Кели Фейвър – Под негово командване – Книга 17 – част 12

***

Обратно в офиса, тя беше мрачна и безразлична.
Колкото и да изглеждаше, че са близо до момента, в който ще бъдат заедно в колата, сега изглеждаха по-далеч от всякога. Поведението на Истън се бе променило в студена дистанцираност.
Започна да общува с нея предимно по електронната поща, като я молеше да насрочи пътуване до Китай в края на месеца, даваше ѝ името на туристическия си агент и основните подробности, които тя трябваше да вземе предвид.
Тя се обади на туристическия агент и се зае с организацията, след което Истън ѝ изпрати още един имейл, в който я помолил да му направи кафе.
Кенеди стана и му направи кафе, занесе го в офиса му, надявайки се на някаква комуникация от негова страна – може би усмивка, една-две думи, шега.
Той почти я игнорира.
Когато се върна на бюрото си, намери още един имейл, в който и се казваше да му насрочи конкретна конферентна зала. Трябваше да го направи през служебната им интранет мрежа, което ѝ отне няколко минути, за да разбере.
Докато го правеше, пристигна още един имейл. Този път той ѝ казваше, че иска да изтича до близкия ресторант и да вземе храна за обяд. Даде ѝ телефонния номер и поръчката си.
Започваше да се чуди защо той прави всичко чрез имейли и по принцип отказва дори да говори с нея. Но после Кенеди си каза, че това е просто нейното въображение.
Ти си препила с алкохол и си депресирана, каза си тя. Той просто е ефективен.
Но с напредването на деня промяната в общуването продължи. Истън сякаш се стараеше да избягва да разговаря с нея лично, вместо това предпочиташе да минава през електронната поща и от време на време – през един студен текст.
Нещата, които ѝ възлагаше да прави, бяха чисто служебни – нищо предизвикателно или интересно.
Отсъстваше за срещи в продължение на няколко часа и след това се върна почти в пет часа, като едва и хвърли поглед, докато минаваше покрай бюрото и на път за кабинета си.
Тя се обърна и го видя как минава. Обхвана я чувство на страх. Той щеше да я уволни, осъзна тя. Дали за това, че е провалила срещата с Травис Хил-младши, дали за това, че е пила твърде много, дали за това, че е започнала да хленчи и да плаче – каквото и да е, тя изведнъж дълбоко в себе си разбра, че Истън ще я уволни.
Тя се изправи и бавно влезе в кабинета му, като леко почука на отворената врата, за да привлече вниманието му. Той вдигна очи от някакви документи, които четеше.
– Каквото и да е, просто ми пиши – каза той.
– Предпочитам просто да го кажа сега – каза тя.
– Имейл.
Тя на практика тропна с крак.
– Защо? Защо трябва да е имейл?
Той я погледна, а изражението му беше изпълнено с нетърпение и презрение.
– Защото така казах.
– Ако съм направила нещо нередно, нещо, което да те обиди…
– Не започвай – изръмжа той. – Аз не съм твоята детегледачка. Не съм ти психотерапевт и не съм ти баща.
Тя прехапа устна.
– Никога не съм казвала, че си някое от тези неща.
Той посочи към нея.
– Казах ти – имейл. Защо ми се противопоставяш?
– Противопоставям ти се? – Засмя се тя. – Защото се опитвам да водя разговор? Мисля, че постъпвам разумно, като се опитвам да използвам най-целесъобразната форма на комуникация. Защо да пиша имейл, когато мога да кажа същото за две секунди?
Истън се изправи.
– Защото ти казах да го направиш, ето защо. Коя част от тази концепция не разбираш?
Тя отстъпи назад, облизвайки устни.
– Съжалявам.
– Престани да го казваш. Спри да се извиняваш. – Той направи крачка към нея. – Спри да плачеш. Престани да бъдеш емоционална в този офис.
Тя затаи дъх, докато той продължаваше към нея.
– Аз…
– Недей – каза той и продължи напред. – Не се извинявай отново, дори не мисли за това. Ще те изгоня от тази сграда, ако кажеш, че съжаляваш. Ти не съжаляваш, Кенеди. Правиш всичко възможно, за да ме разсееш, всичко възможно, за да ме подлудиш.
– Не разбирам.
– Погледни как си облечена – каза той, загребвайки я с очи нагоре-надолу.
