***
Някак си Илайджа винаги намираше начин да направи случващото се нормално. Намираше начин да я разсмее, да предизвика усмивка на лицето ѝ, дори когато някой сериозен лекар ѝ разказваше за всички възможни дългосрочни последици от мозъчната травма.
Той отказа да я остави да изпадне в отчаяние и в резултат на това състоянието ѝ бързо се подобряваше.
Лекарите казваха, че никога не са виждали пациент, който да излезе от кома и да се възстанови толкова бързо, колкото тя се възстановяваше.
По време на една от последните срещи на лечебния екип доктор Голдфарб, неврологът, който ръководеше екипа, го каза просто.
– Кейлин беше абсолютно образцов пациент. Тя вдъхнови всички, които работиха с нея. – Доктор Голдфарб потърка за кратко върха на носа си и след това се огледа дали някой има какво да добави, преди да продължи. – Смятаме, че е настъпил моментът да поговорим за изписването на Кейлин и за това как да планираме продължаването на нейната рехабилитация.
Около масата седнаха останалите членове на екипа, които включваха Монро и Амит Рамачандран и една от другите медицински сестри. Кейлин, Илайджа и майката и бащата на Кейлин също бяха в стаята, за да чуят какви са следващите стъпки.
– Това е страхотно – каза бащата на Кейлин. Той избърса очите си. – Искам да кажа, че когато всичко се случи за първи път, имахме чувството, че животът ѝ е приключил. Начинът, по който изглеждаше в първия ден, в който я видяхме… – Гласът му се прекъсна, тъй като се задави от сълзи.
Кейлин стисна ръката на Илайджа. Тя седеше до Илайджа, подпираше се на него и всячески се опитваше да запази самообладание. Самото седене на стол толкова дълго време беше голямо приключение за нея, но знаеше, че трябва да остане силна.
Искаше да излезе от болницата и не искаше да и се налага да ходи в стационарен рехабилитационен център. Ако не можеше да седи изправена дори по няколко минути, това можеше да разколебае решението на екипа.
Илайджа стисна ръката ѝ и ѝ хвърли бърз поглед, за да я успокои. Тя обичаше да усеща силното му, солидно тяло до своето. Той беше като скала, в буквален и преносен смисъл.
– И какво следва? – Попита лекаря майката на Кейлин. – Струва ми се, че е добра идея тя да премине стационарно лечение в някое заведение.
Доктор Голдфарб и Рамачандран си размениха погледи. Амит се премести на стола си, преди да отговори.
– Госпожо Мърфи, това не зависи изцяло от нас. Можем да дадем препоръки, разбира се, но не можем да кажем на Кейлин, че трябва да направи това или онова. Част от това зависи от нея.
– Но ние искаме да чуем вашата препоръка, нали? – Попита тя, оглеждайки се наоколо.
Всички кимнаха.
– Ами – каза Амит, – една стационарна програма може да бъде полезна, но може да бъде скъпа. Застраховката не винаги покрива всичко. Освен това някои хора се справят по-добре у дома, където могат да бъдат по-спокойни и заобиколени от приятели и семейство.
– Зависи от подкрепата, която е налице – добави Монро.
– Щастливи сме да я върнем вкъщи, ако тя има нужда от това – каза майката на Кейлин. – Със съпруга ми сме говорили за това и аз съм готова да си взема отпуск от работа, за да помогна на Кейлин да се възстанови.
Кейлин усети как цялото ѝ тяло се напряга и отново стисна ръката на Илайджа.
Нима никой никога нямаше да я попита какво иска? Дали изобщо някой се интересуваше, или все още я смятаха за мозъчно мъртва и в кома?
Но тогава Монро установи контакт с очите и сигурно го видя в очите на Кейлин, защото Монро погледна към майката и бащата на Кейлин, когато заговори.
– Също така е важно да разберете какво иска да прави дъщеря ви.
– Да, разбира се – каза майката на Кейлин твърдо. – Искаме да поговорим с нея за това. Просто е трудно да намерим подходящия момент.
Всички се обърнаха и погледнаха към Кейлин, докато тя си поемаше дълбоко дъх, за да овладее говора си. Дори и сега, след като беше постигнала толкова голям напредък, Кейлин все още беше чувствителна към факта, че гласът ѝ понякога се разклаща и трепери, след като го е използвала за известно време. А ако станеше напрегната или разстроена, ефектът се засилваше десетократно.
– Искам да бъда с Илайджа – каза тя просто, за да не оставя никакви съмнения.
Очите на майка ѝ бяха наранени и тя поклати глава.
– Това просто е неприемливо. Той живее на квартира и няма абсолютно никакви средства, никакъв начин да ти осигури подкрепата, от която се нуждаеш.
– Досега той се справяше чудесно – каза и Кейлин. – Той е това, от което се нуждая, за да се оправя. Няма да се справя без него.
Лицата на родителите ѝ бяха предадени и горчиво гневни.
– Причината, поради която се справяш толкова добре – каза баща ѝ – е, че персоналът на болницата и лекарите са невероятни и ти помагат да се оправиш.
– Знаем, че това е деликатно решение – каза доктор Голдфарб, опитвайки се да успокои всички. – Но не забравяйте, че всички тук искат най-доброто за Кейлин.
– Аз съм възрастна и мога да вземам собствени решения – каза Кейлин, седна по-изправена и погледна от един човек на друг, като се постара да покаже на всеки от тях колко сериозна е. – Това, че съм имала сериозна травма, не означава, че не съм способна да решавам къде искам да живея.
– Сигурна ли си в това? – Попита майка ѝ.
Кейлин извърна глава и се вгледа в майка си.
