Кели Фейвър – Под кожата му – Книга 20 – част 6

***

Пътуването до апартамента ѝ беше тихо, двамата сякаш бяха потънали в собствените си мисли за предстоящото предизвикателство.
Накрая Истън спря пред входа и паркира колата.
– Ще се върна най-много до десет минути – каза тя и отвори пътническата врата.
– Идвам с теб – каза Истън, излезе и заобиколи задната част на колата и излезе на тротоара.
Когато Кенеди излезе от колата, тя се изправи срещу него.
– Всичко е наред – каза му тя. – Наистина не мога да ти навлека големи неприятности в апартамента си сама за пет минути.
– Каза десет – отвърна Истън. – Освен това може да се появи съседът ти с разпуснатите устни. Сериозно искам да не те изпускам от поглед, Кенеди.
Тя извъртя очи.
– Добре. Както искаш, очевидно нямам право да се оплаквам в този момент.
– Сега го разбираш.
Тръгнаха към входа на сградата, а Кенеди извади ключовете си и ги пусна вътре. Стигнаха до нейния апартамент и тя с благодарност забеляза, че вратата на апартамента на Блейк беше затворена.
Последното нещо, което искаше, беше Истън да забележи Блейк точно сега. Тя не беше сигурна какво ще му направи Истън, но вероятно нямаше да е хубаво.
И разбира се, част от нея искаше Блейк да си плати за това, което беше направил, но все пак някак си ѝ беше жал за него. Блейк беше просто един объркан, изгубен човек, който живееше в свят на фантазии.
Веднъж влязла в апартамента си, Кенеди побърза да се преоблече, докато Истън обикаляше из всекидневната, докосваше книгите и, поглеждаше през прозореца, а после се разхождаше още повече.
Тя облече скромен панталон, за да се опита да изглежда консервативна и надеждна. Поглеждайки се в огледалото в банята, докато се гримираше, Кенеди се почувства като измамница.
Опитваш се да се преструваш, че си някой, който не си.
Може би просто не заслужаваш доверие, Кенеди.
Може би не заслужаваш да запазиш работата си или каквото и да било, свързано с нея, включително Истън.
Тя прехапа устни, чудейки се дали изобщо си струва да продължава с тази шарада. Но знаеше, че Истън ще настоява да довърши работата, да влезе и да приеме уволнението си като жена. Може би в крайна сметка му дължеше това.
Когато свърши в банята, Кенеди излезе и намери Истън да прелиства списание, облегнат на вратата.
– Какво е това? – Попита тя.
Той сви рамене и ѝ показа корицата. Това беше списанието, в което беше публикувала първата си статия.
– Не е лошо – каза той и се усмихна леко.
– Понякога забравям, че в предишния си живот си била математически гений.
Тя усети как бузите ѝ се изчервяват.
– Едва ли съм била гений. Когато ти липсва социален живот, можеш да направиш невероятни неща на други поприща.
– Не всеки би могъл да напише тази статия – каза Истън, потупвайки с пръст списанието. – Ти имаш дарба, Кенеди, никога не забравяй това.
Очите му гледаха директно към нея, докато го казваше.
Тя не беше сигурна как да отговори, още повече че ѝ хрумна, че може би се опитва да ѝ намекне, че това не е мястото за нея. Ню Йорк не беше градът за нея. Тази работа не беше подходящата за нея, а и тази връзка със сигурност не беше подходяща.
Все още не можеше да повярва каква пълна бъркотия е направила с целия си живот в този град.
Истън вече се беше запътил към вратата, отваряше я и я чакаше.
– Хайде – каза той – недей повече да се бавиш. Сега трябва да се изправим пред шефа.
И след това се отправиха надолу и излязоха през изхода на сградата.
Истън поведе към изхода, а после, докато Кенеди слизаше по стъпалата, усети как една силна ръка я хваща за горната част на бицепса и я дърпа настрани.
Осъзна, че около тях има четирима мъже. Те бяха в засада пред апартамента ѝ.
Единият мъж я беше хванал и я държеше здраво, докато приближените му заобикаляха Истън. Всички те бяха едри, силни и зли на вид момчета. Нямаха видими оръжия, но това не означаваше, че не носят пистолети или ножове.
– Трябва да поговорим с приятелката ти за минута, приятелю – каза на Истън най-големият от тях.
– Не си го прави по-лошо, отколкото трябва – повтори друг. – Сега тя идва с нас.
Истън се огледа, сякаш се опитваше да прецени къде са се разположили всички врагове.
– Кой има нужда да говори с нея? – Каза той, без да звучи особено притеснен от този внезапен развой на събитията.
– Не е твоя работа.
– Мускулът ли ви изпрати? – Попита Истън, но те игнорираха въпроса му.
– За твой късмет нямаме време за губене. В противен случай можеше да е забавно да ритаме богаташкия ти задник по улицата и да те гледаме как плачеш и молиш.
Кенеди се опита да се измъкне, но мъжът, който я държеше, беше достатъчно силен, за да я задържи с лекота.
