Кели Фейвър – Под неговия чар – книга 19 – част 4

***

„Кактус“ беше елитен винен бар, разположен в горната част на Уест Сайд. Кенеди никога не беше ходила там и не знаеше нищо за заведението, освен това, което прочете на уебсайта им по време на пътуването с такси.
Освен това не я интересуваше особено къде ще се срещне с Истън – интересуваше я само, че това наистина се случва.
Той ти дава още един шанс, Кенеди, в същия ден, в който си провалила последната си възможност да го впечатлиш. Не го проваляй отново. Каквото и да правиш, следвай инструкциите му докрай.
Малката ободряваща беседа не потуши много нарастващата ѝ нервна криза. Толкова много искаше да накара Истън да види колко всеотдайна е в обслужването на нуждите и желанията му, в отношението към него като към господар.
В същото време се страхуваше – страхуваше се, че няма да може да отговори на невъзможно високите стандарти на Истън. Тя не беше красив модел, нямаше сексуален опит и не беше естествено предразположена да предава контрола на друг човек.
На хартия тя не беше идеалният кандидат за тази позиция. Всичко, което Истън изглеждаше, че иска в една жена, тя беше предимно обратното.
И освен това се страхуваше да не се провали, да не го провали и да не провали себе си.
Пътуването с таксито беше прекалено дълго, даде на Кенеди прекалено много време да се психира. Когато спряха до „Кактус“, сърцето ѝ биеше учестено, беше се изпотила и стомахът ѝ се свиваше.
Последното нещо, което Кенеди чувстваше, беше секси. Вместо това се чувстваше като голяма измамница, която щеше да бъде напълно разкрита.
Истън беше майстор, толкова добре умееше да я чете – поглеждаше я в очите и веднага разбираше, че не е готова.
Трудно беше да излезе от таксито и да стъпи на хладния нощен въздух, трудно беше да накара скованите си крака да вървят, трудно беше да залепи усмивка на лицето си, да се преструва на уверена там, където не беше.
Когато отвори вратата на ресторанта, тя погледна през помещението и видя Истън, седнал на малка масичка със запалена свещ в средата. Той чакаше, имаше чаша червено вино пред себе си и още една налята и чакаща я.
Домакинът пристъпи напред и я попита дали има резервация, а Кенеди му каза, че има среща с някого, като гласът ѝ леко трепереше от напрежение. Тя започна да върви към масата, на която Истън седеше и чакаше, и докато вървеше, високият ѝ ток се подхлъзна по хлъзгавия под и глезенът на Кенеди леко се изкълчи.
Изведнъж тя изгуби равновесие и падна, като се просна напред, задъхана. Падането и се стори, че е отнело десет години.
Докато това се случваше, тя беше напълно унизена от това как си представяше, че трябва да изглежда – с притиснати ръце, подкосени колене, уста, отворена в гримаса на ужас. И всички я гледаха, всички глави щяха да са обърнати, загледани в тромавия шут, когато се удари в пода.
Коленете ѝ се удариха в пода и два силни удара на остра агония разкъсаха краката ѝ, а после дланите ѝ се разбиха в земята и дори брадичката ѝ се докосна, което я накара за миг да види звезди.
Докато лежеше зашеметена на пода, я обзе странно чувство на покой.
Е, всичко свърши. Аз съм глупачка. Вече се прецаках и няма смисъл да се чудя какво си мисли Истън в момента. Сигурно си бърше устните със салфетка, става и излиза през вратата, за да не го свързват с мен.
И може би това е било за добро. Явно, мислеше си Кенеди, тя не е създадена за такива неща. В тялото ѝ нямаше нито една секси кост – нямаше смисъл да продължава с тази шарада.
В известен смисъл тя се отпусна там, на пода, защото играта най-накрая беше свършила.
– Добре ли си? – Попита домакина, като се наведе със загрижен израз на лицето си.
Кенеди се опита да седне, а бузите ѝ горяха от срам.
– Мисля, че да.
И тогава Истън избута човека настрани, хвана ръката на Кенеди и коленичи до нея.
– Не мърдай – каза той, взирайки се в нея. – Ранена ли си?
Тя просто го гледаше с широко отворена уста, без да знае как да реагира. Беше шокирана да види, че той изглежда на ръба на паниката, и когато стисна здраво ръката ѝ, сърцето ѝ отново заби бързо.
– Ударила си си силно главата – каза той. – Погледни ме, Кенеди.
Тя наистина го погледна, а очите му бяха като бял огън, който я изгаряше, като осъзнаването, че той се интересува толкова много, я изпрати в нов вид паника.
– Ударих си брадичката – каза тя. – Добре съм. Наистина.
Той сложи пръсти под брадичката ѝ и очите му се присвиха.
– Ще има синина – промълви той. После погледна коленете ѝ. – Кървиш.
