Кели Фейвър – Принудени – Болка – Книга 5 – Част 11

***

Преди Кейлин да разбере, беше изписана.
Тя не можеше да повярва, че най-накрая е излязла от болницата.
Струваше ѝ се, че е била там цяла вечност, сякаш предишният ѝ живот дори не е съществувал. Но сега я изписваха и свободата беше нещо като това, което Илайджа сигурно е почувствал, когато е излязъл от затвора.
Докато я караше към новия им дом – малка къща с две спални близо до рехабилитационния център, Кейлин се взираше през прозореца в отминаващия пейзаж.
– Откъде имаш новата кола? – Попита тя.
Той я караше към дома си със стар, изтърбушен пикап. Седалките вътре бяха изтъркани, а по пода на кабината имаше стари обгаряния от цигари.
Илайджа се засмя.
– Не мисля, че искаш да знаеш – каза той.
– Дали старата ти кола е била унищожена при катастрофата?
Той кимна.
– Отидох да я видя на сметището. Беше толкова смачкана, че не можех да повярвам, че някой е оцелял, камо ли ние двамата.
Кейлин го погледна. Той беше съсредоточен върху пътя, по лицето му нямаше следи от стрес или тревога.
– Илайджа, какво се случи онзи ден? Кой те простреля?
Той направи дълга пауза, преди да отговори.
– Не видях откъде дойде – каза и той. – Хванах брат ми в коридора на онази сграда и го накарах да ме заведе до колата си, за да взема чантата с пари, която имаше у себе си. Парите, които ми дължеше от времето, когато нахлу в жилището ми.
– Опита ли се да се бие с теб?
Илайджа поклати глава.
– Може би беше уговорка. Може би го е очаквал, защото когато стигнахме до паркинга, чух изстрели и тогава го принудих да влезе в колата си, взех чантата и си тръгнах. Дори не разбрах, че съм прострелян, докато не бях на половината път до собствената си кола.
Кейлин преглътна, а устата ѝ изведнъж пресъхна. Само от мисълта за инцидента ѝ стана физически лошо. Тя си спомни тъмното петно, което се разстилаше по корема му.
Звукът от удара на колата в стълба. Предното стъкло, което се сгъна в себе си.
Тя се върна към настоящето, когато Илайджа зави наляво, и се стресна, представяйки си как насрещната кола се врязва в тях, но колата намали скоростта на светофара.
Илайджа я погледна.
– Добре ли си?
– Да – каза тя, но сърцето ѝ заби и ръцете ѝ затрепериха от страха. – Мисля, че все още не съм се върнала към нормалното си състояние.
– Няма страшно – каза той тихо.
– Илайджа! – Засмя се тя и го плесна леко по мускулестото му рамо. – Какво трябва да означава това?
– Означава, че току-що си излязла от болницата и ти предстои още много рехабилитация, преди да се почувстваш на сто процента.
– И ти вече си експерт?
– Чел съм за това – каза той, изведнъж по-сериозен.
– О, чел си, нали?
– Прочел съм. Да. И трябва да възприемем практичен, реалистичен подход към възстановяването ти. – Сега в ъгълчетата на устата му се появи лека усмивка.
Кейлин поклати глава и въздъхна.
– Значи сигурно си похарчил много пари за този пикап и къщата под наем. Но знам, че не е било от онези пари в брой, които си получил от брат си преди инцидента.
– Откъде знаеш това? – Каза той, като изглеждаше безразличен.
– Защото след катастрофата чух как брат ти и баща ти вадят нещата от колата. Знаеха, че сме ранени, и единственото, което направиха, беше да ни ограбят.
Илайджа я погледна.
– Ти беше в кома, Кейлин.
– Не бях. Във всеки случай не още. Чух ги да говорят за това как трябва да си върнат всичко обратно. А после полицаите така и не намериха нищо в колата ти, затова и не те обвиниха в престъпление.
Илайджа въздъхна.