– Престани – прошепна той в ухото ѝ – или ще сложа нещо в тази твоя хубава малка уста, когато останем сами.
Тя погледна през рамо към грозното му, усмихнато лице.
– Майната ти – каза тя.
Усмивката му избледня.
– Няма да говориш толкова много, когато си с шефа, скъпа. – Той започна да я води към един микробус, като я дърпаше, докато тя се съпротивляваше, и тя не успя да го спре.
– Остави я да си върви – каза Истън, но в гласа му не се долавяше особена убеденост.
И Кенеди не го обвиняваше. Имаше четирима прекалено едри, злобни мафиоти, а той беше само един.
Трите момчета се засмяха и започнаха да следват едрия мъж към белия ван. Започнах да се боря и да се дърпам, но беше безнадеждно. Този мъж беше прекалено голям и прекалено силен, за да може тя да му се противопостави.
– Хей! – Извика някой.
Кенеди обърна глава и видя Истън, който се втурна в действие. Отначало умът ѝ не можеше да проумее какво вижда, защото беше изгубила надежда, че той ще направи нещо толкова налудничаво, като да се опита да се бие с четирима мъже едновременно.
Само че Истън правеше точно това.
Единият мъж вече лежеше по гръб, с разперени ръце, в безсъзнание. Тя не знаеше как се е случило – сигурно е било бързо.
Сега към Истън се приближаваха двама мъже и Истън стоеше в бойна позиция, с вдигнати юмруци, свити крака, отпуснат, с втренчени очи, докато наблюдаваше движенията на двамата мъже, които идваха към него.
– Вървим към него едновременно, той не може да се бие и с двамата едновременно – каза единият от тях на другия.
Другият започна да кима с глава в знак на съгласие, но в този кратък миг Истън изскочи напред и нанесе мощен ритник в стомаха.
Мъжът нададе ужасен вой и се срина.
И тогава остана само един човек, освен този, който държеше Кенеди.
Истън държеше юмруците си вдигнати, подскачайки малко на пръсти, изглеждайки странно естествено в прецизно ушития си костюм.
Мъжът, който стоеше пред него, беше облечен в спортен костюм и изглеждаше суров, с татуировки по предмишниците и дори по врата. Главата му беше обръсната до голо и носеше козя брадичка.
– Значи знаеш как да се биеш малко, а, богато момче? – Каза той и се усмихна, докато се заобикаляха.
– Само малко – отвърна Истън и му се усмихна в отговор.
Двамата мъже, които Истън беше пребил, все още бяха смачкани на тротоара, макар че единият започваше замаяно да седи и изглеждаше така, сякаш не знаеше как се е озовал там.
И тогава Истън и мъжът с брадичката се впуснаха един срещу друг в блъсканица, която беше ослепителна. Всеки от тях нанасяше по един удар и сърцето на Кенеди се сви в гърлото. Другият мъж изглеждаше също толкова бърз и силен, колкото Истън, и тя се притесняваше, че Истън ще бъде тежко ранен.
Но въпреки лудостта на всичко това Истън сякаш избягваше ударите на мъжа, а после Истън нанесе един свой удар и противникът му изведнъж падна като чувал с картофи. Главата му рикошира от цимента и той падна в безсъзнание на лицето си.
Сега Истън напредна към последния мъж, който пусна Кенеди и вдигна ръце.
– Хей, приятелю, успокой се. Това е просто нашата работа – каза той.
– Твоята работа е да се опитваш да биеш жени? – Каза Истън.
– Ние правим само това, което шефът ни поиска. Но наистина е по-добре да помислиш върху това, защото Джими ДеЛука не е шега. Той ще те потърси, ако се изгавриш с нас.
Истън забави ход, докато се движеше между Кенеди и мъжа, който се беше опитал да я измъкне против волята ѝ.
Тя не можеше да повярва на облекчението, което премина през нея, когато Истън се приближи, колко защитена и в безопасност се чувстваше. Той беше като супергерой. Погледна мафиота.
– Прав си – каза Истън на човека. – ДеЛука сигурно ще ме потърси за това, че съм се забъркал с вас.
– Ти си се изразил, човече. – Човекът вдигна ръце и продължи да се отдръпва.
– Не съвсем – каза му Истън, след което отново тръгна напред.
Мафиотът се обърна и се опита да избяга обратно към микробуса, но Истън го хвана и го хвърли с главата напред в буса. Главата на мафиота действително се вряза в задната врата и той падна на земята, викайки.
Истън му нанесе три жестоки ритника, след което се сдържа, докато Кенеди крещеше да спре.
Истън дишаше тежко, а очите му бяха разширени от ярост.
– Кажи на шефа си, че ако тръгне да ме преследва, може да получи повече, отколкото се е надявал. Защото аз не съм шибан страхливец като приятелите му. – И тогава Истън се изплю върху мъжа.
Обърна се и тръгна обратно към мястото, където Кенеди стоеше като статуя.
– Хайде – каза ѝ той. – Трябва да ходим на работа – закъсняваме.

Назад към част 5                                                          Напред към част 7

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!