Тя проследи погледа му и видя, че наистина и двете ѝ колена бяха смазани от контакта с твърдия под, в резултат на което по краката ѝ се стичаха малки ручейчета кръв.
– По дяволите, много съжалявам – каза тя, затваряйки очи от срам и притеснение пред сцената, която беше създала.
Когато отвори очи, Истън се беше изправил.
– Подът ви е невероятно хлъзгав в тази област – каза той на домакина. – Дали някой е разлял нещо тук, за да го направи такъв?
– Не ми е известно, сър – заекна домакинът.
– Добре, бих искал да говоря с вашия мениджър. Това е непростимо. Освен това ми трябва аптечка и отделна стая, където да се погрижа за раните ѝ.
– Ще видя какво мога да направя – каза домакинът, а гласът му издаваше нерви.
– Не гледай какво можеш да направиш, а просто направи това, което ти казах – рязко каза Истън. Докато домакинът се отдалечаваше, Истън отново коленичи до Кенеди.
– Не е нужно да правиш това. И без друго съм сигурна, че е моя грешката, че паднах – каза му тя.
Очите на Истън бяха меки и той се усмихна, докато бавно докосваше бузата ѝ.
– Когато за първи път падна и чух звука, изведнъж ми мина през ума, че може да си се наранила наистина тежко. И в този миг наистина изпитах ужасното усещане, че те губя – какво би било това.
– Но аз съм добре – каза тя, смеейки се малко, но обичайки това, което и казваше.
– Няма значение – каза Истън. – Това беше само най-краткият проблясък на мисълта какво би било усещането да съм без теб. И аз…
Точно когато се канеше да довърши изречението си, Истън беше прекъснат от мениджъра. Домакинът стоеше до управителя и дишаше тежко, сякаш беше спринтирал из ресторанта.
Управителят беше нисък, набит мъж с гъсти мустаци и очи, които бързо се местеха, възприемайки ситуацията.
– Разбирам, че е станал инцидент? – Каза той.
– Да – отвърна Истън. – Моята приятелка падна, защото подът ви е бил много хлъзгав. Удари си брадичката и както виждате, коленете и са окървавени.
Управителят кимна.
– Извинявам се. Правим всичко възможно, за да не се случва нищо подобно, но понякога се случват инциденти. Искате ли да се обадя на полицията или на линейка?
– Не, не мисля – каза му Истън. От няколко минути насам той се беше успокоил значително и беше по-скоро старото си аз. – Бих искал да имам лично пространство, където да мога да се погрижа за нея с аптечка за първа помощ. А след това, ако е възможно, бихме искали да се върнем и да подновим вечерята си заедно.
– Абсолютно, можем да организираме всичко това – каза му мениджърът. – Щастливи сме да направим всичко, което можем, за да помогнем на ситуацията. Има една малка зала за частни събития, която в момента е празна. Искате ли да отидете там и да ви изпратим и комплект за първа помощ?
– Би било чудесно – каза му Истън. – Оценявам това.
Мениджърът се усмихна любезно, но лицето му беше напрегнато.
Кенеди се зачуди дали има представа кой е Истън. Не изглеждаше да се познават, но начинът, по който домакинът и мениджърът се отнасяха с уважение към Истън, я накара да се запита дали може би репутацията му на важен, влиятелен човек, не го е предшествала.
Секунди по-късно Истън вдигна Кенеди на крака и я придружи до малка частна стая с плъзгащи се врати. В празната стая имаше голяма банкетна маса и столове и Истън я накара да седне и да постави краката си на друг стол, така че краката ѝ да бъдат повдигнати.
След като мениджърът внесе в помещението аптечката за първа помощ, той излезе от стаята и на излизане затвори плъзгащите се врати.
Истън свали сакото си и го хвърли през масата, след което започна да навива ръкавите си.
Кенеди не можа да се сдържи да не се засмее.
– Не планираш да ме оперираш, нали?
Истън сбърчи вежди към нея.
– Още не съм решил. – Той се пресегна към мястото, където комплектът се намираше на пода до двойните врати, след което го отвори и за миг се разрови в него.
– Наистина съм добре – каза Кенеди, отвори уста и сви челюстта си. В повечето случаи всичко беше наред, макар че езикът ѝ леко гореше и тя си помисли, че може да го е захапала случайно, когато е паднала.
– Нека аз да преценя това – каза ѝ Истън, като се приближи към нея с ръце, пълни с бинтове и мехлеми. Той отвори един пакет и използва малко марля, за да намаже драскотините по коленете ѝ. След това избърса кръвта от долната част на краката ѝ, където тя беше капнала.
– Извинявай, това е гадно – извини се тя.
Той я погледна в очите.
– Нищо в теб не е гадно – каза той – не и за мен.
