***
Отне им близо половин час, докато стигнат до мястото, където отиваха.
Кейлин се молеше да спукат гума или дори двигателят да избухне, нещо, което да им попречи да отидат до мястото, където Трей вършеше своята сделка с наркотици.
Но нямаше такъв късмет.
Трей спря и паркира отстрани на пътя близо до група мрачни жилищни сгради в квартал, който в най-добрия случай изглеждаше съмнителен.
Наоколо нямаше нищо друго освен няколко изоставени къщи, огромен магазин за алкохол и баскетболно игрище с плевели, израснали през пукнатините в цимента, и обръчи без мрежи.
Няколко момчета в тийнейджърска възраст хвърляха камъни през обръчите и после пляскаха пет, когато някой успееше.
– Значи това е мястото – каза Кейлин, като се оглеждаше наоколо. – Не виня Трей, че е нервен тук.
Илайджа също наблюдаваше всичко внимателно. Беше паркирал на около десет метра от колата на Трей и Трей излезе от нея сега, като тръгна бързо към тях.
– По дяволите, какво сега? – Промълви на себе си Илайджа. Той свали прозореца на автомобила си, докато Трей се приближаваше.
– Хей, вземи това – каза му Трей и подаде на Илайджа нещо, което приличаше на голяма радиостанция.
– За какво е това?
– Моят скенер – каза Трей, малко задъхан. – За всеки случай.
– В случай на какво?
– Не знам. Просто искам да имам покрити всичките си бази, пич. Няма да ти навреди да го имаш.
– Да, ама не исках никой да си мисли, че ние с теб се познаваме – каза Илайджа с разочарование. – Ето защо първо паркирах далеч от колата ти. Сега ти идваш и ако някой гледа през прозореца на апартамента си, знае, че сме заедно.
Трей се усмихна.
– Отпусни се, партньоре. Това, че седиш отвън, е само предпазна мярка. Ще изляза след десет минути, най-много двайсет. Следи и ми пиши, ако нещо се случи.
– Добре. – Илайджа вдигна прозореца и Трей си тръгна, като взе на рамо чантата си и се насочи към един от мрачните жилищни комплекси.
Стомахът на Кейлин се сви от нервни спазми. Тя захапа нокътя на палеца си и наблюдаваше улицата, докато Илайджа включваше полицейския скенер.
На скенера се чуваха гласове, които казваха различни неща, последвани от статични звуци, но тя не можеше да разбере нищо от това.
– Мислиш ли, че скоро ще излезе? – Попита тя.
– Той буквално току-що влезе. Дай на човека поне пет минути, преди да започнеш да се плашиш.
– Няма да се изплаша.
– Знам – каза той и нежно докосна крака ѝ с ръка. – Знам.
Кейлин се опита да се успокои, но нервите ѝ се влошаваха. Кракът ѝ трепереше и всеки нов прилив на статично електричество от скенера я караше да крещи.
Но минутите минаваха, без да се случи нищо забележително. Няколко коли минаха покрай тях, като почти не забавиха ход. После навън излязоха още няколко тийнейджъри и започнаха да играят наблизо, да крещят и да викат, а гласовете им се издигаха достатъчно силно, за да проникнат през затворената кола.
Всяко ново събитие караше Кейлин да се тревожи все повече. Всеки вик, всеки шум от улицата я караше да си скубе косата.
Илайджа я погледна.
– Всичко е наред – успокои я той, но в гласа му се долавяше острота и той седеше сковано на седалката си.
– Откъде знаеш, че е наред? – Попита тя, когато голям бял микробус спря до ъгъла на улицата и паркира там.
Илайджа я наблюдаваше внимателно.
– Ние не сме вътре с Трей. Той е този, който поема целия риск в момента, Кейлин. – Той протегна ръка и нежно я погали по бузата.
Тя примигна и отвърна сълзите си.
– Не мисля, че мога да понеса още много от това, Илайджа. Страх ме е.
– Знам, момиченце. Знам. Но никога няма да позволя да ти се случи нещо лошо.
Тя си пое дълбоко, треперещо дъх.
– Добре, преодолях го – каза тя, опитвайки се да убеди себе си, както и Илайджа.
– Справяш се добре – засмя се той. Но после погледна напред и видя белия микробус. Очите му се стесниха и той седна много по-изправен, а вратът му се скова. – Кога този ван е паркирал там? – Попита той.
– Само преди секунда – каза му тя. – Защо?
Той поклати глава, взирайки се в нея.
– Някой излезе ли от него?
– Не мисля. Може би… – Кейлин не беше сигурна. Беше прекалено изплашена, не се доверяваше на собствените си възприятия с начина, по който се чувстваше точно тогава. – Може би просто сме ги пропуснали.
Илайджа барабанеше с пръсти по волана.
– Майната му.
– Нещо лошо ли е?
Той започна да си играе със скенера, да върти циферблата и да слуша по-внимателно.
– Сигурен съм, че е просто съвпадение.
– Но нещо в този микробус те кара да се притесняваш?
Той отново вдигна поглед към него.
