***
Сутринта почти беше започнала да се разсъмва, когато пристигнаха в къщата на приятеля на Илайджа.
Само че „къща“ не беше точно думата, която им дойде на ум, когато Кейлин за пръв път съзря обширната, разнебитена постройка, с която се сблъскаха, докато завиваха по дългия, неравен, черен път, който беше достатъчно широк, за да побере колата.
Когато навлязоха в мръсния парцел, който беше едновременно алея и преден двор, от гората се появиха няколко мургави кучета, които започнаха да ги лаят силно.
– По дяволите – каза Илайджа. – Те са адски шумни.
Кейлин погледна кучетата с ужас. Можеше да са бездомни заради начина, по който козината им беше матова и мръсна, но и двете носеха нашийници.
Продължаваха да лаят и да вият, като вдигаха огромен шум.
– Иска ми се да имахме нещо, което да им дадем – каза Кейлин.
Илайджа щракна с пръсти.
– По дяволите, закуските. – Навеждайки се над нея и сграбчвайки пакета с чипс, той започна да сваля прозореца, за да ги нахрани.
Кейлин изпищя, когато двете кучета скочиха на задните си крака и поставиха предните си лапи отстрани на колата, а муцуните им се подаваха през леко отворения прозорец.
– Илайджа, вдигни прозореца! – Извика тя.
– Спокойно, момче, не мисля, че си имаме работа с Куджо. – Той започна да хвърля чипс на кучетата през прозореца и не след дълго те вече търсеха по земята храната и не се интересуваха толкова от непознатите, които седяха в двора им.
– Какво да правим сега? – Каза Кейлин.
– Сега отиваме да почукаме на вратата като цивилизовани хора. Илайджа отвори вратата си и започна да излиза.
– Чакай! – Извика Кейлин, когато видя как входната врата на къщата се отвори с трясък.
Един едър мъж държеше пушка и я насочи към тях, докато излизаше от къщата. Беше облечен в мръсен гащеризон, а краката му бяха боси. Косата му беше руса, вързана на конска опашка, а също така имаше и гъста брада.
– По дяволите, забравих, че обича оръжия – каза Илайджа. – Ти стой на място.
– Не излизай там.
– Той няма да ме застреля – каза ѝ Илайджа и започна да излиза от колата с вдигнати ръце.
– Кой, по дяволите, си ти и защо си в моя имот… – Започна да крещи мъжа, но щом погледна по-добре Илайджа, сложи пушката настрани, а свирепото му изражение се промени първо в шокирано, а после в екстатично щастливо. – Господи! Това си ти!
– Мога ли да си пусна ръцете сега? – Каза Илайджа.
– Да, по дяволите! Ела тук, ти, лудо копеле! – Каза русия мъж.
Значи предполагам, че това е Трей – помисли си тя, когато той започна да върви към Илайджа.
Не след дълго двамата се прегърнаха и се спогледаха. Тя не можеше да чуе какво си говорят, но гласовете им бяха развълнувани и ентусиазирани и прекъсвани от множество изблици на смях.
– Изплаших ли твоята дама? – Каза Трей, обърна се към колата и се приближи.
Кейлин излезе бавно, изпитвайки силно желание да си тръгне. Тя не искаше да остане тук – нито на това място, нито сега. Нещо в него просто не беше наред.
Но Илайджа изглеждаше толкова щастлив, а те не можеха просто да си тръгнат. Тя се усмихна по най-добрия начин, когато кучетата на Трей започнаха да се взират в краката ѝ и да хленчат за внимание.
– Не обръщайте внимание на Гус и Маверик – каза Трей. – Те са просто проклети чистачи, но са безобидни и почти никога не хапят. – Той протегна голямата си ръка, а с другата държеше пушката за дългата цев, сякаш беше бастун.
– Трей.
Кейлин стисна ръката му.
– Аз съм Кейлин. Илайджа каза, че си му много добър стар приятел.
Трей хвърли едно око на Илайджа.
– Стар? Ти и каза, че съм стар?
– Не се заигравай с нея, Трей – засмя се Илайджа. – А къде е приятелката ти?
– Коя, Парис? – Каза Трей, като изведнъж засмука храчки и извърна глава, за да плюе в пръстта наблизо. – Тя е с махмурлук и спи.
– И шумът не я е събудил? – Засмя се Илайджа.
– Една мегатонна бомба не би събудила Парис, когато тя е изключена. – Той примижа, сякаш споменаването на името на приятелката му го накара да получи киселини.
– Както и да е, стига с това мое бълнуване. Влез вътре, за Бога. Искам да чуя какво те е довело в този нечестив час. Мисля, че трябва да е нещо хубаво.
Илайджа погледна Кейлин, сякаш искаше да я попита дали е добре.
Тя се усмихна, доколкото можеше. След това влязоха вътре.
Илайджа беше прав, когато каза, че Трей е пакостник. Къщата беше пълна с кашони и различни мебели и предмети, които може би бяха за продан, а може би всичко това беше част от къщата. Тя не можеше да направи разлика. Безпорядъкът беше достатъчно голям, за да я накара да си спомни за телевизионното предаване „Пазачи“, в което натрапчивите хора трябваше да бъдат принудени да изхвърлят боклуците, които смятаха за толкова ценни.
– Това е моят дом – каза Трей, докато ги водеше през лабиринт, който пресичаше купищата кашони и парчета мебели, дрънкулки и боклуци. – Да отидем в мазето, където можем да седнем. Ще ни сваря кафе.
