Кели Фейвър – Под неговата грижа – Книга 22 – Част 1

***

Кенеди напусна къщата на Истън като излезе през входната врата, затваряйки я след себе си с трясък, който прозвуча твърде окончателно.
Надяваше се да чуе как Истън идва след нея.
Само ако той ѝ беше казал да спре – че наистина не иска да я изхвърли посред нощ в града, особено когато на улицата крещи непознат мъж.
И все пак ето я там, миг по-късно, сама с лудия си преследвач… съседът ѝ Блейк. Блейк я гледаше така, сякаш тя се беше появила навън с магическа пръчка.
– Какво гледаш? – Попита тя, след което бързо тръгна надолу по стълбите и покрай Блейк, тъй като реши да се насочи към ъгъла и да види дали може да хване такси.
– Моля те, почакай малко – извика отчаяно Блейк и се втурна след нея.
Кенеди плачеше, както от тъга и гняв към Истън за това, че безсърдечно я е изхвърлил от дома си, така и от разочарование и унижение, че Блейк отново е създал проблеми в живота ѝ.
– Не ме преследвай, задник! – Извика тя в отговор на Блейк и тръгна още по-бързо.
– Слушай, наистина имам нужда да поговоря с теб – обади се Блейк след нея.
На Кенеди ѝ беше писнало. Когато вече бяха наближили ъгъла на улицата при светофара, тя се обърна с лице към преследвача си.
Блейк бе спрял по пътя си само от изражението на лицето ѝ.
– Какво искаш? – Каза тя, а челюстта ѝ сякаш беше замръзнала и говореше чрез зъби, които бяха свързани с тел.
– Искам само да имам шанс…
– Шанс? – Каза тя и стисна ръце. Изразът на лицето на Блейк беше достатъчен, за да я накара да го удуши. – Шанс да направиш какво? Да съсипеш живота ми за втори път? Да ме предадеш отново?
Блейк протегна ръце, сякаш се опитваше да успокои дете или неразумен и потенциално опасен възрастен.
– Не съм се опитвал да те предам, опитвах се да ти помогна.
Тя се засмя, високо, диво крякане на неверие.
– Ти трябва да си сериозно луд, Блейк. Осъзнаваш ли какво ми причини твоята малка изцепка? Всички си мислеха, че съм продала тази история на таблоидите. Обвиняваха ме. Сестра ми, Истън, Ред, всички важни хора, на които държа, се питаха дали не съм ги продала заради славата и печалбата. Уволниха ме, крещяха ми, чувствах се като пълен боклук благодарение на теб.
Блейк преглътна и за момент погледна надолу, като очите му търсеха земята, сякаш тя криеше отговори.
– Знаех, че шефът ти има някаква психологическа власт над теб, някаква сила, като контрол над съзнанието. Исках да те отдалеча от него, за да можеш да видиш истината, преди да е станало твърде късно и да компрометираш почтеността си.
– Наистина ли се притеснявахте за моята почтеност?
– Разбира се.
– Защото от мястото, на което стоя, изглежда, че просто си искал да ми влезеш в гащите и си се ядосал, че Истън е стигнал пръв дотам.
Блейк облиза устните си.
– Не, не, не беше така, Кенеди. Искам да кажа, разбира се, че ме е грижа за теб, обичам те…
– Не ми казвай това – изръмжа тя и пристъпи към него.
– Но аз те обичам и мисля, че ти също ме обичаш, дълбоко в себе си…
Изведнъж тя го зашлеви по лицето. Това изненада и двамата. Не беше толкова силено, но все пак беше шамар и Блейк докосна бузата си, сякаш не можеше да повярва.
Кенеди усети, че сълзите вече идват по-бързо, тъй като гневът и болката кипнаха.
– Ти не слушаш, Блейк. Ти си глупак, глупав, глупав човек, който си мисли, че може просто с булдозер да си проправи път, за да получи това, което иска. Аз не те искам, Блейк. Не те исках тогава и със сигурност не те искам сега. Да се държиш така, както се държиш с мен, е просто жалко и ми се иска никога да не съм те срещала, иска ми се да мога да щракна с пръсти и да те накарам да изчезнеш, за да мога да си живея живота. – Докато свърши да говори, ушите ѝ звъняха и тя се задъхваше.
Блейк изглеждаше зашеметен. Той примигна, отвори уста, после отново я затвори. Точно когато изглеждаше готов да говори, устата му се отвори, и отново нищо не излезе.
– Най-накрая – каза Кенеди и гласът ѝ омекна, когато видя в очите му признанието колко много е грешал за нея. – Най-сетне разбра, че не ме познаваш, Блейк, и нямаш никакво отношение към живота ми. – Тя се обърна и се отдалечи от него.
На ъгъла погледна и в двете посоки и видя, че движението е много слабо и няма таксита. Единственото такси, което мина покрай нея, не намали скоростта, когато тя му махна с ръка.
