Кели Фейвър – Принудени – Болка – Книга 5 – Част 7

***

Времето минаваше бавно. Пълзенето беше прекалено бързо, за да опише естеството на времето, което минава, докато лежиш в болничното легло.
Дори когато Кейлин спеше, времето сякаш не се движеше по същия начин, както преди.
А когато тя се събудеше, то ставаше още по-мъчително. Секундите минаваха, а в стаята ѝ беше толкова тихо. Понякога влизаше медицинска сестра, за да се погрижи за интравенозната система на Кейлин.
Тя имаше и сонда за хранене и често ѝ казваха, че животът ѝ ще бъде много по-приятен, когато започне да се храни с твърда храна.
Разочарованието нарастваше. Започна да издава звуци и да движи ръката си, а не само пръста си, въпреки че всяко малко нещо, което правеше, ѝ отнемаше огромно количество енергия.
Тя лежеше в леглото, потеше се, движеше ръката си и стенеше, като от време на време произнасяше името на Илайджа.
Медицинските сестри и говореха и успокояваха, казвайки ѝ, че всичко е наред и да не се разстройва толкова.
Късно през нощта нещата станаха страшни.
Ами ако това е всичко, което някога ще мога да говоря? Чудеше се тя. Мислите ѝ бяха мрачни, а стаята около нея някак си отразяваше мрака. Всичко беше зеленикаво, оцветено и изкривено.
Ами ако никога повече няма да ми бъде позволено да видя Илайджа? Те го държат далеч от мен – държат ни далеч един от друг. Точно когато най-много се нуждая от него, той не е тук.
Тя си помисли за него, за усмивката му и добрите му очи, за начина, по който я гледаше – за начина, по който я целуваше.
Мислеше си за Илайджа и сълзите и се стичаха, а тя стенеше като пребито животно.

