***
Кейлин се обърна към Илайджа.
– Карай – изпъшка тя.
Той я погледна, после се върна към микробусите.
– Добре – каза той, превключи на задвижване и се отдалечи от бордюра.
Когато излязоха от паркомястото и започнаха бавно да се отдалечават от мястото на инцидента, минаха покрай две полицейски коли, а след това и покрай трета, с мигащи светлини и агресивно свирещи сирени.
– О, Боже мой – каза тя и се почувства зле. Отново стисна предпазния си колан. – Това е толкова лошо, Илайджа.
Той погледна право напред.
– Не се плаши. Не прави нищо, а просто изглеждай нормално. Не можем да привличаме вниманието към себе си.
Излязоха от пътя, който водеше към проектите, и се насочиха към друга улица, докато покрай тях прелитаха линейка и още един полицейски крайцер.
Изведнъж от скенера, който се намираше на таблото, скенера, който им беше дал Трей, се чу активност.
– Имайте предвид, че ситуацията е под контрол – каза един глас.
След това се чу статичен шум, преди да заговори друг глас.
– На мястото на инцидента пристигна подкрепление. Повтарям, подкрепление е пристигнало. Моля, уведомете ни.
– Заподозрените са задържани. Продължавайте да охранявате периметъра.
– В момента всички заподозрени ли са в сградата?
– Точно така. Всички заподозрени. Произведени са изстрели и имаме един ранен офицер и един ранен заподозрян.
Повече статичност.
– Линейката е навън. Спешните медици са на път да влязат в сградата.
Илайджа изпсува.
Кейлин го погледна.
– Надявам се, че Трей не е пострадал – каза тя.
– Може и да е. Бил е въоръжен, а той не е най-стабилният човек на света.
Илайджа започна да кара по-бързо. Кокалчетата на пръстите му бяха побелели, докато стискаше волана. Полицейският скенер беше замлъкнал за момента, но дори белият шум, който идваше от него, му се струваше лошо предзнаменование.
– Не ускорявай – каза тя, докато Илайджа продължаваше да увеличава скоростта на колата.
– Не карам с превишена скорост – отвърна той, а в гласа му се появи острота.
– Намали скоростта, Илайджа.
Той я погледна за кратко.
– Трябва ли просто да обърна и да се върна, за да могат да ме арестуват?
– Не ми се ядосвай – каза тя. – Не си изкарвай това на мен.
Челюстта му се сви и той почти незабележимо поклати глава. След няколко мига тя видя, че раменете му се отпускат.
– Права си – каза той. – Не съм ядосан на теб, ядосан съм на себе си за това, че съм бил достатъчно глупав да се доверя на Трей. Вече съм се опарил от него, но все пак направих същата грешка, като си мислех, че се е променил. Но той си е същият стар Трей, същият глупак, заради когото едва не ме убиха преди години.
– Не се обвинявай – каза тя. – Правиш най-доброто, на което си способен.
– Ами не е достатъчно добро, нали? – Каза той и се усмихна.
– Да, не е. Ние сме тук, в безопасност сме, заедно сме.
– За колко време? – Каза той, а очите му търсеха пътя напред, сякаш търсеха отговор на въпроса му.
– Толкова дълго, колкото ни е необходимо. Няма да те загубя.
Той я погледна. Очите му бяха разтревожени.
– Нямаме пари, Кейлин. След няколко часа бензинът ни ще свърши. Тогава какво ще правим?
– Не знам.
– Ама аз знам. Ще трябва да ни донеса малко пари в брой.
– Недей – каза тя. – Моля те, недей.
– Това трябва да се направи. Казах ти какво ще се случи, ако не получа тези пари от Трей.
– Не сега обаче – каза Кейлин. – Нека просто се отдалечим колкото се може повече от Трей и полицаите, а след това ще можем да поговорим какво да правим по-нататък.
Като по поръчка от скенера се разнесоха още гласове. Това беше бърза комуникация и част от нея беше непознат жаргон, в който ченгетата използваха цифри като код, а хората говореха един през друг.
Но най-накрая нещо придоби смисъл, когато един глас каза:
– Заподозреният твърди, че е попаднал в капан. Заподозреният заяви, че полицаите са работили с информатори, които са го принудили да сключи сделка за наркотици.
