***
Той не отвърна на усмивката ѝ.
Тя сложи стоките на касата и той ги преброи бавно, като от време на време вдигаше поглед от касата и оглеждаше областта на гърдите ѝ.
На Кейлин ѝ ставаше все по-неприятно.
– Това ще бъде двадесет и един долара – каза той.
Тя му подаде парите и той бавно преброи дребните, след което опакова закуските в чантата, като продължаваше да краде погледи към гърдите ѝ, когато можеше.
Докато излезе от магазина, тя вече не се чувстваше толкова оптимистично настроена за това, което току-що беше направила с Илайджа. Сякаш служителят на магазина беше усетил миризмата на секс върху нея – сякаш беше разбрал, че тя е от момичетата, които го правят в колата.
Очакваше да види Илайджа да зарежда бензин отпред, но нито той, нито колата му бяха открити някъде. Това беше странно.
Кейлин прегърна ръце през гърдите си, докато чантата се поклащаше от студения вятър, който се беше вдигнал. Зави зад ъгъла и заобиколи отзад и тогава се натъкна на Илайджа, който сваляше регистрационния номер на другата самотна кола, паркирана зад магазина.
Той тъкмо сваляше табелата, когато тя го хвана. Той се изправи и тръгна към нея.
– Не казвай нищо – каза той. – Знам, че това не ти харесва.
– Илайджа…
– Трябва да го направя, Кейлин. Трябва да го направя.
Тя поклати глава.
– Това е грешно.
– Качи се в колата. Хайде. – Той я изпревари и клекна до собствената си кола. Не че това беше неговата кола, така или иначе.
Какво е друго престъпление в този момент? Помисли си Кейлин.
Тя се качи на пътническата седалка.
Той вече беше махнал своите табели и сега просто завиваше откраднатите. Не отне много време, а той работеше бързо и ефикасно. Когато приключи, грабна старите табели и се затича към оградата.
Кейлин наблюдаваше как ги хвърля през оградата и ги запраща в гората.
Миг по-късно той се върна в колата и потегли от паркинга.
– Какво ще кажеш за бензина? – Попита Кейлин.
Илайджа дишаше малко тежко, след като се върна в колата.
– О, забравих. – Той спря на главния път и продължи да кара.
– Не си забравил – каза тя. – Не си имал нужда от бензин. Искал си да вземеш нови табели, които да сложиш.
Той я погледна.
– И какво от това, че съм го направил?
– Тази кола е открадната, Илайджа.
– И?
– И това е много по-лошо от това да откраднеш кредитна карта.
– Само че аз не съм откраднал кредитна карта.
– Но дори и да беше, това щеше да е по-лошо. Знаеш го.
Мускулите на челюстта му се свиха.
– Надявам се, че не се готвиш да ми четеш лекция.
Стомахът на Кейлин се сви.
– Не искам да се карам с теб.
– Тогава не започвай да се караш.
Тя извъртя очи.
– Не мога да те оставя да тичаш наоколо и да вършиш престъпления, без да кажеш и дума.
Илайджа коригира хватката си върху волана.
– Виж, всичко е много просто, Кейлин. Бягам за шибания си живот тук. За нашия живот. И ако трябва да открадна кола, за да го направя, значи така ще бъде.
– Но ти само влошаваш положението. Трябва да видиш това – каза тя. Гласът ѝ трепереше от емоции. – Те ще те хванат – ще ни хванат. В крайна сметка.
– Не е задължително.
– Да, ще го направят.
Тя видя как бицепсите му се огъват, когато той хвана по-силно волана. – Ти не знаеш това, а и аз не искам да чувам такива прогнози точно сега. Трябва да остана съсредоточен, трябва да остана оптимистично настроен. Единственият ми шанс е да запазя спокойствие, да бъда умен и да се надявам, че ще мога да летя под радара, докато горещината утихне.
Кейлин кимна, сякаш разбираше, макар че не разбираше. Ръцете ѝ все още стискаха найлоновата торбичка със закуски и тя бавно я остави да падне на пода на колата. После погледна Илайджа.
– Как изобщо избяга от съда?
– Не беше голяма работа. Казах им, че искам да се представлявам сам…
– Какво имаш предвид, да се представляваш сам? Искаш да кажеш, че сам си си бил адвокат?
Илайджа я погледна невинно.
– Разбира се. Това е мое право.
– Това е нелепо.
– Може би е така, но реших, че това може да ми даде шанс да имам още няколко свободи. И бях прав. Тъй като се представлявах сам, ми позволиха да ползвам библиотеката на съда за петнайсет минути преди повдигането на обвинението. Както и да е, охранителят, който трябваше да ме пази, в крайна сметка се увлече в разговор с някаква симпатична малка библиотекарка. Възползвах се от възможността да отворя прозореца и да скоча навън.