Слязоха на долния етаж, където някак си имаше малко по-малко безпорядък, макар че все още почти навсякъде бяха подредени кутии. Но Трей беше разчистил място за бюро и компютър, както и за диван и лежанка. Наблизо имаше малка масичка, на която бяха поставени електрически чайник и малка микровълнова печка.
Трей опря пушката си на стената зад бюрото, а после отиде до масата и взе няколко чаши от близката кутия. Постави чашите и пусна чайника.
– И така – каза той и отвори бурканче разтворимо кафе „Фолджърс“. – Какво ви доведе в провинцията?
Илайджа стоеше неловко до Кейлин. Искаше ѝ се да го хване за ръката и да го повлече със себе си, докато тича нагоре по стълбите и напуска тази къща. Но успокои нервите си. Разбира се, мястото беше малко клаустрофобично, а Трей обичаше да носи пушка, но освен това изглеждаше напълно наред.
– Ние… аз… се сблъсках с малки неприятности със закона.
– Не казвай. – Изхърка Трей, после вдигна поглед към тях. – Хайде, седнете, настанете се удобно.
Кейлин седна на дивана. Миришеше на мокро куче. Опита се да се отпусне, като се усмихна. Илайджа седна до нея, но се наведе напред.
– Надявах се, че може би ще можем да се отпуснем тук за ден-два, ако нямаш нищо против. Но ако това е проблем, можем да отидем някъде другаде.
– Глупости. – Трей започна да сипва утайка от кафето в чашите. – Обичате ли силно кафе? – Попита той, като ги погледна през рамо.
– Разбира се, предполагам – промълви Кейлин.
– Значи, просто ще останем за няколко дни, докато нещата се успокоят, и после ще се махнем от главите ви – продължи Илайджа.
– Откъде знаеш? – Попита Трей с гръб към тях, докато продължаваше да приготвя кафето.
Чайникът започна да свири.
– Откъде знам какво?
– Откъде знаеш, че трябва да останеш само няколко дни?
Илайджа погледна към Кейлин.
Тя поклати глава и прошепна.
– Трябва да тръгваме.
Той и промълви.
– Какво?
– Трябва да отидем – прошепна тя малко по-силно.
Трей прочисти гърлото си. Кейлин вдигна очи и го видя отново обърнат в тяхната посока.
– Ако наистина имаш неприятности с ченгетата, тогава вероятно трябва да висиш тук много повече от два дни, приятелю.
– Да, ама не мога да искам от теб да го направиш за мен.
– Не си поискал. Казвам го за теб. – Трей поглади брадата си. – Не е нужно да ми казваш какво си направил или не си направил. На мен не ми пука. Просто постойте тук няколко седмици или месец, уверете се, че е безопасно, преди да се върнете отново в света.
Илайджа се усмихна и кимна.
– Благодаря, Трей. Наистина оценявам това, братко.
– Без съмнение – отвърна Трей и се върна към масата, където започна да налива вода в чашите.
Той пренесе парещите чаши до дивана и подаде по една на всеки.
Кейлин прие своята с тиха благодарност, като дори не успя да срещне погледа на Трей. Нещо в него я изнервяше. Може би размерът му, небрежната му коса или пушката, която обичаше да носи със себе си.
Каквото и да беше, тя реши още тогава да каже на Илайджа, че това няма да се получи.
Трей отиде и си направи последната чаша кафе.
– Много е хубаво – каза Илайджа и вдигна чашата си с благодарност.
Кейлин отпи от своята. Вкусът му беше на утайка, но можеше да се пие.
– Много е хубаво – съгласи се тя.
Трей поглади брадата си и седна на облегалката със собствената си чаша. Отстрани на чашата имаше картинка на пирамида с око в средата ѝ.
– И така – каза Трей – имаме свободна стая, която можете да използвате и двамата. Но само с едно легло – усмихна се той.
– Няма страшно, мога да спя на пода – пошегува се Илайджа.
– От колко време бягаш? – Попита Трей. Изражението на лицето му беше станало сериозно.
Илайджа се премести на дивана.
– Не много. Около един ден.
Трей кимна.
– Ще проверя новините и полицейския си скенер, за да видя дали това нещо е избухнало или не.
– Съмнявам се, че ще намериш нещо, не и в Ню Йорк, така или иначе – каза Илайджа.
Бузите на Трей се зачервиха.
– Шегуваш се с мен? Сега всичко е глобално, човече. Не можеш да пръднеш в Австралия, без някой от Вътрешна сигурност да знае за това.
Кейлин потисна желанието си да извърти очи. Вместо това кимна сериозно и вдигна чашата към устните си.
Илайджа смени темата, сякаш опитвайки се да насочи разговора към по-гладка територия.
– И така, какво правиш, за да се занимаваш тези дни?
Трей вдигна ръце.
– Гледаш го.
– Съмнявам се в това – каза Илайджа. – Ти винаги се занимаваш с нещо. Купуваш, продаваш, караш някакъв пич в Тайван да ти произведе бижу, което да продадеш на петдесет пъти по-висока цена от тази тук.
– Разбира се, че се занимавам с покупко-продажби – каза Трей – но това вече почти не се заплаща. Сега всеки и баба му си мислят, че са шибани антиквари. Бизнесът е пренаситен, а маржовете са за нищо.
– Ами, икономиката е гадна.
– От кога знаеш глупости за икономиката, приятелю?
Илайджа сви рамене.
– Прав си, говорих си със задника. – Той се усмихна, а после и двамата започнаха да се смеят истерично.
Кейлин дори не знаеше какво да каже. Единственото, което знаеше, беше, че при първия удобен случай щеше да убеди Илайджа да ги изкара по дяволите от тази луда къща.