– Приемам – отвърна друг глас.
Гласът по скенера продължи.
– Заподозреният заявява, че е укривал двойка, която е твърдяла, че са бегълци от полицията, и заподозреният вярва, че те всъщност са работили съвместно с властите, за да го принудят да сключи тази сделка с наркотици, за да направят голям арест.
Чу се малко смях и още статичен звук.
– Звучи, сякаш имаме 5150. – Още смях.
– Заподозреният ни даде две имена. Служителите на мястото на инцидента или в близост до него трябва да са нащрек… за двама субекти…
Избухването на статичен сигнал накара Кейлин да подскочи и тя се обърна към Илайджа.
– Това за нас ли е? – Попита тя, като се надяваше, че може да има някакво друго обяснение.
Илайджа отново натискаше газта и този път Кейлин не му каза да намали темпото.
Сцената навън започна да се размива, докато те започнаха да се надбягват по улицата. Дъждът също беше започнал да вали и сега капките се пръскаха, докато се удряха в предното стъкло.
– За нас ли говорят? Трей издаде ли имената ни? – Попита тя отново, изчаквайки Илайджа да проговори.
– Така изглежда – каза Илайджа. Изражението на лицето му бе станало напрегнато и мрачно. – Трябва да намерим безопасно място, бързо. Някъде извън мрежата.
Сърцето на Кейлин заби по-бързо.
– Не мога да повярвам в това. Това не може да се случи. Няма смисъл. Защо им е казал за нас?
– Той е параноик. Смята, че сме го подгонили.
– Ако сме работили с ченгетата, тогава това, че им е казал за нас, не е новина за тях.
– Трей не мисли логично – каза Илайджа. – Вероятно се страхува и си мисли, че може да се измъкне от това. Хвърлянето на имената ни в сместа е единственото нещо, което може да направи, за да разтърси нещата и може би да се измъкне от неприятностите. Ще каже всичко, за да отвлече вниманието от себе си.
– Това е ужасно.
– В неговото съзнание това, че полицаите са го хванали, е по наша вина. Той има нужда да обвини някаква голяма конспирация, вместо да поеме отговорност, че просто се е облажил.
Кейлин сложи ръка на челото си.
– Това е невероятно.
– Всичко е наред – каза ѝ Илайджа. – Ще продължим да се движим известно време, а след това ще се укрием на някое безопасно място за няколко дни, докато това отмине.
– Това каза, и когато отидохме в къщата на Трей.
– И почти се получи.
Кейлин се взираше през прозореца на пътника, докато капките дъжд се удряха в стъклото и се стичаха надолу, оставяйки малки следи. Мислите ѝ се въртяха.
– Осъзнаваш ли, че ако бяхме останали в къщата на Трей, никога нямаше да разберем, че са го арестували? И той пак щеше да ни обвини и да каже на полицията къде сме. Сега щяхме да сме арестувани.
Илайджа сякаш обмисляше това за първи път.
– Предполагам, че това ни прави късметлии – каза той и се засмя.
– Не е смешно.
– Какво искаш да направя, Кейлин? Да спра колата, да плача и да удрям по таблото? Да размахам юмрук към небето и да поискам да знам защо светът е против нас?
– Точно това ми се иска да направя – промълви тя.
– Да, ама някой от нас трябва да остане силен.
Кейлин се почувства наранена.
– Аз не съм силна?
– Просто казвам, че знам, че това е гадно. Знам, че се страхуваш, и осъзнавам, че това беше на косъм. Но ние се измъкнахме. Едва-едва, но се справихме.
– Сега знаят, че сме наблизо. Ще ни търсят, а ние не можем да се отдалечим достатъчно, за да бъдем в безопасност – каза тя. – Нямаме пари.
– Можем да направим това. Ще се справим – каза и Илайджа. Той я погледна, а очите му бяха стоманени и решителни. – Няма да се откажа от нас.
По някакъв начин, виждайки изражението на лицето му, на Кейлин ѝ припламна оптимизъм. Ако Илайджа можеше да бъде силен и уверен, нямаше причина тя да мисли за най-лошото.
– Аз също никога няма да се откажа от нас – отвърна тя. – Надявам се, че знаеш това.
– Знам – каза Илайджа. Той погледна назад към пътя.
Назад към част 5 Напред към част 7