Кели Фейвър – Под негов контрол – Книга 18 – част 8

***

Кенеди не беше сигурна как се чувства, когато се прибра у дома след закуската със сестра си. На първо място, беше станало ясно, че Никол всъщност не иска да бъдат сестри. Така че това си беше решено.
Беше доста твърд отказ, но в същото време Кенеди виждаше лъчи на надежда в случилото се. Бяха се срещнали, само двете, и Никол беше видяла начина, по който Кенеди се държеше с Райли.
Райли беше привлечена от мен – помисли си Кенеди и се усмихна, докато вървеше по 56-а улица, слънчевата светлина искреше от върховете на високите сгради, а вятърът се блъскаше в кожата ѝ по един не съвсем неприятен начин.
Ако успея да и докажа, че може да ми има доверие, с времето тя ще започне да се отпуска, помисли си Кенеди.
Тя не иска да има нищо общо с теб. Тя го каза в прав текст.
Това беше първоначалната ѝ реакция на една много болезнена, шокираща ситуация. Но ако наистина изпитваше такова недоверие, щеше да ме уволни.
От друга страна, Кенеди не беше сигурна, че не е била уволнена. Никол беше оставила това като сива зона, нещо, което Ред и Истън щяха да решат заедно.
Усмивката на Кенеди помръкна.
Тя пристигна обратно в апартамента си и не беше сигурна какво да прави със себе си по-нататък. Очакваха ли я утре на работа, или не?
Тя се взираше в мобилния си телефон и обмисляше възможностите си. Можеше да седне и да чака до телефона, да изчака колкото и време да отнеме на Истън да се свърже с нея – което можеше и да не се случи никога – или пък можеше да се опита да се свърже с него първа.
Самата мисъл за това я накара да се притесни.
Реши да си направи чаша чай и да се опита да подреди мислите си.
Не му се обаждай, защото се надяваш на нещо повече. Ако той изобщо се интересуваше от теб, наистина се интересуваше от теб, досега щеше да се е обадил.
Кенеди гледаше как чайникът ѝ бавно закипява, стоеше в клаустрофобичната си кухня и се взираше в пламъка от газовата горелка, който гъделичкаше дъното на съда.
Накрая тенджерата започна да пищи, свирейки на висок тон, който утихна, когато тя махна чайника от пламъка и наля водата в една чаша.
Остави я да кисне няколко минути, като все още обмисляше възможностите си.
Докато отпиваше от горещата чаша, Кенеди вече знаеше, че първо трябва да се обади на Истън.
Нямаше да седи и да чака Истън. Кой знаеше как и кога той щеше да си направи труда да ѝ каже какво се случва?
Кенеди постави чашата си на плота и вдигна телефона си. Пое си дълбоко дъх и отпусна рамене.
Никол ти каза, че може би все още имаш работа, и имаш пълното право да разбереш дали е така.
След като определи собствените си права, Кенеди се почувства малко по-смела и готова да се изправи срещу Истън, ако той се опита да я накара да се почувства зле, че му се е обадила.
Тя набра номера му и зачака.
Той не вдигна. Вместо това след няколко позвънявания отиде на гласова поща.
Тя си представи как той я праща на гласова поща, гледайки идентификатора на обаждащия се с отвратително изражение на лицето.
Представяше си го на среща с красива жена, която интервюираше, за да замести Кенеди.
Мисълта почти я подлуди от отчаяние и ревност, макар да знаеше, че е ненормално.
Тя затвори мобилния си телефон и вместо това реши да му изпрати съобщение. По този начин, мислеше си Кенеди, можеше да е сигурна, че ще получи някакъв отговор от него.
Трябваше да му пиша отначало.
Пулсът на Кенеди се учести и тя се изпоти леко, сякаш беше направила някакво упражнение, преди да вдигне телефона.
Какво да кажа? Как да го формулира, за да създаде нужното впечатление за професионален интерес, без да даде на Истън да разбере колко силно иска отговора му?
Просто да е честно, просто и свързано единствено с работата.
Да – помисли си Кенеди и кимна с глава. Да бъде просто и честно.