– Ти скочи от прозореца на съда? Каза Кейлин, впечатлена и ужасена едновременно.
– Да. А после прекосих няколко черни пътища и се крих няколко часа, докато навън се стъмни. Накрая отидох до един супермаркет и изчаках някой да остави колата си без надзор за няколко секунди. И останалото е история.
– Илайджа, това е ужасно.
– Да, ужасно е. – Той облиза устните си. – Не си мисли, че се наслаждавам на тези глупости, Кейлин.
– Сигурен ли си, че не ти харесва?
Той я погледна за кратко, а изражението му беше каменно.
– Да, сигурен съм. И ако не ми вярваш, тогава може би не трябва да правим това заедно.
Кейлин отново сложи ръка на крака му и мускулът трепна срещу дланта ѝ.
– Съжалявам – каза тя. – Не исках да кажа това.
Той издиша бавно.
– Знам, че заслужаваш нещо по-добро от мен. – Гласът му беше болезнен и дрезгав от емоции.
– Обичам те, Илайджа. И не искам никой друг освен теб.
– Ще се променя заради теб – каза той. Той отново я погледна, очите му бяха бели в тъмнината. – Кълна се, че ще се променя.
– Не се нуждая от теб, за да бъдеш някой друг, освен теб. – Тя се замисли за момент. – Но също така не искам да те загубя отново. И се страхувам, че ще го направя.
– Не. Ти никога няма да ме загубиш – и аз също няма да те загубя. Никога.
Искаше ѝ се да му повярва.
Вместо това Кейлин само кимна и плътно стисна устни. А след това се обърна към пътя и го наблюдаваше как минава зад тях в страничното си огледало, като се надяваше и молеше да не види мигащите светлини, които щяха да означават край и за двамата.
***
Но мигащите светлини така и не се появиха и скоро те навлязоха в щата Ню Йорк, а Илайджа отново започна да се усмихва.
– Ще ти хареса моят приятел Трей – каза той, докато караха покрай красиво пасище и голяма плевня, а цялата сцена беше покрита с лунна светлина. Беше нещо, което можеше да бъде картина, и в известен смисъл беше романтично, дори и да бягаха от полицията.
Пътят вече беше напълно празен, освен за тях.
– Знае ли изобщо, че идваш?
– Ами… не точно. – Илайджа се почеса по брадичката. – Искам да кажа, че нямам актуален негов номер.
– Как изобщо ми се обади? – Каза Кейлин. – Не си използвал мобилния телефон на онзи бедняк от тази кола, която си откраднал, нали?
Илайджа поклати глава.
– Разбира се, че не. Купих си нагревател по пътя към къщата на родителите ти.
– Нагревател?
Той се ухили.
– Това е предплатен телефон. Почти непроследим за полицаите. Когато минутите свършат, ще го изхвърля.
– Но откъде имаш пари да го купиш?
– Парите бяха в колата – призна Илайджа.
– Значи караме крадена кола с новооткраднати регистрационни номера, а ти си използвал крадени пари, за да си купиш мобилен телефон, който може да бъде изхвърлен в случай, че ченгетата се опитат да проследят обажданията ти.
– Точно така – съгласи се Илайджа.
Кейлийн постави пръсти на слепоочията си и ги разтри. Беше започнала да получава пулсиращо главоболие.
– А сега ще се отбием без предупреждение при приятеля ти, чийто номер вече нямаш.
– Това е почти всичко. – Илайджа не изглеждаше твърде загрижен. Започна да си подсвирква тихо.
– Илайджа, откъде знаеш, че приятелят ти Трей изобщо още живее там, където си мислиш, че живее? Хората се местят, нали знаеш.
– Трей не се е местил. Чух по лозовата мрежа, че той и приятелката му са се скрили там и си изкарват прехраната, като продават неща в eBay. Човекът е пачкаджия и се съмнявам да е станал и да се е преместил през последните няколко месеца.
– Ами ако той не ни иска там?
– Вече ти казах, че ми е длъжен.
– За какво?
Илайджа постави пръст на устните ѝ и леко ги натисна.
– Това е достатъчно. Няма повече въпроси. Свърши се да ме разпитваш.
Кейлин отблъсна ръката му и той я погледна с наранен поглед.
Тя се засмя.
– Не се надувай, Илайджа.
– Аз не се надувам. Просто ми се иска да ми се довериш малко повече.
– Трудно е да ти се доверя, когато продължаваш да правиш неща, които ще ни наранят.
– Сега това е моят свят, Кейлин – каза той. Гласът му беше мрачен. – Твоят начин да правиш нещата не работи в този свят. Затова ще трябва да се опиташ да правиш нещата по моя начин за известно време.
Кейлин не знаеше какво да отговори на това.
Подозираше, че той е прав.
Назад към част 11 Напред към част 13