– Показваш цялата си кожа – продължи той. – И начинът, по който продължаваш да внасяш емоции в този офис, в моя бизнес – това е неприемливо. Разбираш ли?
Тя кимна, а челюстта ѝ трепереше. Почти се извини, но не го направи.
– Кажи, че го разбираш – каза и той. Сега беше почти толкова близо, колкото и онази вечер. Очите му бяха фокусирани върху нейните.
Зърната ѝ изведнъж се втвърдиха и топлината се разпространи по таза ѝ.
– Разбирам. – Каза му тя.
Той се наведе напред.
– Разбираш ли или ще продължиш да се държиш лошо в кабинета ми?
– Разбрах – въздъхна тя.
– Защото, ако не ме послушаш, ще бъда принуден да предприема драстични действия.
Тя кимна мълчаливо. Той погледна към пода и си пое дъх.
Кенеди всъщност не знаеше какво се случва. Умът ѝ казваше едно, а тялото ѝ друго. Умът ѝ казваше, че Истън я мрази, че е много близо до уволнението ѝ, че е на края на силите си и че иска тя да се оправи или да напусне. Но тялото ѝ казваше нещо съвсем различно. Тя беше възбудена и усещаше възбудата му като силово поле около себе си, което я притискаше. Той не я докосваше, но присъствието му беше толкова близо, че сякаш я докосваше по най-интимния начин, който можеше да си представи.
– Какви драстични действия? – Попита тя.
Погледът му отново се спря върху нейния.
– Не бива да задаваш този въпрос.
– Съжалявам – изригна тя. Сякаш се опитваше да го разгневи, като се извиняваше, след като той изрично ѝ беше казал да не го прави. Но някак си част от нея всъщност искаше да го избута отвъд това, което можеше да понесе.
– Какво ти казах? – Изсумтя той.
– Ти ми каза да спра да се извинявам.
– Тогава защо току-що се извини?
– Съжалявам, забравих.
Очите му се изцъклиха в нея. И тогава изведнъж той я хвана за китката и я завъртя така, че тя да се озове с лице към стената.
– Постави ръцете си на стената – изръмжа той.
Тя направи каквото ѝ беше казано, гърдите ѝ се издигаха, краката ѝ трепереха.
Истън хвана полата ѝ и я вдигна нагоре, разкривайки задните ѝ части, покрити само от прашка.
– Не ми оставяш никакъв избор – промълви той. И след това започна грубо да я пляска по дупето.
Тя извика, но не от болка, а от екстаз. Всеки път, когато дланта му се удряше в треперещата ѝ кожа, това беше като директен канал към путката ѝ. Всеки шамар предизвикваше нова вълна на удоволствие в нея и тя се заливаше с хлъзгавина, която капеше все повече и повече с всеки негов шамар.
– Не се извинявай – каза той, пляскайки я по задните части. – Просто си затвори устата, разбираш ли?
Тя кимна, дишайки, стенейки тихо, докато дланта му отново я удари по плътта.
– Просто си затвори устата и бъди професионалист.
Да бъда професионалист? Помисли си тя. Като теб, който ме удря по голия задник в работно време?
Разбира се, тя не можеше да го каже. В крайна сметка не искаше той да спре.
В крайна сметка той спря. Той пусна полата ѝ и тя отново падна върху задните ѝ части, покривайки голата ѝ кожа. Кожата я пареше по един приятен начин, който беше изненадващо приятен.
– Вече можеш да се обърнеш – каза той с по-спокоен глас.
Кенеди го направи, като го погледна. Очите им се срещнаха и между тях се получи някакво разбирателство.
– Значи това е всичко за днес? – Попита тя, а гласът ѝ беше странно стабилен.
Той кимна, а челюстта му се стегна.
– Да. – Ноздрите му се разшириха и тя отново видя, че той силно я желае. Ако е така, зачуди се тя, тогава защо просто не я вземе?
Тя постоя още миг там, чакайки да види дали няма да се пречупи и да го направи вече. Но той не го направи, просто се обърна и се върна към бюрото си.
– Това е всичко – каза той отново, като погледна към документите си. Вдигна ги и ги разбърка.
– До утре – отвърна тя.
– Да.
Тя излезе от кабинета, събра нещата си и си тръгна.

Назад към част 11                                                           Напред към част 13

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!