Тя написа много елегантен, професионален текст на Истън и го изпрати, преди да успее да се усъмни в решението си. Той гласеше:

Здравейте, тук е Кенеди. Днес се срещнах с Никол Джеймисън и тя ми каза, че може би все още имам работа в компанията. Моля, уведоми ме кога можем да го обсъдим.

Тя го прочете отново и отново, като се увери, че не е написала нищо, което би се върнало да я преследва или да я злепостави по някакъв начин.
След десетина препрочитания Кенеди се чувства все по-уверена, че е написала на Истън перфектния текст. В него не е имало и най-малък полъх на емоционалност или непрофесионализъм. Той трябваше да отговори, нали?
Но докато времето напредваше, а чаят и изстиваше, тя отпиваше и отпиваше, доливайки чашата си неведнъж, чакайки до мобилния си телефон.
Нищо.
Може би Истън е на среща.
Но след като часовете минаха, а после следобедът премина в ранна вечер, а ранната вечер в нощ, Кенеди осъзна, че Истън я игнорира.
Мисълта едновременно я ужаси и разгневи. Какво право имаше той? Тя беше служителка, и то такава, за която можеше да се каже, че е била подложена на сексуален тормоз от шефа си – (е, това не е тормоз, защото ти си го искала поне толкова, колкото и той) – и въпреки това същият този шеф имаше наглостта да я игнорира.
Разочарованието на Кенеди нарастваше, но тя не знаеше какво да направи по въпроса. Ако Истън не ѝ отговаряше, единственото, което можеше да направи, беше да се появи в офиса и да се конфронтира с него.
Лоша идея.
Да, помисли си тя. Лоша идея. Но той не ми оставя друг избор.
Сега просто говориш глупости.
Тя реши да поспи върху това. Във всеки случай беше уморина. Срещата с Никол и Райли беше отнела много от нея.
Кенеди влезе във ваната и се опита просто да се освободи от всичко това, от всички мисли за Истън, от страховете, от отхвърлянето, от загубата и унижението.
Наистина се опитваше, но съзнанието ѝ продължаваше да възпроизвежда сцени, сякаш се намираше в киносалон и животът ѝ се възпроизвеждаше в затворен цикъл.
Виждаше се как държи онзи проклет акт за раждане, който бе променил всичко, унищожил бе стария ѝ живот с един замах.
Кенеди се върна назад и каза на професорите си, на семейството си и на познатите си, че напуска Масачузетския технологичен институт и се мести в Ню Йорк, за да започне работа в рекламната и маркетинговата индустрия.
И след това, най-големият миг от всички – срещата с Истън.
Да види Истън в тъмния коридор онази вечер, когато той я накара да се съблече и да стои гола в странната стая на още по-странния клуб.
Истън я наплясква в офиса.
Истън ѝ казва да вземе члена му в устата си.
Тя се възбуждаше. Не го беше планирала, но някак си, седейки в топлата вода във ваната и мислейки за Истън, то просто се беше прокраднало по тялото ѝ.
Кенеди си мислеше за него и бавно започна да се докосва, представяйки си ръката на Истън върху нея, представяйки си члена му в нея.
Водата плискаше меко, като се плискаше по стените на ваната, а после се плискаше по-бързо, когато тя започна да търка клитора си с бързи движеният, краката ѝ се стягаха, докато стъпалата ѝ се притискаха към вътрешността на ваната.
Представи си как Истън вкарва мъжествеността си в нея, как я пронизва, и въпреки че Кенеди никога преди не беше имала любовник – в този момент знаеше точно какво ще е усещането.
И усещането беше невероятно, и тя щеше да свърши, и Боже, тя имаше нужда да свърши. Имаше нужда да се освободи от цялото напрежение и гняв, които се бяха натрупали в нея.
Точно на върха на възбудата си и вълната от удоволствие, която преминаваше през тялото ѝ, докато се подготвяше за неизбежната кулминация, тя чу неясен тътен.
Тя седна във ваната, като при това краката ѝ отново се плиснаха във водата.
Сега тя наостри уши.
Чукаше се. Някой беше на вратата на апартамента ѝ.
Истън.
