Кели Фейвър – Принудени – Болка – Книга 5 – Част 14

***

На следващата сутрин трябваше да станат рано, за да си вземат душ, да се облекат и да хапнат. След това се качиха в колата и тръгнаха за първия ден от рехабилитацията на Кейлин в близката клиника.
Центърът за физическа рехабилитация „Хауърд Леонард“ представляваше голяма сграда със собствен паркинг, отделен от болницата, към която беше прикрепен. Когато пристигнаха малко преди девет часа, паркингът вече беше почти пълен.
– Застани колкото може по-близо до вратата – каза тя на Илайджа, тъй като той изглеждаше готов да завие към едно паркомясто, което беше няколко реда по-назад, отколкото тя би искала.
Илайджа се обърна към нея.
– Хайде, сега. Трябва да се упражняваш и да ходиш повече. Ето защо сме тук.
– Да – каза тя, а стомахът ѝ се сви. – Затова съм тук – за да правя рехабилитацията си. Но това е първият ми ден и вероятно ще се чувствам така, сякаш умирам, така че последното нещо, което искам да направя точно сега, е да извървя няколко допълнителни крачки до входа.
– Добре, добре, разбирам те. Просто се отпусни.
– Ще се отпусна, когато този ден свърши. – Не искаше да му се кара, но беше прочела няколко неща в интернет, които я накараха да се притесни за рехабилитацията. Предполагаше, че в началото може да е наистина ужасно, защото наистина те тласкат към предела на възможностите ти.
Илайджа намери по-близко място за паркиране, след което двамата слязоха от колата и бавно се запътиха навътре. Илайджа съобщи за присъствието си на рецепционистката, а после седнаха в чакалнята и убиха времето.
Кейлийн четеше списание „Ин тъч“ от предишната година, като прелистваше страниците, без да прочете нищо. Беше изненадващо нервна, сякаш и предстоеше да се състезава на олимпиада или нещо подобно.
Пеперуди в стомаха, потни длани и пресъхнала уста – Илайджа сякаш усети тревогата ѝ и просто си играеше на мобилния си телефон, без да се опитва да говори с нея.
Най-накрая вратата на чакалнята се отвори и един мъж излезе и извика името ѝ.
– Тук съм – каза тя и му махна с ръка, докато Илайджа стана, за да ѝ помогне да се изправи на крака.
Мъжът се втурна към нея и започна да ѝ помага да се изправи, а Илайджа отстъпи крачка назад, за да я наблюдава.
– Добре, лесно става – каза намусеният мъж, а русата му коса падаше пред лицето му, докато свиваше колене и държеше ръцете ѝ. – Свий тези колене, Кейлин. Много хубаво.
Тя прехапа долната си устна и най-накрая се изправи. Краката ѝ вече трепереха и тя се чувстваше нестабилна.
– Не ми е много приятна сутринта – каза тя.
– Справила си се страхотно – каза ѝ мъжът. Той беше с няколко сантиметра по-нисък от Илайджа, но много по-мускулест, почти като културист. Имаше врат с размерите на дънер на дърво, а ръцете и краката му на практика се подаваха от болничната униформа. – Между другото, аз съм Нокс.
– Приятно ми е да се запознаем – каза тя.
– Аз съм Илайджа, нейното гадже – каза Илайджа, загледа се в Нокс и после протегна ръка.
– О, да? Чудесно. – Нокс енергично стисна ръката на Илайджа. Той отвърна поглед от Илайджа и се върна към Кейлин. Очите на Нокс бяха напрегнати и в тях имаше хипер енергия, която беше заразителна.
– Предполагам, че е време – въздъхна тя.
– Не се притеснявай, това няма да е нещо, с което да не можеш да се справиш – каза ѝ Нокс.
– Прочетох някои ужасяващи истории в интернет – призна тя и се засмя самодоволно.
– О, не, никога повече не го прави – каза Нокс, отметна глава назад и я размаха настрани, а русите му кичури се разпиляха по лицето му. – Моля те, обещай ми, че няма да се измъчваш с търсене в интернет. Там има толкова много лоша информация.
– Добре, няма да го правя – засмя се тя, като сега се чувстваше малко по-спокойна.
