***
Преди доста време Кейлин спомена, че се чувства уморена, и Трей веднага настоя да ги заведе в свободната стая. Най-напред трябваше да ги заведе обратно на горния етаж и през лабиринта от кашони и боклуци – да, това определено бяха боклуци – до малката стая, която сама по себе си беше покрита предимно с кашони.
– Ето го леглото ти – каза Трей и показа с жест малкия, древен на вид матрак, поставен върху пружина. – Това е двойно легло, така че ще ти е достатъчно уютно. А и на пода така или иначе няма място. – Той намигна на Илайджа.
– Това е перфектно – каза Илайджа и го плесна по гърба. – Не мога да ти благодаря достатъчно, Трей.
– Разбира се, че можеш. – Въздъхна той. – Добре, най-добре да отида да проверя малката дама, да се уверя, че още диша. – Той излезе и затвори вратата след себе си.
Кейлин седна тежко на леглото и сложи глава в ръцете си.
– О, Боже мой.
Илайджа седна до нея и сложи ръка на раменете ѝ.
– Добре ли си, момиченце?
Тя извърна глава и го погледна отстрани.
– Не, не съм добре. – Снижи гласа си тя. – Трябва да тръгваме. Сега.
Илайджа се облегна назад и я погледна с изненада.
– Да тръгваме? Защо?
– Не ми задаваш този въпрос сериозно. Мисля, че е съвсем очевидно защо. Огледай се.
Той наистина се огледа. Лицето му не регистрира нищо друго освен слабо забавление.
– Искам да кажа, че това не е Музеят на изящните изкуства, но в краен случай ще се справим.
– Не и аз. – Тя хвана ръката му и я стисна. – Моля те, Илайджа. Не ми харесва тук. От това място ме побиват тръпки. Както и от приятелят ти.
– Кой, Трей?
– Да, онзи с пушката. И всъщност той я насочи към нас, в случай че си забравил.
Илайджа се засмя малко. Той покри ръката ѝ с дланта си и разтри пръстите ѝ успокояващо.
– Знам, че това е живот, различен от този, с който си свикнала. Но това не означава, че Трей е лош човек.
– Не съм казала, че е лош. Просто имам много неприятно усещане, че ще остана тук. Нещо не е наред, Илайджа.
– Слушай ме, Кейлин. Трябва да останем тук.
Тя се опита да издърпа ръката си от хватката му.
– Не казвай това. Това не е вярно и няма да го направя.
– Нямаме къде другаде да отидем. – Изражението на Илайджа се беше променило.
За първи път, откакто беше дошъл да я вземе, Кейлин се почувства наистина уплашена.
– Какво имаш предвид? Можем да останем в някой хотел.
– Имаш ли толкова пари в себе си? – Попита той.
– Не, ще използвам кредитната си карта…
– И полицията ще види, че си я използвала, и ще знае точно къде сме. Не можем да използваме кредитни карти.
– Но те не знаят, че си с мен – каза тя.
Той я погледна така, сякаш тя беше най-невинният, наивен човек на земята.
– Колко време мислиш, че ще отнеме на полицията да събере две и две и да тръгне да търси дали съм посещавал приятелката си?
– Сигурно не много.
– Това е първото място, на което ще ме потърсят. Буквално.
– И тогава ще разберат, че съм изчезнала.
– Ако родителите ти или сестра ти вече не са им се обадили. – Той я погледна с очи, които спокойно приемаха тежката ситуация, в която се намираха.
Кейлин не си направи труда да му обяснява, че Дина едва ли щеше да е тази, която щеше да съобщи на полицията. Това нямаше значение. Полицаите щяха да разберат по един или друг начин.
Той беше прав.
– И така, колко време ще се задържим тук? – Прошепна тя. – Защото едва ли ще мога да издържа и един час от това, камо ли една седмица.
– Не знам. – Погали я по косата Илайджа. – Но Трей е добър в това да открива клюките за местната полиция. Ако ни търсят, той ще разбере и тогава можем да поемем оттам.
– Не знам – каза тя и погледна надолу. Сълзите бяха близо до повърхността. Тя погледна обратно към него.
Лицето му беше съвършено, очите му бяха толкова тъмни, любящи и добри. Той я виждаше напълно и я обичаше напълно – тя знаеше това.
– Иска ми се да мога да бъда по-силна за теб – каза му тя.
– Ти си най-силният човек, когото съм срещал – каза той. – Възхищавам се от теб.
Тя се засмя през сълзите си.
– Това е нелепо.
– За мен не е. – Той обгърна лицето ѝ с ръце и я целуна нежно.
След целувката тя се почувства малко по-добре.
– Благодаря – каза тя.
Той се засмя.
– Просто си изпаднала в паника, това е всичко.
– Да, предполагам. – Тя все още не можеше да се отърси от ужасното усещане, че мястото им не е тук.
– Предполагаш?
Тя погледна Илайджа.
– Беше доста раздразнителен, когато го попита как изкарва пари.
– Вероятно защото не печели много.
– Но ти попита по някаква причина, нали?
Илайджа се усмихна.
– Ти си твърде умна за собственото си добро, момиченце.
– Кажи ми.
Той издиша.
– Е, наистина няма да го харесаш, след като ти кажа тази част.
– Чудесно. Просто го кажи, не ме измъчвай. Работил ли е за талибаните или нещо подобно?
– Не, но се занимаваше с търговия.
– Той е дилър на наркотици. – Тя не можеше да повярва колко луд е Илайджа. Тя го погледна. – Ти ме доведе в дома на наркодилър?
– Успокой се и намали гласа си – каза Илайджа. – Той вече не се занимава с дрога.
– Откъде знаеш?
– Защото той напусна играта, когато напусна Бостън. Ето защо ми е длъжен. Сключи лоша сделка и се хвана, че държи много продукти, които не може да премести. Пичовете, на които дължеше пари, искаха да го убият, но аз се намесих и поръчителствах за него. Те го оставиха да се измъкне.
– И така той трябваше да напусне града?
– Да. – Илайджа поклати глава и погледна надалеч, сякаш изгубен в спомена за него. – В крайна сметка баща ми плати дълга на Трей. Така че аз дължах на скъпия стар татко за това и си платих много.
– Съжалявам. Не исках да събуждам лоши спомени.
– Всичко е наред. Но въпросът е, че – каза Илайджа и срещна погледа ѝ. – Почти съм сигурен, че Трей се оправи след това. Разбира се, той се премести в гората и му стана малко странно да живее тук, но оттогава не се показва.
– Сигурен ли си?
– Не мога да бъда сигурен на сто процента. Но съм толкова близо до него, колкото мога да стигна, а точно сега възможностите ни се изчерпват.
– Добре – каза Кейлин. – Свърших да се оплаквам.
– Добре. Защото мисля, че трябва да се върна навън и да се забавлявам с Трей за малко, да се запозная с Парис, да бъда приятелски настроен съквартирант.
– Ще дойда с теб – каза Кейлин.
– Не е нужно.
– Искам. – Тя се усмихна. – Не искам да пропусна нито един миг, който бих могла да прекарам с теб.
Той отвърна на усмивката.
– Аз също.
Назад към част 13 Напред към част 15