Най-накрая, помисли си тя, той е получил съобщението ѝ и е решил да дойде и да я види лично.
И може би ще влезе и тогава ще се радвам, че не съм стигнала до кулминацията, защото може би ще иска да довърши това, което започнахме в банята на Никол и Ред онази вечер.
Кенеди излезе бързо от ваната и наметна халата си. Върза го плътно, но не прекалено силно. Остави го достатъчно разтворен, за да разкрие набъбването на гърдите ѝ. Достатъчно, за да накара Истън може би да се замисли, когато разбере колко малко има между него и нея. Само парче плат, хлабав възел, който можеше да се развърже толкова лесно, колкото да се разкопчае закопчалка.
Тя се погледна в огледалото, докато бягаше от банята.
Косата ѝ беше сресана назад и нямаше грим, но Кенеди не смяташе, че е нещо ужасно. Все още имаше цвят в бузите ѝ и като цяло си мислеше, че може да му се стори секси.
Или не.
Когато отвори вратата на апартамента си, тя за миг видя изваяното лице на Истън, което я гледаше с желание и глад.
Но след това примигна и лицето отново се превърна в Блейк, какъвто всъщност си беше. Блейк. Тя примигна още няколко пъти, зашеметена, че дори не ѝ беше хрумнало, че Блейк ще се появи на вратата ѝ.
– Здравей – каза той и се усмихна язвително. – Предполагам, че съм те хванал по средата на… нещо. – Очите му сканираха надолу към гърдите ѝ и тя неволно придърпа халата си по-плътно около себе си, притискайки го.
– Къпех се – каза тя, все още задъхана от бързането към вратата.
– Помниш ли, че казах, че ще се отбия днес?
– Да, но предполагам, че все пак съм забравила – каза му тя, без да може да скрие разочарованието си.
Той го усети и устата му се стегна.
– Извинявай, че те обезпокоих – каза той.
Тя забеляза, че той държи бутилка вино. Боже, как досега не беше забелязала това? Беше облечен със сако и джинси и очевидно искаше да я впечатли.
– Донесъл си вино – каза тя и протегна ръка.
– Мога ли да вляза?
– Разбира се – каза тя, без да иска, но чувствайки, че все пак трябва да го допусне. Тя прие бутилката.
Блейк влезе вътре, а Кенеди отиде и донесе две чаши. Вътрешно се опита да си представи как му казва, че е уморена и не се чувства добре за вино и разговор, но не успя да се насили да изрече думите.
Блейк пъхна ръце в джобовете си и се запъти към кухнята.
– Мога да го отворя, ако искаш – каза той.
– Не, аз мога да го направя – отвърна тя, като изведнъж не искаше Блейк да прави каквото и да било за нея. Откакто той реагира гневно на не съвсем състоялата се кавга с онези млади мъже, Кенеди установи, че цялото ѝ мнение за Блейк се е променило. Може би не беше справедливо да го съди само въз основа на тази една слаба проява, но тя все пак го направи.
Кенеди наля на всеки от тях по една малка чаша, като дори не напълни своята до половината.
– Наздраве – каза Блейк и чукна чашите.
– Наздраве. – Тя вдигна своята чаша и отпи. Виното също не беше много хубаво – тя се сдържа да не изсумти, когато послевкусът попадна на езика ѝ.
Блейк въздъхна.
– И така, какво ново, Кенеди? Търсиш ли си вече работа?
– Не – каза тя, а в нея се появи раздразнение. Не ѝ харесваше как Блейк се взираше в апартамента ѝ, самодоволно държеше чашата си с вино и задаваше лични въпроси, сякаш беше негово право да знае.
Ти не си ми гадже, Блейк – помисли си тя.
Той я погледна.
– Ами какъв е планът?
– Не знам – каза тя и завъртя червеното вино в чашата си. – Вероятно просто ще прочета една книга и ще си легна.
Той се засмя.
– Имах предвид всичко, свързано с работата ти, Итън, Никол и останалото.
– Става дума за Истън – каза тя и тонът ѝ беше малко по-остър, отколкото може би беше оправдано.
Блейк повдигна вежди.
