Кели Фейвър – Под негово командване – Книга 17 – част 3

***

След като пренесе последните си вещи по стълбите и влезе в малкото си студио, Кенеди се срина на матрака и извади лаптопа си. Беше гладна и уморена, но искаше да поучи малко, преди да си легне за през нощта.
Като извади документите, които беше събрала за „Ред Ейджънси“, Кенеди отново се запита за всичко – от броя на служителите, работещи в агенцията в момента, през имената и биографията на всички от мениджърския екип, до припомнянето на всеки един клиент, за когото публично се е споменавало, че работи с новото бизнес начинание на Ред Джеймисън.
За щастие, тя притежаваше умение да запомня големи количества информация, да я организира и да може да си я припомня почти мигновено. Чувстваше се уверена, че ще може да се справи с всеки въпрос, който Ред Джеймисън или който и да било друг и подхвърли на интервюто утре.

Само като си представи, че ще се изправи срещу Ред в неговото владение, в неговата домашна база, тя отново се притесни и затрепери. Да, тя можеше да си спомни всякаква информация и любопитни факти за живота на Ред и Никол, както и за техните бизнес начинания, но беше съвсем друго, когато ставаше въпрос за увереност в собствения ѝ чар и способността ѝ да бъде представителна и приятна.
Беше проучила голяма част от значително големия брой писмени и видеоинтервюта с известния изпълнителен директор. По всяка вероятност тя можеше да си спомни по-точно много от нещата, които той беше казал и направил през последните пет години, отколкото той самият би си спомнил.
Но да знаеш информация беше различно от това да го разсмееш или да го убедиш, че ще му е приятно да работи с нея. Като негов изпълнителен асистент тя щеше да бъде с него по цял ден, потенциално в служебни пътувания, щеше да споделя пространство и време с човека в среда с висок стрес. Нямаше да е достатъчно само да му покаже, че е умна. Трябваше да го впечатли и с личността си.
А какво ще стане, ако той не те смята за достатъчно красива?
Тя сложи ръка на стомаха си, опитвайки се да си поеме дълбоко въздух, когато започнаха да се появяват вълни на паника.
Ами ако той все пак те смята за красива? Ами ако действа според това?
Това я накара да затвори лаптопа и да стане, като се премести в кухненския бокс, където беше скрила пакет със закуски. Не беше останало много за избор, но тя трябваше да сложи нещо в празния си стомах.
Докато стоеше в почти празната си кухня и ядеше няколко застояли на вкус крекера с фъстъчено масло, Кенеди се замисли за реакцията, която беше получила от своя ментор, професор Ланг, когато му беше казала, че все пак няма да приеме асистентското място в математическия факултет на Масачузетския технологичен институт.
Той беше напълно шокиран, убеден, че тя или е получила ужасна новина за сериозно заболяване, или че може би временно е полудяла от академичния стрес. В края на краищата, тя беше завършила с отличие и току-що беше получила престижната стипендия Liftoff Fellowship, която щеше да ѝ позволи да продължи и с магистратурата си, без да се притеснява за обременителни студентски заеми.
В крайна сметка беше успяла да убеди професор Ланг, че не е неизлечимо болна, но не беше успяла да го накара да повярва, че не е психически нестабилна. Той продължаваше да я моли да преосмисли решението си.
– Не захвърляй всичко това, Кенеди – беше казал той. Беше го казал толкова много пъти, че тя едва не изкрещя и не му каза да млъкне.
Но Кенеди бе разбрала твърде добре объркването и загрижеността му. Споделяше ги.
След всичко, което и се бе случило през последните няколко седмици, тя се чувстваше като съвсем друг човек. Вече не беше момичето, което преди четири години беше прието в МТИ и скачаше от радост, танцувайки из дома на детството си като луда версия на Бритни Спиърс. Вече не беше момичето, което беше прекарало по-голямата част от четирите години, които трябваше да бъдат социалният връх на младия ѝ живот, с нос, забит в книга.
И всичко това се дължеше на един непредвиден обрат – неочаквано откровение. Този съдбовен ден, в който целият ѝ живот се преобърна с главата надолу и сега тя просто беше друг човек и вече не искаше да прекарва дните си, забутана в някоя класна стая на Масачузетския технологичен институт, където да решава сложни уравнения, формули и теореми. Писането на научни статии и надеждата те да бъдат публикувани също вече не я интересуваше особено. И тя знаеше, че тази промяна в мнението ѝ не е нещо временно.