***

На следващата сутрин една от медицинските сестри влезе да провери жизнените ѝ показатели, усмихвайки се щастливо.
– Здравей, красавице, виждам, че си се събудила рано и весело – каза жената.
Кейлин вдигна ръка и започна да я размахва – най-доброто, което можеше да направи, за да покаже раздразнението си. Тя си пое дълбоко дъх и леко повдигна глава.
– Илайджа.
Медицинската сестра спря на място.
– Младият мъж, с когото бяхте в катастрофата? – Каза тя.
Кейлин преглътна, отпусна глава на възглавницата и кимна с облекчение, че се е изразила ясно.
– Имаме нареждане да не допускаме при теб никого освен родителите и сестра ти.
На Кейлин ѝ се искаше да изреве неодобрението си, но беше невъзможно. Ръцете ѝ се свиха в юмруци и тя ги удари в леглото.
– Слушай, трябва да се успокоиш. Не можеш да се изнервяш по този начин. Ще ти дадем малко ативан, за да се отпуснеш малко, Кейлин.
Тя облиза устните си, вече разтревожена.
– Моля те – прошепна тя. – Помогни.
Но гласът ѝ не беше силен, а медицинската сестра беше твърдо решена да я разглежда като някакъв жалък, изпаднал в мозъчна смърт баскетболист.
Миг по-късно сестрата ѝ даваше нещо през канюлата – сигурно беше ативан.
Не след дълго Кейлин отново заспа.
Когато се събуди, червенокосата медицинска сестра се беше върнала – тази, която първоначално беше открила, че Кейлин е излязла от кома. Тя си тананикаше и носеше мивката с кърпата.
– Хелън – каза Кейлин.
Хелън изпусна умивалника с лек писък.
– О, Боже мой!
– Хелън – каза отново Кейлин, като се опитваше да запази силата в гласа си.
– Знаеш името ми ли, скъпа?
Кейлин затвори очи за кратко и кимна, после отвори очи. Трябваше да запази силите си, колкото и изтощително да беше цялото това нещо.
– Помогни – каза тя тихо.
– Какво е това? – Попита Хелън, приближи се и се наведе. – Кажи го още веднъж, скъпа.
– Помощ. На мен.
Тя погледна Кейлин с широко отворени очи.
– Разбира се, че ще ти помогна. Но какво не е наред? Можеш ли да ми кажеш?
Кейлин дишаше дълбоко в продължение на няколко мига. Това беше изтощително и тя отново нямаше сили, което само по себе си беше разочароващо. Не можеше да разбере как може да е толкова трудно да правиш толкова прости неща, но беше така.
Най-накрая и стигнаха силите да проговори отново.
– Илайджа. Моля те. Моля те.
– Твоят приятел? Момчето в чакалнята?
Кейлин се задъха, кимна, очите ѝ бяха отчаяни и широки. Ако медицинската сестра отхвърлеше молбата ѝ като останалите, тя не знаеше какво щеше да направи.
Но Хелън просто кимна рязко.
– Веднага ще се върна. Дръж се здраво, скъпа.
А после енергично се изнесе от стаята, вървейки с определена цел.
Изминаха няколко минути и всяка секунда беше като мъчение, в очакване да разбере дали Хелън просто не е отишла да попита някоя авторитетна фигура дали Илайджа може да я посети. Ако Хелън беше направила това, Кейлин знаеше, че всичко е приключило.
Никой нямаше да му позволи да я посети в състоянието, в което се намираше, не и докато родителите ѝ отговаряха за грижите за нея.
Но тъкмо когато наистина бе започнала да губи надежда, че някой изобщо ще се върне, се чуха гласове и стъпки, които се приближаваха.
– Може да си навлека големи неприятности, нали знаеш. Така че моля те…
– Разбирам. Никога няма да кажа и дума – отвърна познатият глас.
– Не мога да бъда там с теб – каза Хелън. – Ако някой ме попита, ще кажа, че си се промъкнал там против волята на всички. Включително и на мен.
– Благодаря ти, че ме пусна – каза той. – Много ти благодаря.
– Побързай и не се задържай дълго.
Няколко секунди по-късно Илайджа зави зад ъгъла на стаята ѝ. Кейлин не можеше да повярва на очите си и сълзите бързо стигнаха до тях, смущавайки я.
– Слава Богу, че си се събудила – каза той и се втурна към леглото ѝ. Щом приседна до нея, тя усети миризмата му. Ароматът му беше неповторим, успокояващ, като любима риза, като красив ден, който никога нямаше да избледнее от паметта.
Ръката му покри ръката ѝ и я стисна.
– Илайджа – прошепна тя, все още усмихната. Сърцето ѝ се издигаше в гърдите ѝ и тя искаше да скочи в прегръдките му.
Моля те, просто ме вземи от тази адска дупка. Вземи ме със себе си, Илайджа. Освободи ме.
Илайджа също имаше сълзи в очите си. Той преглътна.
– Аз… мислех, че може би съм те загубил завинаги.
– Не – каза тя. – Н… никога.
Той стисна зъби. После се наведе и я целуна нежно по бузата. Тя усещаше миризмата и кожата му и ако можеше, щеше да му каже никога да не мърда.
Просто остани близо, така, помисли си тя. Просто дръж устните си върху кожата ми.
– Никога повече няма да позволя да ти се случи нещо – каза той. – Не мога да повярвам, че всичко това е по моя вина. – Той погледна надолу и поклати глава, а тялото му се свиваше от ярост и разочарование.
Беше облечен с черна тениска и дънки и изглеждаше почти добре, освен че имаше синини – големи, тъмни оцветявания в лилаво, зелено и червено по ръцете и врата и под двете очи. Имаше шевове по три-четири порезни рани по лицето си – една на бузата, друга на брадичката и още една по челото. Други по-малки порязвания заздравяваха без шевове.
За Кейлин той все още изглеждаше красив, както винаги. Ако не друго, раните и синините добавяха ново измерение към красотата му. Сега тя си помисли, че Илайджа изглежда малко по-мъдър.
Очите му изучаваха нейните.
– Уморена си – каза той.
Тя кимна бавно.
– Тогава не е нужно да стоиш будна. Почини си.
– Не – прошепна тя.
– Защото съм тук? – Попита той.
Тя въздъхна.
– Да, да…
Той взе ръката ѝ в двете си и целуна кокалчетата ѝ.
– Трябва да остана тук през целия ден до теб – каза й той. – Точно това искам да правя. Но не мога да остана, защото ако го направя, ще навлека неприятности на онази медицинска сестра. И може да ме изгонят от цялата болница и тогава никога няма да мога да те видя.
Сърцето ѝ се разтуптя от страх, че той отново си тръгва толкова скоро. Тя хвана здраво ръката му със своята, държейки се за живота си.
– Не – каза тя.
– Кейлин, ще се върна веднага щом мога – каза и той. – Ще изчакам, докато видя свободно място, когато никой не гледа, и ще дойда на гости.
– Д…о…бре. – Последната сричка почти я уби да я каже. Беше напълно и напълно изтощена.
Той я целуна отново, този път по устните, и тя му отвърна, както можеше, наслаждавайки се на мириса и вкуса му. Усети вкуса на сол и канела.
Кейлин отново се унесе.
По някакъв начин беше заедно с Илайджа и всичко беше наред. Смееха се, разхождаха се по перфектния пясъчен плаж на Сиеста Ки.
Беше толкова реално, че тя си помисли, че трябва да се случва.
Усещането на пясъка между пръстите ѝ. Делфините, които плуваха в океана, а светлината на слънцето се отразяваше от перките им.
Друга част от нея знаеше, че това не е реално.
Но някой ден – някой ден Илайджа и аз ще отидем на този плаж и ще се разходим заедно. Някой ден скоро.

Назад към част 6                                                    Напред към част 8

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!