Илайджа просто гледаше в пода, скръстил ръце.
– И така, готова ли си да тръгваме? Няма по-подходящо време от сегашното – каза Нокс.
– Готова съм – каза тя, кимна и започна да върви бавно към вратата на рехабилитационния център.
Когато Илайджа започна да върви с нея, Нокс го спря.
– О, обикновено на сеансите не присъстват приятели и членове на семейството – каза той.
– Ами аз ще отида с нея – каза Илайджа, раменете му се прегърбиха и челото му се набръчка, докато се държеше упорито.
– Напълно го разбирам, човече – каза Нокс. – Но въпросът е, че аз имам работа там, както и Кейлин. Но ти просто ще пречиш и ще действаш като разсейващ фактор.
– Ще се погрижа да не отвличам вниманието – каза Илайджа леко, но Кейлин можеше да разбере, че всъщност е раздразнен.
Тя погледна към Нокс, който изглеждаше повече от щастлив да се заяде с Илайджа, ако се наложи.
Кейлин не възнамеряваше да позволи това да продължи.
– Знаеш ли, аз съм малко нервна и ще ми помогне, ако той влезе. Ако нямаш нищо против? – Попита тя.
Нокс погледна Илайджа с още един дълъг поглед.
– Разбира се, предполагам, че е така. Просто не е идеално. Ще работим наистина интензивно и е най-добре да няма членове на семейството или приятели в стаята, докато провеждаш терапията.
– Това обаче не е терапия, при която тя лежи на дивана и ти разказва за детството си – каза Илайджа, а усмивката му не беше толкова приятелска.
– Не, не е такъв вид терапия – каза Нокс. – Но все пак е лична.
– Да, мисля, че тя ще се справи – каза Илайджа.
– Добре, ела с нас. Бъди мой гост. – Нокс поведе по пътя, докато Илайджа преведе Кейлин през вратите и влезе в рехабилитационната клиника.
Вървяха по дълъг коридор, след което излязоха в доста голяма стая, която ѝ напомняше на фитнес зала. Разликата беше главно в различните видове оборудване и, разбира се, в клиентелата.
Имаше хора в инвалидни колички, хора с патерици, проходилки, използващи бастуни. Правеха най-различни упражнения – от вдигане на тежести до сядане върху фитнес топки или просто се опитваха да ходят. Няколко души се потяха на стационарни велосипеди, а един човек тичаше на бягащата пътека с протеза на крака.
Кейлин се оглеждаше наоколо, поразена от всичко това. Не можеше да си представи да прави нещо толкова натоварващо за повече от минута-две.
Илайджа я хвана за ръката и я стисна успокоително.
– Мислиш ли, че бих могъл да победя този човек в състезание? – Прошепна той в ухото ѝ и кимна към мъжа на бягащата пътека.
Тя му се усмихна с благодарност.
– Вероятно не. Той е доста бърз.
Нокс плесна с ръце и погледна Кейлин и Илайджа със сериозно, но приятелско изражение на голямата си глава.
– Добре, нека се впуснем в това нещо. Тук сме, за да правим физиотерапия, а тя не винаги е лесна. Говорих с Монро, която е работила с теб в Бостън Сити. Тя ми даде подробна информация и сме изготвили чудесен план за теб.
Кейлин кимна и въздъхна.
– Готова съм да опитам – каза тя с надеждата да звучи по-уверено, отколкото се чувстваше.
– Ще започнем с някои прости упражнения, за да получим изходна информация, добре ли е, Кейлин? – Попита Нокс, като взе клипборда и с енергична, военна ефикасност отиде до една пейка наблизо.
Кейлин и Илайджа отидоха до пейката, където той ги чакаше. Скоро Нокс подложи Кейлин на серия от упражнения и всяко от тях беше изтощително.
Само след петнайсет минути тя се почувства така, сякаш щеше да повърне.
– Чувствам се леко замаяна – каза тя, след като той я накара да направи няколко раменни преси с трикилограмови гирички.
Нокс се приближи до нея, сложи ръка на гърба ѝ и леко го разтри.

Назад към част 13                                                Напред към част 15

 

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!