– Кенеди? – Обади се Блейк, без да помръдне от мястото, на което стоеше.
Тя го погледна назад и въздъхна.
– Да, Блейк.
– Добре ли си?
Тя се вгледа в него, възхитена от упоритостта му.
– Ще бъда по-добре, когато си тръгнеш.
– Няма да те безпокоя повече, Кенеди. Кълна се. Просто ти излезе от апартамента и си много тъжна… и… ами, просто ми се струва, че може би нещо не е наред.
– И защо да съм толкова глупава, че да говоря с теб за това какво е правилно или неправилно в живота ми? – Поклати глава тя. – Научих си урока последния път, когато ти и аз разговаряхме от сърце.
Блейк пъхна ръце в джобовете на палтото си и се приближи с няколко крачки, но явно внимаваше да не се приближи прекалено.
– Слушай Кенеди. Свърших да те преследвам. Ясно е, че не можеш да ме понасяш, и предполагам, че мога да разбера правотата ти. Наистина съжалявам, че отидох при таблоидите. Нямах представа, че всички ще те обвинят за това, което направих. Но честно казано, аз наистина се грижа за теб. Дори и да съм бил заблуден.
Кенеди го погледна и колкото и да е странно, му повярва. Вярваше, че нещо го е извадило от любовната мъгла – каквото и да е било заклинанието, което го беше накарало да се държи толкова страшно и ненормално. Сега той просто изглеждаше тъжен, съкрушен, изгубен.
Като мен, помисли си тя и се усмихна.
– Сигурно съм по-луда и от теб – каза му тя, връщайки се до мястото, където стоеше – защото избирам да ти простя, Блейк. Но никога повече не се заигравай с мен и не действай против волята ми.
Той кимна, като че ли възприемаше думите ѝ, преди най-накрая да отговори.
– Разбирам – каза той. – Но единственото, което искам да знам, е дали си добре? – Този път, когато и зададе въпроса, очите му бяха чувствителни, не я съдеше, просто наистина искаше да знае.
– Не съвсем. – Подсмръкна тя и избърса очите си. – Всъщност съм доста тъжна.
– И ти, и аз – усмихна се Блейк.
– Моля те, не ме карай да съжалявам за това – каза му Кенеди. – Не ме превръщай в глупачка за това, че съм избрала да ти простя.
– Няма да го направя, честта на скаута – каза Блейк и вдигна ръка.
Кенеди погледна към градската къща и дори откъм улицата видя, че в прозорците на горния етаж светят светлини.
– Хайде, върви с мен – каза тя, обви ръка около ръката на Блейк и започна да се движи по улицата в общата посока към апартамента си. Разходката беше достатъчно дълга, за да се наложи да хванат такси, за да се приберат за разумно време.
– Искаш ли да ми кажеш какво се случи? – Попита Блейк след известно време.
Кенеди се замисли за последните думи на Истън към нея. Беше се ядосал, защото само за няколко мига беше поискала мекота и чувствителност и защото му беше казала истината за неприятния му баща.
Заради това я беше изгонил от дома си посред нощ и колкото повече мислеше за това, толкова повече започваше да мрази Истън Ратър.
– Нещата просто не се получиха – каза тя просто. Все още беше твърде рано да се доверява на Блейк за каквито и да било подробности.
Блейк, от своя страна, изглежда разбираше това. Той кимна, но не поиска повече информация.
– Знам, че ще прозвучи странно от моя страна – каза Блейк, спирайки движението им напред – но наистина съжалявам, че ти се е случило това. Наистина съжалявам. – Той установи контакт с очите ѝ и Кенеди усети, че Блейк е честен.
По лицето му нямаше изражение, което дори да намеква, че се чувства добре от раздялата на Кенеди и Истън, нямаше знак, че Блейк е щастлив, защото тя вече е свободна и потенциално свободна да го разглежда отново като романтичен вариант.
Кенеди кимна.
– Аз също много съжалявам – каза тя, а после го дръпна за ръката и отново започна да върви.
Няколко минути се движеха в пълна тишина и тя с облекчение установи, че мълчанието между тях е удобно. Сякаш приятелството им, което беше подложено на изпитание от пристъпа на любовна лудост на Блейк и нейния собствен гняв и ярост в отговор на предателството му, беше някак по-силно заради всичко, което бяха преживели за толкова кратко време.
Да, осъзна тя, Блейк беше луд и беше постъпил като глупак. Но както тя заслужаваше прошка за временната си лудост, така и Блейк заслужаваше прошка. И ако някой можеше да разбере действията, на които може да е способен един отчаян човек, това беше Кенеди.

Напред към част 2

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!