– Да, сигурна съм.
– Защото всичко, което съм чела за ТМУ, гласи, че пациентите често не разбират собствените си ограничения в резултат на мозъчната травма, която са претърпели.
Кейлин се засмя и гласът ѝ леко потрепери, докато отговаряше.
– Значи искаш да кажеш… искаш да кажеш, че искам да живея с Илайджа заради моето ТМУ?
– Мисля, че майка ти просто се опитва да изрази основателна загриженост, Кейлин – каза доктор Голдфарб. Той потърка носа си и подсмръкна.
– Това обаче не е основателно – каза му Кейлин. – Как си обяснява това, че се преместих при Илайджа, преди изобщо да се нараня?
Майката на Кейлин изхърка.
– А след това ти се изнесе, така че кой знае какво си си мислила. Единственото, което знам сега, е, че апартаментът му не е място, където да се възстановиш.
Челюстта на Илайджа потрепна.
– Искам да кажа нещо.
– Разбира се, каза доктор Рамачандран. – Моля, заповядайте.
– Искам най-доброто за Кейлин не по-малко от всеки друг. И може би, ако стигнем дотам, апартаментът ми не е идеалното място за нейното възстановяване. Ето защо намерих къща под наем близо до рехабилитационната клиника, която се споменава като най-добрата в района.
– Не вярвам – каза бащата на Кейлин и се изправи.
– Татко, моля те… – Каза Кейлин.
– Не, той е лъжец. Той е лъжец и се опитва да ти навреди. – Лицето на баща ѝ беше почти лилаво. – Нима забравихме, че единствената причина, поради която изобщо си в тази ситуация, е, че той заби колата си в телефонен стълб?
– Беше инцидент – каза Кейлин.
– Кълна се в Бога – каза баща ѝ, като сви юмрук и го размаха към Илайджа. – Ако не бях човек, който спазва закона, щях… щях да те нараня за това, което си и направил.
Илайджа просто седеше и го гледаше. Тялото на Илайджа беше напълно отпуснато, спокойно и той не издаваше никакъв страх.
– Така се чувстваш – каза той.
– По дяволите, точно така – каза баща ѝ, след което се изниза от срещата.
Майката на Кейлин сложи глава в ръцете си.
– Значи това е всичко? – Каза тя, като погледна към всички. – Не можем да спрем това да се случи?
Доктор Голдфарб вдигна ръце.
– Госпожо, ако искате да се опитате да твърдите, че Кейлин не е компетентна да взема решения за собственото си здравеопазване, това е във вашите права. Но се опасявам, че това е въпрос на съда и не може да бъде решен тук.
– Смятате ли, че тя е компетентна? Психически? – Попита майката на Кейлин. – Защото според мен тя със сигурност не е в никакво състояние.
Доктор Голдфарб въздъхна.
– Въз основа на нашите тестове, Кейлин е запазила интелектуалния си капацитет. Не изглежда да страда от видовете симптоми, свързани с когнитивни увреждания, нито пък да има значителни емоционални проблеми. Така че не мога да кажа, че екипът е съгласен с вашата оценка.
– Благодаря ви – тихо каза Кейлин.
– Въпреки това напълно разбирам притесненията на майка ти и баща ти. Повечето хора, които се възстановяват от ТМУ, успяват в много стабилна, подкрепяща среда. Апартаментът на Илайджа – или жилището под наем, ако има такова място – предлага ли ви такава среда?
– Да – каза Кейлин.
Илайджа кимна.
– Искаме поне да опитаме. Ако не се получи, сме готови да се вслушаме в съветите на персонала в клиниката…
– Не сте – каза майката на Кейлин, която вече се изправи. – И аз няма да се включвам в това жалко извинение за план. Вие двамата сте взели решение и ние просто ще трябва да го приемем.
– Госпожо Мърфи – каза Илайджа – моля ви, не си тръгвайте. Кейлин има нужда от вас.
– Ако тя ни изгуби, ще обвиняваш само себе си – каза му майката на Кейлин. – Защото, докато не се появи ти, Кейлин беше перфектната ученичка, перфектната сестра и прекрасна дъщеря. Сега я погледни. – А после се обърна и си тръгна.
Кейлин стисна здраво ръката на Илайджа, докато той я галеше по косата.
– Не и позволявай да те завладее – каза той. – Тя просто се страхува, това е всичко.
– Толкова много ги мразя. Наистина.
И доктор Рамачандран, и доктор Голдфарб изглеждаха все по-неудобно.
– Ще ви помогнем да планирате възстановяването си, без значение какъв е вашият избор за живот – каза и докторр Голдфарб.
Доктор Рамачандран кимна.
– Понякога нещата могат да се объркат, когато се случи трагедия.
– Нещата бяха объркани още преди инцидента – каза Кейлин.
Илайджа поклати глава.
– Всичко ще бъде наред. Не позволявай на никого да отклони вниманието ти от това да оздравееш.
Тя го погледна. Той все още се възстановяваше. Виждаше го по начина, по който понякога правеше гримаси и слагаше ръка на корема си, когато ѝ помагаше да се изправи или да седне. Все още можеше да види слабите очертания на драскотините по лицето му, а по него имаше три големи рани с шевове, които дори сега заздравяваха.
И все пак Илайджа нито веднъж не се беше оплакал или опитал да прехвърли вниманието върху себе си. Единственото, което правеше, беше да мисли за нея и да ѝ помага. Денем и нощем той беше посветен на нейното благополучие.
– Благодаря ти, че си невероятен – прошепна тя. – Не бих могла да се справя без теб.
– За твой късмет, не ти се налага – усмихна се той.
Назад към част 9 Напред към част 11