– Извинявай, не знаех, че те интересува толкова много как произнасям името му. Кенеди, този човек се е отнасял с теб като с мръсница.
– Той не се отнасяше с мен като с мръсница. – Кенеди сложи чашата си и мина покрай него.
– Изглежда си ми ядосана. Нещо нередно ли направих?
Тя прокара ръка през все още мократа си коса.
– Просто съм уморена – каза тя. – Къпех се, когато ти почука и предполагам, че съм малко нервна.
Блейк се почеса по носа, после избърса устните си.
– Имам чувството, че сме били на грешна вълна, откакто изгубих самообладание с теб.
– Всичко е наред – каза тя. – Наистина, мисля, че просто съм уморена. Вероятно дори не трябваше да отварям вратата.
Той пребледня.
– Уау. Добре. – Той поклати глава и сложи чашата си с вино. – Слушай, аз ще си тръгна.
Тогава тя се почувства ужасно, като видя колко отхвърлен и изоставен изглеждаше той.
– Не, не… Блейк, съжалявам, че се държа грубо. Наистина, не исках да го направя. Допий си поне виното.
Той се обърна към нея.
– Харесвам те, Кенеди.
– Аз също те харесвам.
Той пристъпи напред.
– Работата е там, че имам чувството, че съм бил търпелив, но не получавам никакви знаци за това какво изпитваш към мен. Все още ли се интересуваш от шефа си?
– Разбира се, че не – каза Кенеди, а отговорът ѝ беше чисто инстинктивен. Мисълта за това какво е правила във ваната, преди Блейк да почука, я накара почти да се разсмее на глас като луда.
– Надявам се, че не – каза Блейк. – Защото мисълта, че си позволила на този кретен да те използва по този начин, ме кара да се отвращавам.
– Оценявам загрижеността ти, но съм добре. Дори не съм говорила с него.
Но не и поради липса на опит.
Изведнъж Блейк протегна ръка и я погали по бузата.
– Ти заслужаваш много повече от него – каза той тихо. Очите му бяха меки, докато се навеждаше напред, за да я целуне.
Кенеди протегна ръце и го спря, а гърдите му се притиснаха към дланите ѝ, докато тя се отдалечаваше от нежеланата целувка.
– Блейк, аз не…
– По дяволите, аз съм идиот – прошепна той и се отдръпна. Лицето му беше бледо.
– Това очевидно не беше нещо, което си искала от мен.
– Просто съм на странно място в момента. Не мисля, че е подходящ момент.
– Но може би някой ден ще искаш това? – Попита той. Изражението му беше жалко, изпълнено с надежда, притеснено и болезнено едновременно.
Кенеди познаваше този поглед. Беше го усещала твърде много пъти, за да ги преброи.
– Може би някой ден – излъга тя.
Той кимна бавно, сякаш си позволяваше да приеме лъжата.
– Да, в това има смисъл. Разбирам го. Разбирам, наистина. – Той се усмихна и отново се почеса по носа.
– Може би просто трябва да си тръгна. Достатъчно съм навредил.
– Не си нанесъл никаква вреда, Блейк.
– Слушай, искам да те изведа отново. Не очаквам нищо, просто много ми харесва компанията ти.
Тя въздъхна.
– Разбира се. Разбира се.
Боже, Кенеди, ти си слабак. Сега си отишла и си му дал надежда. Какво не е наред с теб?
Той започна да отстъпва към вратата.
– Може би вдругиден? Вечеря?
– Нека не правим окончателни планове точно сега. Уморена съм и не съм на подходящото място, за да мисля за графици.
– Добре – каза той и се усмихна унищожително. – Ще приема намека. Той отвори вратата и сякаш се канеше да си тръгне, но после отново спря.
О, Боже, помисли си тя. Не можеш ли просто да си тръгнеш вече?
Гласът му стана дрезгав.
– Но ще опитам отново, Кенеди. Трябва да го направя.
Очите му срещнаха нейните и тя усети как я побиват тръпки.
– Чувам те – каза тя. – Силно и ясно.
– Ще говорим скоро. И спи спокойно. – Той се усмихна за последен път и си тръгна.

Назад към част 7                                                         Напред към част 9

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!