– Ти си прекалено умна за собственото си добро, момиченце.
– И как си си позволил всички тези неща?
Последва дълга пауза, преди той неохотно да отговори.
– Ами, работих малко странично през нощта.
– Искаш да кажеш, че всеки ден в осем часа си напускал болницата и си отивал на работа? Кога си лягал?
– Не мога да кажа, че съм спал чак толкова много. Но това е нормално, имах достатъчно мотивация да остана буден.
Той все още не ѝ беше отговорил.
– Каква работа вършеше толкова късно през нощта? – Каза тя. – Кажи ми истината.
Илайджа намали скоростта, когато движението се забави.
– Кейлин, аз не съм като теб. Не мога да изкарвам пари с нормална работа.
Ръцете ѝ се изкривиха, докато започна да се подготвя за това, което той щеше да ѝ каже.
– И ако не е нормална работа, тогава каква е била тя?
– Работа на свободна практика – отговори той.
– Това не означава нищо за мен.
– Искаш ли наистина да ти го обясня? – Попита той. После я погледна. – Наистина ли искаш да водим този разговор точно сега?
– Да. – Тя продължи да го гледа, дори когато той отново се върна към гледането на пътя.
– Добре, ще ти кажа. – Той облиза устните си и след това избърса устата си с обратната страна на ръката си. – Аз съм това, което наричат обирджия със силна ръка – човек с пръчка.
– Ти ограбваш хора? – Тя не можеше да повярва на ушите си. В стомаха ѝ се стрелна болка и тя се наведе, като направи гримаса. – Използваш пистолет?
– Не ограбвам невинни хора – каза той. – Ограбвам други престъпници. Дилъри на наркотици, престъпници, членове на банди.
Тя го погледна, като я обля чувство на нереалност.
– Ти се шегуваш, Илайджа. Моля те, кажи ми, че се шегуваш.
Той поклати глава.
– Не се шегувам.
– Трябва да спреш. Трябва да спреш сега.
Раменете му се стегнаха.
– Това е начинът, по който оцелявам, Кейлин. Така платих за този пикап и за къщата, в която ще живеем.
– Не ме интересува. – Тя удари с юмрук вратата на пикапа, като предизвика мощно тупване, което се разнесе из цялата кабина. – Трябва да спреш или ще си тръгна и никога няма да се върна.
Илайджа я погледна.
– Тези хора, които ограбвам – те са най-лошите хора на земята. Те нараняват невинните хора, които живеят в тези квартали, продават наркотици, бият хора – и всичко, което правя, е да им дам да вкусят от собственото си лекарство.
– Няма да споря с теб по този въпрос.
Той направи физиономия.
– Трябва да печеля пари.
– Тогава си намери работа! – Изкрещя му тя.
Очите му се разшириха за миг.
– Чувам те – каза той.
Тя се облегна назад на седалката, шокирана от това колко силно е успяла да изкрещи. През последните няколко дни гласът ѝ беше толкова слаб, но точно тогава беше изкрещяла достатъчно силно, за да разкъса нечии тъпанчета.
– Обещай ми, че ще спреш да извършваш престъпления – каза тя тихо.
Настъпи дълго мълчание. Те спряха до бордюра.
– Това е краят – каза ѝ Илайджа. – Това е нашият нов дом.
– Не и ако не ми обещаеш – каза му тя.
Той завъртя запалването и двигателят на пикапа бавно засвири, за да спре. След това я погледна. Изражението му беше неразчетено, спокойно и студено. Накрая се усмихна уморено.
– Добре, печелиш. Обещавам да спра да извършвам престъпления. От този момент нататък съм законопослушен гражданин.
Тя изучаваше лицето му в търсене на улики.
– Сигурен ли си?
– Сигурен съм, че ще направя всичко, което е необходимо, за да те направя щастлива.

Назад към част 10                                                      Напред към част 12

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!