първия човек, който полицията разпитваше, ако някоя жена беше убита.
– Как да не се разстроя? – Попита Чейс. Той спря и се изправи пред нея. – Този човек е от моя екип. И той е най-популярния човек в отбора, в съблекалнята, сред медиите и феновете. Сега аз се изправям директно срещу него и ръководството, като помагам на годеницата му да избяга.
– Знам, че ситуацията е трудна…
Той се засмя горчиво.
– Това е много повече от това. В случай че не си забелязала, моите изпълнения не са точно запалили света. Сега не е момента да се опитвам да хвърлям тежестта си наоколо.
– Какво искаш да направиш? Да я изгониш?
– Очевидно не. – Той потърка косъмчетата на брадата си, след което отиде до прозореца и се загледа навън. – Просто времето е лошо.
Фейт искаше да го утеши, но разбра, че не е в настроение.
– Може би той дори няма да разбере, че си ѝ помогнал.
– Някак си се съмнявам в това – каза Чейс. – Като се има предвид, че Велкро току-що е слязъл от колата и идва до входната ми врата.
– Какво? – Извика тя и панически изпусна телефона си.
Чейс вече тичаше по стълбите към първия етаж, като Фейт го следваше. Той беше бърз – и тя не можеше да го догони.
Главата ѝ се чувстваше отпаднала и малко се въртеше от това, което току-що ѝ беше казал Чейс.
Велкро беше тук?
Това означаваше, че по някакъв начин е разбрал къде е Моника. Но как?
Чейс вече беше отворил входната врата, когато Фейт стигна до средата на стълбището. Тя чу как вратата на спалнята за гости се отвори и видя Моника да излиза.
– Върни се в стаята си – нареди Фейт, като гласът ѝ беше изненадващо спокоен предвид обстоятелствата.
Моника се поколеба. Лицето ѝ изглеждаше бледо, а под очите ѝ имаше тъмни кръгове. Тя се оттегли и затвори вратата, а Фейт се обърна да види какво става с Чейс и Велкро.
– Къде е Ник? – Каза Велкро.
Фейт чу гласа на другия мъж, нисък и гневен – все още контролиран, но едва-едва.
Голямото тяло на Чейс беше блокирало входа на вратата.
– Слушай – започна Чейс. – Не можеш да бъдеш тук в момента…
– Не. Ти слушай – каза Велкро, а гласа му се усили. – Това е между мен и нея. Ти нямаш нищо общо с това, Уинтърс. А сега се отдръпни, трябва да се видя с момичето си.
– Тя не иска да те вижда в момента, а това е моята къща.
Фейт стоеше на стълбището и не знаеше какво да прави. Тя се страхуваше, че Велкро може да има оръжие.
– Пич, нямаш представа на какво съм способен – каза Велкро. – Ще те изям, ако се изгавриш с мен. Това е моята жена там.
– Ако толкова много те е грижа за нея, може би не трябва да я биеш – каза му Чейс.
– Не знам за какво си бъбриш, Уинтърс. Кажи на Моника да излезе. Свърших да говоря с теб.
– Вече ти казах. Тя няма да дойде.
– Добре, тогава. Предполагам, че аз ще вляза, кучко.
Велкро се опита да се втурне през вратата, сякаш се опитваше да бяга за тъчдаун. Чейс го сграбчи и се опита да спре движението му.