– Понякога микробус като този може да превозва няколко души. Ако искаш вътре да седят куп въоръжени момчета и никой да не може да разбере отвън, това е видът превозно средство, което можеш да използваш.
Кейлин преглътна.
– Илайджа, трябва да тръгваме.
– Може да е нищо – каза той.
Тя също се загледа в микробуса, сякаш със силата на волята си можеше да получи рентгеново зрение и да види какво става вътре. Микробусът придоби някакво ужасяващо присъствие, докато го гледаше. Той седеше там, злокобен, инертен, тих и кипящ. Тя си представи група мъже с оръжия, готови да се изсипят от задните врати и да започнат да стрелят по улицата.
– Мислиш ли, че ни наблюдават? – Прошепна тя.
– Съмнявам се – каза той. – Ако има нещо друго, те ще наблюдават сградата, в която Трей и приятелите му правят тази сделка.
Сърцето ѝ се разтуптя.
– Знаех си, че това е лоша идея – промълви тя. – От момента, в който стигнахме до къщата му, знаех.
– Все още нищо не се е случило – напомни и Илайджа.
– Не мисля, че трябва просто да седим и да чакаме, докато се случи.
– Не правим нищо лошо – каза Илайджа.
– Но мислиш ли, че това може да е полицията?
Той се поколеба.
– Може да е.
– Илайджа, трябва да тръгваме. Сега.
– Нямаме пари, Кейлин. Не можем да позволим на параноята да ни уплаши, когато сме толкова близо до получаването на тези пари. Без тях сме напълно прецакани.
– Вече не ми пука. – Тя облиза сухите си устни и се опита да преглътне. – Имам това ужасно чувство и то се влошава.
Илайджа въздъхна и поклати глава, след което запали колата. Тя изръмжа и дори звукът на двигателя накара Кейлин да се притесни. Тя стисна колана си.
Изведнъж друг бял микробус, почти идентичен с микробуса, паркиран на ъгъла на улицата пред тях, спря и паркира зад тях.
Лицето на Илайджа леко пребледня.
– О, човече – изстена той. – Това изобщо не е добре.
Кейлин протегна ръка и го хвана за ръката.
– Какво става, Илайджа?
– Това трябва да са федералните. Те ще нахлуят в тази сграда, Кейлин. За това е вторият микробус.
– Трябва да караме, сега!
– Не – каза той, като гласът му беше сравнително спокоен, като се има предвид всичко. – Ако привлечем вниманието към себе си, те може да започнат да се чудят и за нас.
– Значи просто ще седим тук и ще чакаме да ни забележат?
Очите на Илайджа не гледаха към микробуса пред тях, а се вдигнаха нагоре, за да може да погледне към огледалото за обратно виждане и да наблюдава другия микробус.
– Те ще влязат през следващите една-две минути. Щом започнат набега си, ние се придвижваме. Нито секунда преди това.
Кейлийн облегна глава назад и затвори очи.
– Моля те – помоли се тя. – Моля те, не позволявай да се случи нещо лошо.
– Ние сме добре – каза ѝ Илайджа. – Ние сме добре.
Тя продължаваше да държи очите си затворени.
– Не му пиши – каза тя.
– Какво?
– Не пиши на Трей, за да го предупредиш. Ако го направиш, полицаите ще го видят. Ще разберат, че си го предупредила, и ще го проследят до нас.
Илайджа изпусна съскащ въздух, който показваше разочарованието му.
– По дяволите. Права си.
– Първо трябва да защитим себе си, Илайджа.
Тя не отвори очи, а вместо това си позволи да усети ръката му, която обгръщаше ръката ѝ. Топлата му кожа напомняше, че все още са заедно, и тя се вкопчи в нея като в спасително въже.
– Ще се защитим, Кейлин. Знаеш това, нали?
Тя кимна и се опита да продължи да диша.
Мисълта, че всеки момент може да изгуби Илайджа, я плашеше повече от всичко, което някога е изпитвала.
Как можеше да се предпази от това да го загуби? Имаше чувството, че целият свят е решил да ги види изтръгнати един от друг.
– Сега бъди готова – каза Илайджа, гласът му беше настойчив в тишината на колата. – След малко ще има много силен шум, когато излязат от тези микробуси. Ще има още по-голям шум, когато ударят вратата и я разбият с таран. Ще има викове, а може би и изстрели.
– Добре – прошепна тя.
И тогава това се случи, точно както Илайджа току-що беше казал, че ще стане.
Чу се неповторимият звук на отварящи се врати и удари на ботуши по земята. Все още никой не крещеше, но тя чуваше гласовете, бързите и спешни заповеди.
Очите на Кейлин се отвориха, почти против волята ѝ, и тя видя как може би дузина полицаи, въоръжени и облечени в защитно облекло, се втурнаха с пълна скорост към сградите. Бяха се организирали, подаваха си сигнали, докато си проправяха път към жилищния комплекс и го обграждаха.
Няколко от мъжете носеха голямо таранче и тя наблюдаваше как го размахват, след което разбиват една от главните врати. Секунди по-късно полицаите влязоха в сградата.
Назад към част 4 Напред към част 6