Тя не беше свикнала да вижда тази нежност от Истън и това я изнерви, накара езика и да се върже. Той не само накара езика и да си върже, но и изпита ясно усещане в долната част на корема, което ѝ подсказваше, че той също я и възбужда.
Междувременно Истън продължи да се грижи за раните ѝ, като ги почистваше, дезинфекцираше, а след това постави по два малки лепенки на всяко коляно. Когато приключи с коленете ѝ, той се изправи и се приближи до лицето ѝ.
– Благодаря, вече съм добре – каза тя.
– Дай ми да видя главата ти.
– Не съм си ударила главата.
– Ударила си се.
– Брадата ми, помниш ли? – Каза тя, посочвайки брадичката си.
Той погледна лицето ѝ преценяващо.
– Имаш късмет, че не е било по-лошо – каза той.
– Знам, съжалявам, че вдигнах такъв шум. Чувствам се като глупачка.
– Никога не казвай това за себе си, Кенеди – каза и той. Очите му бяха непоколебими. – Знам, че това може да звучи странно от моя страна…
– Да, така е – съгласи се тя.
Устата му се сви.
– Както и да е, искам да ти кажа нещо важно. Не говори за себе си негативно. Заслужаваш нещо по-добро.
Тя кимна, чувствайки се странно, сякаш сълзите изведнъж бяха близо до повърхността. Тогава трябваше да отвърне поглед от него, трябваше да избяга от тези преценяващи очи, които сякаш знаеха много повече, отколкото трябваше, когато ставаше дума за нея.
– Какво сега? – Каза тя накрая.
Истън ѝ помогна да се изправи на крака и тя застана толкова близо до него, че буквално усещаше топлината, излъчвана от тялото му.
– Това, което ще последва, зависи до голяма степен от теб – каза Истън тихо. Обърна се и я погледна, а устата му беше на сантиметри от нейната. – Какво искаш да се случи сега, Кенеди?
Искам да ме целунеш. Искам да ме чукаш, най-накрая. Искам да ме вземеш, точно сега, точно тук, или да го направим в колата. Не ме интересува, стига да си в мен.
Но тя се страхуваше да изрече думите на глас. Устните ѝ се разтвориха, но гласът ѝ така и не излезе.
Истън се усмихваше, сякаш току-що беше чул шега, която не му беше позволено да повтори. Очите му се впиваха в нейните, без да ѝ дават възможност да диша.
Тя погледна към земята, опитвайки се отново да избяга от безмилостното му преследване, но този път Истън не го позволи. Той постави нежно пръстите си под брадичката ѝ и макар че я болеше, докосването му беше като балсам. Вместо да утежнят болната ѝ брадичка, пръстите му накараха кожата ѝ да изтръпне, докато я подтикваше да наклони глава нагоре, така че да трябва да го погледне отново.
– Така и не отговори на простия ми въпрос – каза и Истън.
– Страхувам се.
– От какво толкова се страхуваш? – Попита той. – Страхуваш се да се откажеш от контрола, да ми се предадеш?
– Не знам. – Сърцето ѝ биеше толкова бързо, когато беше толкова близо до него. Искаше го повече от всякога, искаше го по начин, който караше душата ѝ да боледува, караше вътрешностите ѝ да треперят и да се тресат от нужда.
Той се наведе по-близо и в първия момент тя си помисли, че ще я целуне, но после устните му само докоснаха бузата ѝ и се плъзнаха към ухото ѝ, където прошепна.
– Никога не бих те наранил и не бих позволил да ти се случи нещо – каза той тихо.
Дъхът му я накара да потрепери, зърната ѝ се втвърдиха, накара кожата ѝ да настръхне.
– Вярвам ти – отвърна тя.
Ръцете му докоснаха нежно ръцете ѝ, като се спуснаха по предмишниците ѝ до дланите.
– Тогава ела и пий с мен – засмя се той. – Ще го направиш ли? Или съм толкова страшен, че дори за питие не може да става дума?
– Не, с удоволствие бих изпила едно питие, ако… – Тя почти каза: „Ако нямаш нищо против да делиш една маса с некадърник. Но после си спомни какво ѝ беше казал за това, че не трябва да говори негативно за себе си, и спря по средата на изречението.
– Ако какво? – Попита той.
– Ако ме поканиш.
– Разбира се, че ще го направя – каза Истън и поклати глава, сякаш тя беше най-странната жена, която някога е срещал.
Грабна сакото си от масата и се вмъкна в него с лекота и грациозност, сякаш беше втора кожа. И разбира се, изглеждаше великолепно в него – беше ушито до съвършенство.
Той я хвана здраво за ръка и я изведе от стаята, като плъзна една от вратите и уверено излезе в основната трапезария.

Назад към част 3                                                   Напред към част  5

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!