Това, през което беше преминала, буквално беше взривило съзнанието ѝ, и то не по начина, по който го беше взривила, когато изучаваше квантова физика в класа си по физика в гимназията. Не, сега Кенеди се чувстваше така, сякаш е живяла в гигантска лъжа. Беше играла ролята на човек, който нямаше нищо общо с това, което беше в действителност.
Кенеди не знаеше дали животът в Ню Йорк и работата като изпълнителен асистент в конкурентна рекламна агенция биха отразили това, което беше сега, но това беше едно начало.
Никога не съм имала дори гадже, помисли си тя, докато успяваше да пъхне в устата си последния застоял крекер с фъстъчено масло, да го сдъвче и да преглътне.
Не мога да повярвам, че никога не съм имала гадже.
Винаги я е притеснявало, че родителите ѝ са били толкова строги, но в някои отношения го е оценявала. Знаеше, че те просто са искали тя да извлече максимума от себе си, от образованието си, за да има истински шанс да разгърне потенциала си.
Сега тя гледаше назад и гледаше на тяхната намеса с горчивина и дълбоко предателство.
Предателство. Това е думата на месеца.
Когато мобилният ѝ телефон иззвъня от другия край на стаята, Кенеди се приближи и го вдигна, като се намръщи, когато видя домашния номер на родителите си. Това, което винаги я караше да се усмихва, сега я накара да се намръщи.
Ирония на съдбата беше, че се обаждат, когато тя тъкмо се беше замислила за тях.
Не мога да се справя с това точно сега – помисли си тя.
Но след това отговори по същия начин – продължавайки да играе ролята на доброто дете.
– Здравей – каза тя, като се опита да придаде лекота на гласа си.
– Ти направи ли го? – Попита майка ѝ.
– Да. Тук съм в новия си апартамент. Наистина е хубав – излъга тя, оглеждайки малката, тясна обстановка, голия под и белите стени, прозореца, който не гледаше към нищо друго освен към пожарната стълба и гърба на друга стара сграда.
– Радвам се, че е хубаво – каза майка ѝ.
– Не и аз – каза баща ѝ.
– О, не знаех, че и ти си на линия – каза Кенеди.
– Разбира се, че съм на линия – отвърна той. – Много се притеснявам за теб. Както и майка ти.
– Татко, наистина не мога да водя този разговор отново. И със сигурност не тази вечер. Уморена съм, имах дълго пътуване…
– Ние просто искаме да разберем защо. Цялото ти образование, целият ти живот – каза майка ѝ. – Всичко беше готово, поднесено на сребърен поднос, а после просто го захвърли.
Кенеди затвори очи и си пое дълбоко дъх. Можеше просто да им каже истината, да им разкаже всичко. Но от друга страна, имаше нещо поетично в това да не го направи, нещо много подходящо в нейното несправедливо, жестоко мълчание. Затова тя избра да не им дава обяснението, което желаеха.
– Виж, не искаме да се караме с теб – каза баща ѝ, след като мълчанието стана непоносимо. – Обичаме те, сладко грахово зърно.
– Татко, моля те, не ме наричай така. Аз съм възрастна.
– Предполагам, че изведнъж не мога да направя нищо правилно.
– Просто ме наричай Кенеди. Това е всичко, което искам. И може би ти и мама бихте могли да се успокоите с драмата. Наистина съм щастлива тук, в Ню Йорк. Имам страхотна нова работа и това е правилното нещо за мен. Ако по някаква причина тук не се получи, сигурна съм, че някъде има друг университет, който би ми позволил да отида в аспирантура или да преподавам на непълно работно време.
– Може би дори в Масачузетския технологичен институт – намеси се майка ѝ.
– Да – каза баща ѝ, внезапно развълнуван. – Професор Ланг направо те обожава. Сигурен съм, че ще намери начин да те върне на преподавателска позиция, ако поискаш. Може би това може да бъде просто малък отпуск. Разбира се, имаш нужда от почивка от образованието. Всички сме съгласни, че то е твърде интензивно от твърде много години и всеки има нужда от почивка…
– Татко, никога не трябваше дори да казвам, че това е възможност – прекъсна го Кенеди. – Няма да се върна в академичните среди. Ще остана в Ню Йорк за дълго време. Съжалявам, че това разстройва теб и мама, но така трябваше да направя. Сега трябва да отида и да довърша разопаковането.
– Добре – каза той, победен.
– Обичаме те – каза майка ѝ.
Кенеди не можа да се насили да им го каже в отговор.

Назад към част 2                                                       Напред към част 4

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!